Сватба насред чума в българското кино

Българското кино отдавна е в плен на дилема – дали арт филмите, или масовите продукции представят по-добре киноиндустрията у нас. Именно от това противопоставяне се родиха институционалните му проблеми, но се появиха и уродливи явления в двете крайности. И на този фон понякога незабелязани и оценени остават филмите, които се опитват да нацелят златната среда, като съчетават висок професионализъм с подчертан интерес към търсенията на публиката. „Чума“ на продуцентска къща „Мирамар“ е замислен именно така.

Създателите на филма го обявиха като „вдъхновен от разказа на Йовков „По чумавото“, но това е по-скоро вдъхване на идея, не екранизация. В сюжета на филма почти всичко е различно – просто има сватба насред чума. А и не е сватба като сватба – драматично силна и сърцераздирателна е сцената, в която Елица се венчава с полумъртвия син на чорбаджията, който дори не може да целуне годеницата си.

Още една разлика с Йовков се разкрива натрапчиво в образа на чорбаджи Юрдан. Йовковият хаджи Драган е високомерен и арогантен, докато образът, изграден от Свежен Младенов, е на човек с дълбока емпатия, с чувство за справедливост и мяра.

„Чума“ не е филм за миналото, макар да е ситуиран условно „някъде през турско“. Сюжетът разчита на типизирани образи – чорбаджията, бедняците, майката, девицата… През тях сценаристът Боян Биолчев се е опитал да очертае народопсихологията на българите, без да я фиксира във времето. И всъщност, макар болестта да е двигател на действието, същинската чума в киноразказа е завистта и алчността. Това свързва филма и със съвремието.

Едно от големите достойнства на филма е липсата на патриотарщина. Няма никакъв, дори минимален опит, за залитане към „българщината“, за патетика от народняшки тип.

Филмът на Иван Владимиров започва с пустиня някъде из Светите земи, където чорбаджи Юрдан е тръгнал на хаджилък със сина си Йоно. Завършва насред зелена прохладна гора – усещане за надежда и обещание за оцеляване. Един от лайтмотивите, които определят мотивацията на героите, е гладът. Непрекъснато, натрапчиво се повтаря, че хората гладуват, че гладът мори дори повече от чумата и е по-страшен от нея. Но всичко това се случва на фона на пищна зеленина, покрила дърветата, между кадри с тежко жито, през които яздят чорбаджи Юрдан и синът му, в буйна лятна природа с пълноводни реки. Трудно е да се повярва, че в тази щедра земя може да има глад, когато всичко расте и избуява, включително узрялото жито. Буйните пожари, които рисуват картината на ужаса при Йовков, във филма са ограничени до три стълба дим в далечината. Очевидно разкошната, богата природна картина е замислена като контраст на това, което се случва между хората, но резултатът е, че събужда недоверие в основния лайтмотив на историята.

В сцената, в която младата Елица с голи ръце извлича свекър си до пещерата има кинематографично решение, на което със сигурност режисьорът е отделил специално внимание – поясът на хаджи Юрдан се влачи след него по земята като река от кръв.

Кулминацията и един от силните моменти във филма е сцената на зачеването – девицата, млада булка без мъж, зачева от бащата на мъртвия си съпруг. При това актът е някак спонтанен, лечебен, абсурден, емоционално обърнат. Неизбежна е аналогията със светото зачатие – особено с детайла на белия гълъб като Светия Дух в клетка. Именно тук филмът внезапно променя посланието си, очакванията се обръщат и от проста история за алчност и зло, се превръща в история за надеждата и растежа.

Най-впечатляваща в „Чума“ е актьорската игра – от дебюта на Евелина Бибова в киното изобщо до дебюта на Свежен Младенов в главна роля. Велислав Павлов е злодей като по учебник, еднопластов и без изненади, в образа му няма нюанси, но това е очевидно решение на режисьора, с което актьорът се справя както винаги на ниво.

Музиката на Петко Манчев, обработка на фолклорни мотиви, е ненатрапчива, но забележима. Липсата на драматизъм в нея подсказва, че по-скоро е хармонизирана с природната картина, отколкото с човешката, и това определено е в полза на филма.

Финалната песен „Ой, девойче“ е откритие на режисьора Иван Владимиров. Тя е част от малко популярния албум „Отвъд мистерията“ на изследователя и познавач на българския фолклор, канадеца Ив Моро, който е записвал автентични изпълнения из България през 70-те години. В съчетание с финалната сцена тази песен превръща изживяването на филма „Чума“ в нещо много по-дълбоко от поредната история за любов, злина, доброта и надежда.