Светът е пълен с малки Българии – тя е навсякъде, където пишем на кирилица

Винаги около 24-ти май, отегчен от преповтарянето на едни и същи празнословни празнични мантри (Ден на българската просвета!?, култура!? и славянска писменост, и т.н…. дрън-дрън-дрън) отварям Яворов и препрочитам стихотворението му „Родина“. Погледнете това стихотворение, но бавно и с нови очи. Ще се радвам също да споделите какво мислите. И не като в час по литература, а свободно и като с приятели. Празниците, които отбелязваме по инерция имат нужда от разговори, а не от скучни речи.

Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови…

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мъртва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?

Но то… но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдещето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб…
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

Не е ли чудно как Яворов в няколко куплета дръзко преосмисля думата „родина“ и я превръща от географско понятие в нещо съвсем друго? Родината (по Яворов) вече не е административна, или политическа единица – част от Османската Империя, после Задунайска Република на Съветския Съюз, днес уж част от Европейския Съюз, а утре кой знае на какъв друг, все още несъздаден. „Родина“ не е равно на „територия“. Родината – казва Яворов – е Словото.

“И ти си в мене – ти, родино моя!
“и аз те имам…”

Обърнете внимание на това арогантно на пръв поглед твърдение – „аз те имам”. Не Родината има Яворов. Той не е някакъв неин послушен поданик. Точно обратното – Яворов има Родината. Той я притежава. Защото РОДИНА = ЕЗИК.

България е там, където се говори езикът ни. Тя не е просто онези „високи сини планини, поля и златни равнини“ между Черно Море, Дунав, Малко Търново и Калотина. Тя е навсякъде, където звучи българска реч. И особено днес, във време на интернет, мобилни телефони и телевизия – светът е пълен със стотици хиляди малки Българии, малки „родини“. Родината сега може да свети във всеки компютърен монитор във всяка точка на света, в която някой изпозлва скайп или пише емайл с кирилица.

Родината за мен, например, в този момент е тук, в един български дом на приятели, недалеч от Сан Франциско, дом с рози в градината, с българско сирене в хладилника, черно-бели фотографии на отдавна починали роднини и със стотици български книги в библиотеката. Тя е на масата, на която споделяме историите си, преживяванията си, болките и радостите си. На български.

Родината е точно толкова тук, колкото пред НДК или на връх Ботев. Нещо повече, тя е в този лаптоп толкова, колкото и под стария орех на селото, в което се е родил дядо ми.

Време е да я преосмислим и отпразнуваме като свободни хора. Честит празник на всички истински учители!

Текстът е от профила на автора във Фейсбук.