Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Светът на 10 мин. път от къщата на една котка

За Деница Дилова, победител в първия конкурс за анонимен роман, четящият човек не е красив, а по-скоро позьор

„Народът днес е свиреп в интернет - казва Деница Дилова. - Зад компютъра той приема света, презирайки го.“ Снимки: Румен Добрев - Светът на 10 мин. път от къщата на една котка

„Народът днес е свиреп в интернет - казва Деница Дилова. - Зад компютъра той приема света, презирайки го.“ Снимки: Румен Добрев

Четящият човек е красив, твърди Георги Господинов в „Невидимите кризи“. Нищо подобно, отвръща победителката в първия анонимен конкурс за роман на „Сиела“.

Името й е Деница Дилова, а книгата й „Дневният живот на нощните пеперуди“ е вече по книжарниците, редом с прославените издания на Господинов. На четенето Дилова не гледа толкова сериозно, колкото някои писатели, които бранят територията си с красиви фрази като тази на Г.Г. Красивият и добрият човек е красив – гласи нейната версия за естетиката. А четящият си е просто четящ. Като че ли кой знае какво е станало като са изпопрочели всички автори…, казва тя и твърди, че вижда войнстващи отряди от позьори, които заклеймяват онези, които не четат.

„Така отблъскват допълнително нечетящите – обяснява Деница. – Четенето не извисява – за да си извисен, трябва да притежаваш сензори, които улавят красивото. Няма книги, които могат да ти дадат това.“

Дилова пише, защото нищо друго не я кара да се усъвършенства, а словото явно е нейната мярка за съвършенство. Четенето за нея е велика игра, като футбола.

Деница е луда по този спорт, но не винаги е било така. Тя е журналистка, а в малък град като Разград й се налага да отразява всички ресори. В началото вниманието й бяга далеч от топката, привлича я повече публиката, емоциите на стадиона и усещането как й влияят. Покрай зрителите поглежда и към терена. А днес вече може да каже със самочувствие, че е експерт, и кой знае – може би би била един много нестандартен футболен коментатор, макар че у нас като че ли всичките са нестандартни…

Деница Дилова неотдавна остава без работа. Изданието, което оглавява – „Лудогорски вестник“, е закрито. Затисната от рутината, месеци наред преди това тя търси начини да напусне. Има чувството, че всички новини се повтарят и ако извади дописка отпреди 5 години, днес тя ще звучи по същия начин, дори няма нужда да прави нова снимка към нея. Струва й се, че работейки си пилее времето.

Главната героиня в книгата й също е журналистка. Пътят пред нея води надолу – натам според Дилова се е запътила като цяло съвременната българска журналистика, защото е опорочен смисълът й, липсва човещината. Надцакването между колеги кой пръв ще пусне новината, тъмните историйки, нужни, за да бъдеш първи и на върха, я отблъскват. Отказва да бъде част от глутницата, която търси труп.

„За съжаление читателите вече дотолкова са деформирани от миризмата на смърт, че дори да им покажеш реален нормален човек, те няма да го харесат, няма да купят вестника. Това убива пресата“, казва Деница.

надолу - натам според Дилова се е запътила като цяло съвременната българска журналистика, защото е опорочен смисълът й, липсва човещината.

Надолу, според Дилова, се е запътила като цяло съвременната българска журналистика, защото е опорочен смисълът й, липсва човещината.

Като хвърли поглед назад, Деница Дилова установява, че може би никога не е била журналист. Не е сигурна, че е и писател. И именно заради това смята, че пише по-уверено. Може би се нуждае и от цел, която да преследва. Така се случило с конкурса за анонимен роман – имало поставен срок, имало и парична награда, които да я амбицират. И заявила на децата си – ето, сега ще напиша роман, а с наградата ще отидем на екскурзия в Италия. За пръв път си налага дисциплина, което до 40-ата си година не вярвала, че е възможно. Дотук винаги е успявала да избегне усилията. Написва книгата скоростно, за три месеца.

Деница си признава, че напоследък не чете особено много – по книга на месец най-много. Мишел Уелбек я ядосва заради чувството на отчаяние, което я обзема след края на всяка негова книга. Самият писател някак й изглежда обезверен. Но по-скоро й се струва, че писателите в последно време влагат съзнателно, с комерсиална подмисъл, усещането за апокалипсис в своите книги.

Дилова твърди, че живеем във време на революция в литературата, революция на деструкцията. Каквото търси читателят, това пишат големите романисти. За нея „Парфюмът“ на Зюскинд примерно не съдържа нищо ценно, освен великолепния стил на автора. Гениално написан, има изречения, към които се е връщала десетки пъти, но накрая според нея осъзнаваш, че романът нищо друго не ти дава, липсва надежда.

Този тип книги ще се увеличават в бъдеще, смята Деница.

„Уелбек е толкова умен, всичко му е толкова ясно и се питам защо не иска да си представи, че светът може да тръгне и към добро. Женският поглед в литературата също е циничен и ироничен, но пък е оптимистичен – казва тя, – защото вижда изход. Човешкият вид не е нужно да бъде унищожаван. Колкото по-обикновено живеем, толкова сме по-хармонични и щастливи. Всякакво натоварване с амбиции, успехи и пари носи купища неприятности.“

Деница търси бисери там, където мнозина от елитните читателски клубове у нас биха се погнусили да надзърнат – рапа. Но не в онзи, лъскавия авангард на хоп-хопа, проправящ си път с агресивен габровски диалект, тя открива сурови солисти в ъндърграунда, издирва ги в македонски и руски сайтове. Подобни парчета я надъхвали, докато пишела своя роман.

Авторката на „Дневният живот на нощните пеперуди“ се вдъхновява и от абсурда – така като гражданин на държава като нашата Деница може би ще се окаже в състояние на непрекъсната превъзбуда…

„Народът днес е свиреп в интернет – казва Дилова. – Зад компютъра той приема света, презирайки го. Но на живо същият този човек е спокоен, не провокира, ходи всеки ден на работа и си избира да го управляват все едни и същи политици. Бунтът му е единствено виртуален.“

За следващия си роман Деница твърди, че няма да се пришпорва. Ще пише бавно и с наслаждение – заради това, че има идея, а не за да угоди на книгата. В главата й вече присъстват неколцина герои и истории. Казва, че пред нея е всичкото време на света, не го губи в трафик, защото всичко й е на 5-10 минути път – паркът, велоалеята, котки навсякъде… За котки може да говори денонощно. Като чуе мяукане, е в състояние да влезе в контейнер за боклук, за да извади животното.

Като заговорихме за котки, Деница признава полу нашега, че каквото напише, се сбъдва… Пита се колко време дава на Вселената да й донесе пълно щастие. И решава, че не може да е по-щастлива на тази възраст от сега – с това, което има в момента. Плаши се единствено, че интересът към нея покрай книгата би могъл да я извади от блажената анонимност. Ласкателствата я тревожат. Но скоро сигурно ще свикне и като котка ще маркира територията си сред публиката.


Бел. ред. – текстът е от сп. „Биограф“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах