Светът се крепи на две жени

След меланхолично епичната космическа продукция „Гравитация“ Алфонсо Куарон изчезна от кинохоризонта, оставяйки след себе си напрегнато очакване и нетърпеливо любопитство. За щастие, дълго чаканият осми филм на режисьора оправдава петгодишното му отсъствие. „Рома“ предлага 2 часа и 15 минути интимно, емоционално и въздействащо кино.

Сюжетът се развива в началото на 70-те години на миналия век и проследява живота на семейство от средната класа, обитаващо буржоазния квартал „Рома“ в Мексико Сити. Историята е пресъздадена със затрогваща откровеност и почти документална достоверност. Сценарият е дело на самия Куарон, който освен това е и оператор на филма. „Рома“ възкресява спомени от собственото му детство. Режисьорът признава, че това е най-личният му филм.

В интервю за сп. „Варайъти“ той споделя, че „Рома“ е базиран на три елемента:

1. Историята на Клео – главната героиня;

2. Паметта – (неговата собствена) за действителни места, хора и събития;

3. Черно-бялата образност – мексиканецът избира да разкаже детството си в черно-бяло, цветовият код на спомените.

Нека поговорим най-напред за Клео – прекрасно изиграна от Ялица Апарисио, която в действителност е детска учителка, а не професионална актриса и това е първата ѝ роля. Историята на филма е разказана през нейния поглед. Тя е домашна помощница в заможно мексиканско семейство. Ежедневието ѝ минава в грижи за господарите и четирите им деца. В дълги статични кадри я виждаме да извършва различни домакински дейности. Мие пода, сервира закуската, събира прането, върти се из кухнята, почиства след кучето. Клео присъства дискретно, почти незабележимо, но винаги, когато е необходимо. Тя е незаменима за семейството, децата я обичат като втора майка, търсят нейната близост и подкрепа. Макар и само прислужница, Клео е тази, която превръща къщата на господарите в дом.

Домът в „Рома“ е натоварен с особена символика. В първата половина на филма камерата бавно и протяжно въвежда зрителя в него. Разхожда го из вътрешния двор, стълбището, стаите, спира се на мебелите, библиотеката, детайлите. Зрителят като че ли заживява там заедно с Клео. Тя е носител на домашния уют, сигурността, спокойствието. Куарон посвещава филма на любимата си бавачка Либо (Либория Родригес), която го е отгледала от бебе. Образът на Клео е вдъхновен от нея. 74-годишната днес мексиканка е искрено изненадана, когато режисьорът ѝ споделя, че ще посвети следващия си филм на нея. Режисьорът кани Либо на снимките, защото за него е важно мнението ѝ за филма и особено за героинята, която я превъплъщава.

Друг важен женски образ е София – господарката на къщата (в ролята Марина де Тавира). Тя е неспокойна, нервна, избухлива, във френетично очакване на вечно отсъстващия си съпруг. Прототип на София е майката на Куарон, Кристина Ороско.

София и Клео изграждат невидима, но силна емоционална връзка. Богатата господарка и бедната ѝ прислужница действат в мълчалив синхрон, борейки се да запазят стремително разпадащия се дом.
Накрая те дори споделят обща съдба, изоставени от мъжете в живота си и принудени да оцеляват, подкрепяйки се една друга.

Куарон ни предлага един интересен поглед върху социалните различия в мексиканското общество от 70-те години – светът на богатите в образа на София и светът на бедните в лицето на Клео. Всяка от тях знае своето място и роля, но въпреки това и над всичко тържествува човечността, разбирането, съчувствието. В една драматична сцена София уверява бременната Клео, че няма от какво да се тревожи, че няма да загуби работата си, а напротив – заедно ще отгледат бебето ѝ.

Клео забременява от приятеля си Фермин, който изчезва веднага щом разбира, че е бременна. Тя не получава помощ от бащата на бебето, но за сметка на това господарката ѝ я подкрепя през цялото време.

Подобна съдба има и самата София, която е принудена да живее в непрестанно очакване на съпруга си. Сцената със завръщането му от работа е един от най-въздействащите моменти във филма. Зрителят вижда близки кадри на голяма американска лимузина, мъжка ръка върху скоростния лост, част от мъжки профил с цигара в уста. Но камерата нито веднъж не показва лицето му, то е само загатнато, щрихирано, оставено на въображението. Образът на отсъстващия съпруг също е почерпен от действителността. Куарон признава, че това е баща му, който изоставя семейството, когато той е още дете.

Освен дома, „Рома“ ни показва и света извън него, улицата, където властват други закони. Втората половина на филма е посветена на пространството извън домашния уют. Куарон отваря широко врата към тогавашната мексиканска действителност, в която Клео е сама, беззащитна и уязвима. Там образът ѝ на пазителка на дома е подложен на брутална агресия. Извън дома има свобода от ежедневно битовото, но за сметка на това изобилства от опасности, агресия и природни бедствия. Ще видим епични сцени на коледно празненство, прекъснато от внезапен горски пожар, ще станем свидетели на силно земетресение, както и на студентски протести, смазани с особена жестокост от военните. Куарон ни представя размирните години в Мексико по време на детството му, когато страната е раздирана от граждански протести, а животът на по-голямата част от мексиканците е изпълнен с мизерия и лишения.

Режисьорът щедро споделя с публиката пищни кадри на мексиканската действителност от онази епоха. Многолюдни тълпи от хора, звуци, музика, образи, детайли създават едно почти физически осезаемо усещане за присъствие.

Въпреки катаклизмите и напускането на бащата, въпреки опитите на външния свят да го разруши, въпреки преживените нещастия, домът оцелява. Двете жени – София и Клео, връщат сигурността, спокойствието, уюта.

Докато гледах филма, си мислех колко много ми напомня на италианския неореализъм – дълги статични кадри, непрофесионални актьори (Ялица Апарисио и по-голяма част от актьорския състав са аматьори), обикновените хора от улицата, представени с документална достоверност, сцените, заснети на действителни локации, а не в студио с декори. Всичко това е характерно за италианския неорелизъм от средата на 40-те години. „Рома“ ми напомня за филма на Виторио де Сика „Крадецът на велосипеди“, дори в известна степен на „Рим, открит град“ на Роберто Роселини. Носи същата пестелива образност и сдържан драматизъм. Куарон ни предлага един нов, прекрасен, латиноамерикански неореализъм.

„Рома“ е интимна изповед. Куарон ни разказва за детството си, семейството си, любимото си кино, филмите и режисьорите, които харесва от малък. В една сцена той за пореден път ни споделя личен автобиографичен момент. Героите отиват на кино и гледат „В плен на орбитата“ от 1969 г., режисиран от Джон Стърджес с Грегъри Пек и Джийн Хекман. Включен е само един кадър от филма, но той е показателен – двама космонавти в скафандри се реят в Космоса. Всеки поне малко запознат с творчестото на Куарон зрител веднага ще направи паралел със Сандра Бълок и Джордж Клуни в „Гравитация“.

Прочетох едно интервю, в което Куарон казва, че като малък мечтаел да снима филми и да стане космонавт. С този филм е в космоса.

Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.