Светецът-покровител на меланхоличния глас

Как музиката на Жоао Жилберто разпали естетическа революция (видео)

Музикалната философия на Жоао Жилберто е „по-малко означава повече“. - Светецът-покровител на меланхоличния глас

Музикалната философия на Жоао Жилберто е „по-малко означава повече“.

На пръв поглед музиката на Жоао Жилберто звучи така, сякаш принадлежи към древния жанр, известен като easy listening. Като начало всичко е спокойно. Дори и темпото да е бързо, гласът на Жилберто не изисква нищо – почти шепнещ, тих, като на изповед. Ритъмът на китарата подкрепя музиката с почти хипнотично повтарящ се акомпанимент. Мелодиите рядко настояват за внимание, вместо това се наслаждават спокойно на характерната за бразилската музика възвишена смес от задоволство и копнеж. От време на време, на вълни се надига щрайх, а духови инструменти проплакват ниско и любовно.

Под тази гладка и приятна повърхност Жилберто изгради тиха (и все още неразбрана) естетическа революция – с гъвкав, поразително модерен подход към ритъма и мелодията, който залегна в основата на боса новата.

Вижте още: ПОЧИНА ЖОАО ЖИЛБЕРТО, СЪЗДАЛ БОСА НОВАТА

Жилберто, който почина в дома си в Рио де Жанейро в събота, 7 юли, е най-известен с приноса си към албума от 1964 г. „Getz/Gilberto“. Чрез сингъла си „The Girl From Ipanema“ той превърна боса новата в световна сензация и спечели „Грами” за албум на годината. Но Жилберто заслужава да бъде запомнен с нещо по-голямо, като светец-покровител на омаловажаването (в рокмузиката подобни вокални роли имат Джей Джей Кейл и Марк Нопфлър), чийто ранни записи преобразуваха бурната веселба на самба-парадите в музика със спираща дъха интимност.

Рядко срещан случай на инструменталист (а не композитор), който дефинира и оформя музикален жанр, Жилберто разработва сурова, сдържана революция, откриваща пътеки, които следващите поколения ще изследват. Тя пламва и се разпростира като горски пожар, преди още Жилберто да получи заслуженото признание за искрата, която я е подпалила. (В крайна сметка културното признание го настигна и въпреки репутацията му на отшелник, той се радва на голяма почит в Бразилия — наричат го O Mito (Митът), O Rei da Bossa (Кралят на босата), Ill Mastro Supremо (Върховният учител) и може би най-подходящото O Zen-Baiano (Дзен учителят от Байя).)

Ранните му записи, и особено неговото изпълнение на „Chega de Saudade/No More Blues“ на Антонио Карлос Жобим от 1958 г. имат метеоритно ​​въздействие върху музикантите от Бразилия; съчетанието от шепнещите вокали на Жилберто и прецизния китарен съпровод представляват радикален пробив в сладникавата поп баладичност (например Нелсон Гонсалвиш), която дави радиоефира по това време. Китаристът Оскар Кастро-Невес си спомня първия път, когато чул този сингъл като тийнейджър:

„Това промени всичко за всеки млад музикант в Бразилия… всичко, което мога да кажа е, че беше както когато за първи път чух Чарли Паркър”.

Каетано Велосо, друг легендарен бразилски певец и автор на песни, чиято музика разработва основните теми на Жилберто, е още по-признателен в интервю за „Лос Анджелис Таймс”:

„Дължа на Жоао Жилберто всичко, което съм днес. Дори ако бях нещо друго и не музикант, пак бих казал, че му дължа всичко”.

Мекият, неуловим подход на Жилберто се ражда, когато след няколко неуспешни опита да се наложи като музикант в Рио, той заминава при сестра си в град, наречен Диамантина. Там, сред благоприятната акустика на покрита с плочки баня, започва да експериментира със звучене, изграден от меланхолични вокали с дълги тонове и без вибрато.

В едно от малкото интервю, които дава (за „Ню Йорк Таймс” през 1968 г.), Жилберто обяснява, че процесът му е включвал цялостно редактиране, но най-важното било:

„Трябваше да е много тихо, за да постигна звученето, за което си мислех”.

Централната иновация на Жилберто, като цяло, е в китарния съпровод. Той взима масивния ритъм на самба школите, който чува, докато расте в Байя – вълнуваща атака над сетивата, включваща стотици барабани, супершумни маракаси и метални звънчета, смесени в безкраен енергичен полиритъм – и го дестилира до прост човешки мащаб. Музиката е съсредоточена около един глас и една акустична китара.

Обикновено подобна редукция на силата намалява резултата – но при Жилберто има обратен ефект. Той намира нов резонанс за самбата и използва ритмичния интензитет на формата, за да покаже скрити посоки и нюанси. Първо, Жилберто възпроизвежда бас барабани на самбата с палеца си. След това, със самостоятелни движения на другите си пръсти, пронизва ритъма с ясно изразени акорди и умело, непредсказуемо синкопиране. Тези мотиви могат да звучат като повтарящи се лупове, но ако слушате по-внимателно, ще ги чуете като постоянно развиващи се скрити послания. Можете да забележите как променя ритмиката, дължината на мотивите, гласовете. Резултатът: постоянно променящ се фон в мозаечен стил, вечен двигател, задвижван от китара (Rosa Morena е добър пример за това).

В това време Жилберто пее в спокоен, праволинеен стил, който понякога маскира турбулентността, кипяща под него (както при „Brigas, Nunca Mais“), а понякога я изостря (както в „Doralice“). След като обръща екстраверсията на самбата навътре, той изследва различни нюанси на емоциите, добавяйки нови измерения и дълбочина към любимите ранни класики на самбата, като отнема външния им блясък.

В изпълненията и записите от 70-те години Жилберто започва да разтяга мелодичните фрази по причудливи, понякога радикални начини; обезоръжаващо е да се чуе как толкова апатичният му глас създава напрежение само чрез леки промени в познатите мелодии.

Тези размишления могат да доведат до сравнения между Жилберто и артисти като Боб Дилън, но това би объркало очакванията в търсене на нови резонансни интерпретации. По-общо казано, минималистичният, модернистичен подход на Жилберто се свързва с артистични движения извън Бразилия, най-вече с джаза. Както с китарата си, така и в пеенето си Жилберто е майстор импровизатор, а философията му – по-малко означава повече – отразява тези на Майлс Дейвис и Телониъс Монк. Също като тях, Жилберто свежда излишните разговори до стилистичен минимум в стремежа си да разкрие нови нюанси чрез отнемане.

Най-забележителното у Жоао Жилберто е колко добре владее това възвишено изкуство при всякакви музикални условия. Неговата дискография включва тихи смайващи записи в различни нюанси – от оптимистичното до медитативното. И независимо дали работи с пълен студиен оркестър, или свири само с перкусионист, той рядко звучи напрегнато. Всичко се случва без никакво усилие. Той се доближава незабележимо до музиката, сякаш се промъква и се плъзга в нея. С лукава сдържаност извайва превъзходни мелодии от плиткия си дъх и с грацията на танцьор вкарва в тях сложните стакатни послания на самбата.

Да, на пръв поглед това е easy listening – звукът на ведрината и спокойствието, постоянни като океана. Оставете го да влезе за малко под кожата ви и нюансите ще разцъфтят в по-сложни форми, а те ще захранят нюанси от нови нива… и съвсем скоро ще се почувствате като смазан от перце.


Със съкращения

ДС