ЛАУРЕАТИТЕ с Максим Цеков и Джулиан Тревелиян

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Свети Георги в българската литература

Как класиците превърнаха светеца и неговия празник в алегория за българските неволи и радости

Зограф поп Димитър Кънчов от Трявна, „Свети Георги убива змея и житийни сцени“, 1838 г., Музей за християнско изкуство - Национална галерия - Свети Георги в българската литература

Зограф поп Димитър Кънчов от Трявна, „Свети Георги убива змея и житийни сцени“, 1838 г., Музей за християнско изкуство - Национална галерия

Този празник е толкова стар, че ни отвежда в началото на цивилизацията, когато земеделците били и воини, защитаващи земите си. По-късно християнството асимилира древната традиция, като обединява в образа на един светец идеята за мъжеството, за мъжа сеяч и бранител, за този, който пази света от агресията на злото, на змея.

В българската литература Свети Георги, змеят и символите на празника се срещат често. Народните песни са метафоризирали идеята, приземявайки светеца, а българските писатели са търсили в символиката на обредите и символите аналогии със злободневието. Затова и Ботев, и Смирненски, и Елин Пелин, а и много други класически автори са използвали Гергьовден в творчеството си.

Предлагаме ви да прочетете някои от най-добрите творби, посветени на празника.

Свети Георги обхожда полето
Народна песен от Софийско

Свети Гьорги коня кове
Сребро плочи, злато клинци,
Да си иде да обиде,
Да обиде синорето,
Синорето по полето:
Есенини не класили,
Пролетнини не никнали!
Весел ойде, сърдит дойде.
Я майка му отговори:
– Слава Богу, свети Гьорги,
Весел ойде, сърдит дойде?
Свети Гьорги отговаря:
– Слава Богу, стара мале,
Нали питаш, да ти кажа!
Я си ойдох, та обидох,
Та обидох синорето,
Синорето по полето:
Есенини не класили,
Пролетнини не никнали!
Проговори стара майка:
– Слава Богу, свети Гьорги,
Да ще Господ ситна роса
От Гергьовден до Спасовден,
Ще да класят есенини,
Ще да никнат пролетнини!

***

Гергьовден
Христо БОТЕВ

„Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь…“
А.С. Пушкин

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе ѝ – би казал, – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На` – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят…
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

(Стихотворението излиза за първи път във вестник „Будилник“ и по-късно в „Песни и стихотворения“.)

***

Гергьовско агне
Христо СМИРНЕНСКИ

Прието е още отколе
обичай красив и свещен –
на този ден агне се коли
и младо месо ний ядем.

България агне бе младо,
не ще отречете това,
с балканското шарено стадо
току-що запаса трева.

Но дойде Гергьовден световен
(обичай красив и свещен!)
и агнето с поглед тъжовен
видя си последния ден.

Изпод трикольорната стряха
днес виждаме всички добре,
че наши касапи го клаха,
а кожата друг му дере.

(Стихотворението е публикувано под псевдонима Ведбал, използван често от поета.)

***

Една обиколка на свети Георги
Елин ПЕЛИН

Свети Георги обикаляше полето, както всяка година, когато му дойдеше времето.

Той вървеше бавно между зелените вретенили ниви, чиито талази почиваха още в ранното утро. Загърнат в плътна пурпурна мантия, която сякаш гореше от първите лъчи на слънцето, той се движеше като пътуващ пламък и златният му ореол покриваше диска на слънцето.

Светлите му млади очи приличаха на смарагди и в тях се отразяваше златистата зеленина, която обгръщаха до безкрай. По кестенявата му къдрава брада блестеше сребърен прах от роса.

Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени, падаха по раменете на светеца. По малките цветисти полянки зайци, отдадени на влечението на сърцата си, не чуваха чуждите стъпки и вечният страх от смъртта беше ги напуснал. По сребротканите паяжини из глогините стръвно се следеха възбудени двойки паяци и правеха опасни игри по тънките жици. Оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето.
Отдаден в размишления за великата промисъл божия и за огнената сила на живота, свети Георги от време на време спираше стъпките си и се обръщаше да обгледа цялото поле. И ето че посред тоя златистосмарагден съд той видя две човешки фигури, облечени пъстро и весело, които приличаха на две големи ходещи цветя.
Свети Георги надвеси ръка над очите си и се вгледа. Един момък вървеше редом с едно младо момиче. Те се движеха бавно, с наведени глави, толкова близко един до друг, че малките пръсти на отпуснатите им ръце едвам се допираха.

Те мълчеха. Момъкът от време на време откъсваше стрък от нивата, прехапваше го и несъзнателно го късаше. Момичето полагаше длан над младите класове и ходейки, милваше ги.

Светецът се намръщи. Сред тая шумяща любов наоколо тия хора нито се поглеждаха, нито се целуваха. Това страхливо допиране на малките им пръстчета го накара да се усмихне.

„Какви свенливи деца — помисли той. — Кое нещо сковава така сърцата им? Ето, тия млади хора се обичат. Те, увлечени, са дошли тук толкова рано да се срещнат, докато няма в полето хора, и сега ги е срам да се погледнат.“

Светецът простря чистата си ръка и повика една пчелица, която жаркаше из въздуха. Той й каза нещо и усмихнат, видя как тя отиде към влюбената двойка.

Пчелицата забръмча около главата на момичето, завъртя се около главата на момчето и почна да си играе между лицата на двамата. Тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите.

Двамата се спряха. Пчелицата закачаше ту единия, ту другия. Те радостно подвикваха. Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше.

Светецът бе се спрял сред полето и усмихнат, се забавляваше. Заедно с него се спря и слънцето и забави утрината, за да стои полето повече време безлюдно.

Свети Георги прати при младите една шарена пеперуда. Тя заигра около тях. Тънките нежни ръце на девойката запосягаха, за да я хванат. Момъкът също протегна своите. Движейки се из въздуха двата чифта ръце се сплетоха и се уловиха.

Свети Георги прати една малка гъсеница да полази по гъвкавата снага на девойката. Момичето се уплаши. То извика рязко и почна да се дърпа, но яките ръце на момъка не го пущаха. Той посегна да махне гъсеницата и ръцете му се увиха около кръста на момичето.

Играейки така, момъкът и девойката застанаха прегърнати сред нивите. Очите им гореха, душите им отмаляваха. Двамата трепереха, но не можеха да седнат, защото тревата беше мокра от роса.

И когато свети Георги видя, че те по-силно и по-яко се прегърнаха, когато чу мъчителните и възторжени викове на любовта, когато видя приближените устни, той забърза, мина леко край тях, постла върху росната трева своята голяма, плътна пурпурна наметка и изчезна.

Момъкът и девойката паднаха прегърнати върху постилката.

И слънцето поде своя висок път, и полето светна с божествена радост.

Из сборника „Под манастирската лоза“

***

Свети Георги
Стоян ДРИНОВ

Вий се, сиво стадо
в туй поле широко;
вий се, не поблявай
мощно и високо.

Пролетта се пукна
и снегът избяга;
иде Свети Георги
със усмивка блага.

Иде той окичен
и с цветя и шума
слънце животворно
спътник му е в друма.

Де какво погледне
с век се подмладява
де какво облъхне
в миг се съживява.

Цъфна пак полето,
бликна и тревата,
на потока светъл
чиста е водата.

Вий се сиво стадо
и не блей високо –
веч с трева е пълно
туй поле широко.

(Стихотворението, подписано с псевдонима Цоцо, е публикувано в списание „Пчелица“, брой 8, 1915 г.)

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg