Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Червената империя си отиде, но Червеният човек остана

Не петролът, страданието е нашият капитал, казва Нобеловата лауреатка за литература Светлана Алексиева в официалната си реч при получаването на наградата

Чадаев беше прав – Русия е страна без памет, място на пълна амнезия, девствена за критика и размисъл, казва Светлана Алексиевич. - Червената империя си отиде, но Червеният човек остана

Чадаев беше прав – Русия е страна без памет, място на пълна амнезия, девствена за критика и размисъл, казва Светлана Алексиевич.

Не стоя сама на този подиум. Има гласове около мен, стотици гласове. Те винаги са били с мен, още от детството. Израснала съм в провинцията. Като деца обичахме да играем на открито, но със задаването на вечерта гласовете на уморените селски жени, които се събираха на пейките близо до къщите си, ни притегляха като магнит. Никоя от тях нямаше съпруг, брат или баща. Не помня мъже в нашето село след Втората световна война – по време на войната един от четирима беларуси загина в бой срещу или за партизаните. След края на войната ние, децата, живеехме в свят на жени. Онова, което най-ярко си спомням е, че тези жени говореха за любов, не за смърт. Те разказваха истории как са казали „довиждане“ на мъжете, които са обичали, в деня преди да заминат за фронта, говореха как са ги чакали и как още ги чакат. Години преминаха, но те продължиха да чакат:

„Не ме интересува дали е загубил ръцете си или кракато си, ще го нося“.

Без ръце… Без крака… Мисля, че знам още от детството си какво е любовта.

Ето няколко тъжни мелодии от хора, които чувам.

Първи глас:

Защо ти е да знаеш това? Толкова е тъжно. Срещнах съпруга си по време на войната. Бях в танков отряд, онзи, който проправи пътя до Берлин. Помня, че стояхме близо до Райхстага – той още не ми беше съпруг – и ми каза: „Да се оженим. Обичам те“. Бях разочарована – живеехме в мръсотия, кал и кръв през цялата война, не чувахме друго освен цинизми. Отговорих: „Първо се отнеси с мен като с жена. Подари ми цветя, прошепни ми нещо мило. Когато се уволня, ще си ушия рокля“. Бях толкова разстроена, исках да го ударя. Той усети всичко това. Една от бузите му беше лошо изгорена, имаше белег, и видях как по него се стичат сълзи. „Добре, ще се омъжа за теб“, казах му. Просто така… Не можех да повярвам, че го изрекох. Около нас нямаше нищо друго освен пепел и натрошени тухли. Накратко – война.

Втори глас:

Живеехме близо до ядрената централа в Чернобил. Аз работех в пекарна, съпругът ми беше пожарникар. Току-що се бяхме оженили и се държахме за ръце дори когато отивахме към магазина. В деня, когато реакторът избухна, мъжът ми беше на смяна в пожарната. Те откликнали на сигнала в обичайното си облекло – имаше експлозия в ядрена станция, но не са им дали никакви специални предпазни екипи. Цяла нощ гасиха огъня и получиха дози радиация несъвместими с живота. На сутринта бяха транспортирани директно в Москва. Тежка лъчева болест… не можеш да оцелееш повече от няколко седмици. Съпругът ми беше силен, атлет, той беше последният, който почина. Когато пристигнах в Москва, ми казаха, че е в специална изолирана камера и никой не се допуска вътре. „Но аз го обичам“, молих се. „Войници се грижат за него. Къде си мислите, че отивате?“ „Обичам го.“ Спориха с мен, казваха, че той не е същият човек, когото обичам, че е обект, изискващ дегазация. Продължих да си повтарям едно и също: „Обичам го, обичам го… През нощта ще се изкача по пожарната стълба, за да го видя… Или ще попитам нощните санитари… Ще им платя, за да ме пуснат“. Не го изоставих, бях с него до самия край. Няколко месеца след смъртта му, родих малко момиченце, но то живя само няколко дни. Тя… Бяхме толкова въодушевени за раждането ѝ и аз я убих… Тя ме спаси, абсорбира цялата радиация. Беше толкова мъничка… дребничка, дребничка. Как може любовта да бъде убита? Защо любовта и смъртта са толкова близо? Те винаги идват заедно. Кой може да го обясни? На гроба ѝ падам на колене.

Трети глас:

Първият път, когато убих германец… Бях десетгодишен и партизаните вече ме водеха на мисии. Този немец лежеше на земята, ранен. Казаха ми да взема пистолета му. Изтичах натам, а той грабна оръжието си с две ръце и го насочи към лицето ми. Но не стреля първи, аз го направих.

Не ме уплаши да убия някого… И никога не съм мислил за него по време на войната. Много хора бяха убити, ние живяхме сред мъртъвци. Бях изненадан, когато внезапно германецът ми се присъни – много години по-късно. Дойде изневиделица. Сънувах едно и също отново и отново. Опитвам се да летя, но той не ме пуска да продължа. Издигам се, летя, летя, а той ме настига и падам заедно с него. Пропадам в някаква яма. Искам да се изправя, успявам за кратко, но той не ме пуска… Заради него не мога да отлетя.

Същият сън. Преследва ме с десетилетия.

Не можах да кажа на сина си за него. Той беше малък тогава, четях му детски приказки. Вече порасна – но все още не мога да му разкажа това.

Флобер нарича себе си човешка писалка. Аз бих се определила като човешко ухо. Когато ходя по улицата и улавям думи, фрази, възгласи, винаги си мисля – колко романи изчезват без следа. Избледняват в мрак. Не сме били в състояние да хванем разговорната страна на човешкия живот за литературата. Не я оценяваме, не сме изненадани или възхитени от нея. Но това очарова мен, прави ме свой заложник. Обичам как хората говорят… Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.

Пътят към този подиум беше дълъг – близо четирийсет години, ходене от човек на човек, от глас на глас. Не мога да кажа, че винаги съм следвала този път. Много пъти съм била шокирана и ужасена от човешки същества. Преживявала съм възхищение и отвращение. Понякога съм искала да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато живеех в неведение. Повече от веднъж обаче съм срещала възвишеното у хората и съм искала да заплача.

Живеех в страна, в която ни учеха на умирането още от детството. Преподаваха ни смърт. Казваха ни, че човеците съществуват, за да дадат всичко, което имат, за изгорят, да се пожертват. Бяхме научени да обичаме хората с оръжия. Ако бях израснала в друга държава, нямаше да извървя този път. Злото е жестоко, трябва да бъдеш ваксиниран срещу него. Ние израснахме сред палачи и жертви. Дори ако родителите ни живееха в страх и не ни казваха всичко, самият въздух около нас беше отровен. Злото се взираше в нас.

Написала съм пет книги, но ги чувствам като една. Книга за историята на една утопия…

Варлам Шаламов пише:

„Аз бях участник в колосална битка, битка, която вече е изгубена, за истинско обновление на човечеството“.

Аз реконструирам историята на тази битка, нейните победи и поражения. Историята на това как хора искат да построят Небесно царство на Земята. Рай! Градът на слънцето! Накрая остават само реки от кръв, милиони разрушени човешки животи. А беше време, когато никоя политическа идея на ХХ век не бе сравнима с комунизма (и Октомврийската революция като негов символ), време, когато нищо не привличаше западните интелектуалци и хора по цял свят по-мощно и емоционално.

Преди двайсет години се сбогувахме с Червената империя на Съветския съюз с проклятия и сълзи. Сега можем да гледаме на това минало по-спокойно, като исторически експеримент. Това е важно, тъй като аргументите за социализма не са мъртви. Новото поколение може да израсне с различна картина за света, но много млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове има нови музеи, посветени на Сталин, издигат му се нови паметници.

Червената империя си отиде, но Червеният човек, homo sovieticus, остава. Той устоява.

Баща ми почина наскоро. До края той вярваше в комунизма. Запази членската си карта в партията. Не мога да се насиля да използвам думата „совок“, този пренебрежителен епитет за съветския манталитет, защото ще трябва да го приложа към баща си и други близки мои хора, към мои приятели. Всички те идват от едно и също място – социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес понякога ги наричат робски романтици. Роби на утопия. Вярвам, че всички те са можели да живеят различен живот, но са избрали съветския. Защо? Търся отговора на този въпрос от дълго време – пропътувах цялата огромна страна, наречена някога СССР, записах хиляди касети. Беше социализъм, просто нашият живот. Събрах историята на „домашния“, „закрит“ социализъм, малко по малко. Историята за това как той е влизал в човешката душа. Привлечена съм от това малко пространство, наречено човешко същество… – личността. Всъщност, там се случва всичко.

Веднага след войната Теодор Адорно пише шокиран:

„Да твориш поезия след Аушвиц е варварско!“

Учителят ми, Алес Адамович, чието име днес споменавам с благодарност, чувстваше, че писането на проза за кошмарите на ХХ век е светотатство. Нищо не може да се измисли. Трябва да поднесеш истината, каквато е. Необходима е „суперлитература“. Свидетелят трябва да говори.

Изникват ми думите на Ницше, че никой творец не може да се справи с реалността. Не може да я понесе. Смущаваше ме, че истината не се побира в едно сърце, в един ум, че винаги е някак разделена. Има много от нея, разнообразна е и е осеяна по света. Достоевски смята, че човечеството знае много, много повече за себе си, отколкото е записано в литературата. И така, какво е това, което правя? Събирам ежедневния живот на чувства, мисли и думи. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Дневният живот на душата, нещата, които обикновено се пропускат в голямата картина. Работя с липсващата история.

Често ми казват, дори и днес, че това, което пиша, не е литература, а документалистика. Какво е литературата днес? Кой може да отговори? Живеем по-бързо отвсякога. Съдържанието разкъсва формата. Троши я и я изменя. Всичко прелива из коритото си – музика, изобразително изкуство – дори думите в документите бягат от традиционните си очертания. Няма граници между факт и измислица, едното прелива в другото. Свидетелите не са безпристрастни. В разказването на история човек създава, бори се като скулптор с мрамор. Те са актьори и творци.

Интересувам се от малки хора. Малките велики хора, както бих ги нарекла – защото страданието разширява хората. В моите книги тези хора разказват своите малки истории, а големият разказ идва по пътя. Не сме имали време да разберем какво вече ни се е случило и какво още ни се случва, просто трябва да го кажем. Да започнем с това, че най-малкото трябва да артикулираме какво се е случило. Страхуваме се от това, че не сме се справили с миналото. В „Бесове“ на Достоевски Шатов казва на Ставрогин в началото на разговора им (превод Венцел Райчев):

„Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки!“

Малко или много, така започват разговорите с моите герои. Хората говорят от своето време, разбира се, не си измислят. Но е трудно да се достигне човешката душа, пътеката е застелена от телевизията и вестниците, суеверията на века, неговите пристрастия и измами.

Бих искала да прочета няколко страници от своите дневници, за да покажа как се е движило времето…, как идеята умря… Как последвах пътя ѝ.

1980 – 1985

Пиша книга за войната. Защо за войната? Защото ние сме хора на войната – винаги сме били във война или сме се подготвяли за такава. Ако човек се вгледа внимателно, всички мислим по правилата на войната. У дома, на улицата. Ето защо човешкият живот е толкова евтин в тази страна. Винаги е военно време.

Започнах със съмнения. Още една книга за Втората световна война… Кому е нужно?

На едно пътуване се запознах с жена, която е била медик по време на войната. Тя ми разказа история: докато пресичали Ладожкото езеро през зимата, врагът забелязал движение и започнал да стреля по тях. Коне и хора пропаднали под леда. Всичко се случило през нощта. Тя грабнала някой, когото взела за ранен, и го затеглила към брега.

„Дърпах го, той беше мокър и гол, помислих, че дрехите му са разкъсани“, разказа ми тя.

Стигнала на брега, открила, че е влачила огромна ранена есетра. И от нея се отприщил ужасен низ от ругатни – хора страдат, но животни, птици, риби, те с какво са виновни? На друго пътуване чух история за медик от кавалерийски ескадрон. По време на битка жената издърпала ранен войник зад прикритие и едва след това забелязала, че той е немец. Кракът му бил счупен и кървял. Та той е враг! Какво да правя? Собствените ми хора умират там! Но тя превързала германеца и изпълзяла отново към бойното поле. Довлякла руски войник, изгубил съзнание. Когато той се свестил, искал да убие германеца – същото станало, когато немецът се събудил и грабнал картечница в опит да застреля врага си.

„Ударих шамар на единия, после на другия – спомня си тя. – Краката ни бяха потънали в кръв. Кръвта ни се беше смесила.“

Това беше война, за каквато не бях чувала. Война на жената. Не за герои. Не беше за група хора, която героично избива друга група хора. Жените често плачеха:

„След битка преминаваш през бойното поле. Те лежат по гръб. Всички са млади, толкова красиви. Лежат и се взират в небето. Тъжно ти е за тях, и от двете страни“.

Именно тази нагласа, съжалението за загиналите и от двете страни, ми даде идеята за какво ще е книгата – че войната не е нищо повече от убийство. Ето така тя е записана в спомените на жените. Този човек досега се е усмихвал, пушил е – а вече е мъртъв. Изчезването беше това, за което жените най-много говореха, как всичко много бързо може да се превърне в нищо по време на война. Както човешкото същество, така и човешкото време. Да, те са били доброволки на фронта на 17-18 години, но не са искали да убиват. И при все това са били готови да умрат. Да умрат за Отечеството. Да умрат за Сталин – не можете да заличите тези думи от историята.

Книгата не бе публикувана в продължение на две години, не и преди перестройката и Горбачов.

„След като прочете книгата ви, никой няма да се бие – заяви ми цензурата. – Вашата война е ужасяваща. Защо нямате никакви герои?“

Аз не търсих герои. Пишех историята чрез историите на своите незабелязани свидетели и участници. Те никога не са били питани нищо. Какво мислят хората? Наистина не знаем какво мислят обикновените хора за големите идеи. Веднага след войната човек ще разкаже история за една война – но десетилетия по-късно, разбира се, войната ще е друга. Нещо ще се промени в него, защото той е сгънал целия си живот в спомените си. Цялата си същност. Как е живял през всички тези години, какво е чел, видял, кого е срещнал. В какво вярва. И накрая – щастлив ли е или не. Свидетелствата са живи същества – те се променят заедно с нас.

Напълно съм убедена, че никога вече няма да има военни млади момичета като онези през 1941-а. Това беше най-високата точка на Червената идея, по-висока дори от Революцията и Ленин. Тяхната победа все още засенчва Гулаг. Силно обичам тези жени. Но не може да се говори с тях за Сталин, или за факта, че след войната цели композиции от най-смелите и най-премите победители са били изпратени право към Сибир. Останалите се завърнали у дома и замълчали. Веднъж чух:

„Единственото време, в което бяхме свободни, беше войната. На фронта.“

Страданието е нашият капитал, нашият естествен ресурс. Не петролът или газа, а страданието. То е единственото нещо, което сме в състояние да произвеждаме постоянно. Винаги съм търсила отговор на въпроса защо нашето страдание не се превърне в свобода? Наистина ли всичко е напразно? Чадаев беше прав – Русия е страна без памет, място на пълна амнезия, девствена за критика и размисъл.

Но великите книги са струпани под краката ни.

1989

В Кабул съм. Вече не искам да пиша за войната. Но тук съм в разгара на такава. Вестник „Правда“ казва:

„Помагаме на братски Афганистан да изгради социализъм.“

Хора на войната, предметите на войната са навсякъде. Времето е военно.

Вчера отказаха да ме вземат в битка:

Стойте в хотела, млада госпожо. Ние трябва да отговаряме за вас“.

А аз оставам в хотела и си мисля, че има нещо неморално в проучването на куража на другите хора и на рисковете, които поемат. Тук съм от две седмици и не мога да се отърся от усещането, че войната е продукт на мъжката природа, което е необяснимо за мен. Но ежедневните аксесоари на войната са грандиозни.

Откривам за себе си, че оръжията са красиви – картечници, мини, танкове. Човек е вложил много мисъл в най-добрите начини да убива други хора. Вечният спор между истината и красотата. Те ми показаха нова италианска мина и моята „женска“ реакция беше: „Красива е. Защо е красива?“. Обясниха ми прецизно, с военни термини – ако някой стъпи пеша или с автомобил върху нея, под определен ъгъл, няма да остане нищо освен половин кофа плът. Хората говорят за ненормални неща тук, сякаш са нормални, сякаш са даденост. Ами, знаете ли, това е война… Никой не полудява от тези картини – например млад мъж лежи на земята убит не от природна стихия, не от съдбата, а от друг човек.

Наблюдавах зареждането на „черно лале“ (самолетът, който пренася жертвите обратно у дома в цинкови ковчези). Мъртвите често са облечени в стари военни униформи от 40-те, с бричове; понякога няма достатъчно дори за тези, които са наоколо. Войници си говореха:

„Докараха нови в камерите. Мирише като в кочина.“

Каня се да пиша за това. Страхувам се, че никой вкъщи няма да ми повярва. Нашите вестници просто ще пишат за приятелските мостове, издигнати от съветските войници.

Говоря с момчетата. Някои са дошли тук доброволно. Те са пожелали са дойдат. Отбелязвам, че повечето са от образовани семейства, интелигенция – учители, доктори, библиотекари – с една дума, книжни хора. Те искрено са мечтаели да помогнат на афганистанците да построят социализъм. Сега се надсмиват над себе си. Показаха ми място на летището, където стотици цинкови ковчези блестят мистериозно на слънцето. Офицерът, който ме придружаваше, не се сдържа и каза:

„Кой знае…, ковчегът ми може би е там. Ще ме наврат в него. За какво се сражавам тук?“

Собствените му думи го уплашиха и той незабавно добави:

„Това не го записвайте.“

Нощем сънувам мъртвите, всички те имат изненадано изражение – какво, имате предвид, че съм мъртъв? Наистина ли съм убит?

Шофирах към болница за афганистански цивилни с група медицински сестри – носихме подаръци за децата. Играчки, лакомства. В себе си има около пет плюшени мечета. Пристигнахме в болницата, разположена в бивша казарма. Никой не разполагаше с нещо повече от едно одеяло. Млада афганистанка се приближи до мен, с повито дете в ръцете си. Искаше да ми каже нещо – за последните десет години почти всеки тук вече бе научил поне малко руски. Подадох на детето играчка, а то я взе със зъби.

„Защо със зъбите си?“, попитах изненадана.

Тя дръпна одеялото, с което го беше завила – малкото момченце нямаше ръце:

„Стана, когато вашите руснаци бомбардираха.“

Някой ме хвана, когато започнах да падам.

1 2Следваща страница

OPERA OPEN