Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Светлана Алексиевич: Живеем сред жертвите и палачите

Никога не приемам ролята на съдия, нито на студен хроникьор. Сърцето ми винаги е там, казва Нобеловият лауреат за литература за 2015 г.

Защо робството съзнание винаги има предимство? Защо заменяме свободата си в материални облаги?, пита Алексиевич. - Светлана Алексиевич: Живеем сред жертвите и палачите

Защо робството съзнание винаги има предимство? Защо заменяме свободата си в материални облаги?, пита Алексиевич.

„Нещо, което е неразбираемо и непоносимо в други общества, е нормално състояние за нас. Живеем в него, то е околната ни среда. През цялото време ние живеем сред жертвите и палачите“, казва беларуската писателка Светлана Алексиевич в краткото интервю за официалния сайт на Нобеловите награди. В четвъртък тя стана лауреатът за литература за 2015 година за „многозвучното писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“ в творчеството ѝ.

Предлагаме ви текста на телефонното интервю, проведено минути след обявяването на Алексиевич за лауреат:

– Здравейте, казвам се Юлия Чайка, обаждам се от Nobelprize.org, официалният уебсайт на Нобеловите награди. Чест е за мен да Ви поздравя с тазгодишния приз за литература.

– Много Ви благодаря!

– Навярно вече сте разбрали, че сте удостоена с наградата?

– Точно така, но все още ми е трудно да повярвам, че е истина (смее се).

– Надявам се, че имате 2-3 минути да отговорите на няколко въпроса.

– Да, разбира се.

– Бих искала да Ви попитам за реакцията Ви, как се чувствате около присъждането на наградата? Или е твърде рано за подобен въпрос?

– Наистина е рано, но мога да опиша как се чувствам в момента. Разбира се, радостна съм, би било странно да го крия. Но също така се и тревожа, тъй като наградата ни припомня всички онези велики хора – Солженицин, Бунин, Пастернак, руските нобелови лауреати за литература. Беларус никога не е получавал наградата. Тревожи ме усещането, че вече не мога да сваля летвата – нито заради умора, нито заради разочарование. Беше дълъг път, беше свършена огромна работа, а сега ме очаква нещо ново.

– Благодаря Ви за тези красиви думи. Като говорим за писателския Ви стил – какво Ви вдъхнови да изберете този тип журналистически подход?

– Знаете, в съвременния свят всичко се случва толкова бързо и интензивно, че нито един сам човек, нито цяла култура са способни да го представят. Просто е твърде скоростно, за съжаление. Няма време да седнеш и да го премислиш, както е правил Толстой, чиито идеи са отлежавали с десетилетия. Всеки човек, а и аз също, може само да опита да се възползва от частичка от реалността, от самотна догадка. Понякога оставям само 10 реда от 100 страници написан текст, понякога една-единствена страница. И всички тези парчета се обединяват в роман на гласовете, като създават образа на нашето време и разказват какво се случва с нас.

– Използвахте метафората „роман на гласовете“ и следващият ми въпрос е свързан с това. Били сте свидетел на ужасни страдания, чували сте жестоки разкази в работата си. Повлияха ли те на начина, по който гледате на човешкото същество?

– Може да отнеме време да отговоря на този въпрос, но трябва да подчертая, че принадлежа към култура, която перманентно страда от такава болезнена температура. Нещо, което е неразбираемо и непоносимо в други общества, е нормално състояние за нас. Живеем в него, то е околната ни среда. През цялото време ние живеем сред жертвите и палачите. Във всяко семейство, в моето семейство, 1937 година, Чернобил, войната. Може да се разкаже много, всеки има от онези истории… всяко семейство има такъв роман на болката. И няма значение дали имам такава гледна точка или дали ми харесва как мислят хората в подобни ситуации. Не, това е нашият живот.

Представете си човек, който излиза от лудница и пише за това. Трябва ли да ми кажа: „Слушай, защо пишеш за това?“. Както Примо Леви, които разказва за концентрационните лагери и не може да се откъсне от тях; или Шаламов, застигнат и довършен от лагера – който просто не може да пише за нищо друго. Самата аз се чудех кои сме, защо страданията ни не могат да бъдат обърнати към свобода. Това е важен въпрос за мен. Защо робството съзнание винаги има предимство? Защо заменяме свободата си в материални облаги? Или защо се страхуваме, както правихме по-рано?

– За кого пишете?

– Смятам, че ако мога да разбера тези въпроси за самата себе си, ще ми е по-лесно да говоря на когото и да е. И на терен, и когато пиша, искам да имам усещането, че говоря с близки приятели. Искам да им разкажа какво съм осъзнала в този живот. Никога не приемам ролята на съдия, нито на студен хроникьор. Сърцето ми винаги е там. Въпросът, който ме тревожи, е колко дълго мога да крача по този път на ужаса, колко може да понесе човешкото създание. Затова поетиката на трагедията е важна за мен – защото някой казва, че е прочел толкова ужасяващи книги и се е почувствал по-добре; че читателят се просълзява, но това са очистителни сълзи. Трябва да имате това наум, а не просто да смажете хората с ужас.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах