Светлин Русев: Паметникът пред НДК не бива да се бута

Столична община организира конкурс за нов облик на паметника „1300 години България”. Това се случи след допитване до софиянци дали желаят паметника. 80 на сто заявиха, че не го искат.

Девет проекта се борят в момента за правото да пресъздадат пространството пред НДК. Някои от кандидатите предвиждат премахването на монумента, други го вграждат в нова естетическа среда. Оказа се, че създателят на композицията „1300 години България” проф. Валентин Старчев не участва в процеса. Пред „Площад Славейков” той разкри, че ако паметникът му бъде разрушен, ще съди Столична община. Против намесата в монумента без участието на Старчев е и акад. Светлин Русев.

– Г-н Русев, възможно ли е да се прави конкурс за промяна на един паметник без участието на автора, който си е жив и здрав?

– За мен е учудващо заданието за конкурс за преустройство на паметника „1300 години България” без участието на автора Валентин Старчев, който е в силата си като творец. Такъв, какъвто е в момента, монументът е символ на разрухата в цялата държава. С много колеги говорих, те също смятат, че монументът трябва да се запази именно в този му вид като метафора на нашето време – разбира се с укрепване на паметника. Много неща могат да се направят, но при всички случаи присъствието на атора е задължително. Тук дори не става дума просто за авторското му право. Аз не мога да си представя как в една моя картина, поставена на обществено място, може да се намеси някой, да й прави промени и да й решава съдбата. Разликата с паметника „1300 години България” не е много съществена.

– Вие сте бил част от властта навремето, когато Валентин Старчев е спечелил конкурса за този паметник. Чие беше заданието?

– Всичко, което беше направено в района на НДК за честването „1300 години България”, беше под контрола на държавна комисия към Министерството на културата, в която имаше представители на Съюза на художниците и на Съюза на архитектите. Тази комисия имаше разпределение за обектите в самия НДК, възлагаше срокове за изпълнението им. Такъв синтез, какъвто беше реализиран в целия комплекс на Националния дворец на културата – подобно нещо не познава не само нашата история, такъв не е провеждан никъде. В изграждането на комплекса участваха почти всички известни автори по онова време, за да стане той наистина духовен паметник на културата. И той действително е такъв, ако не беше превърнат днес в сграда за ширпотреба. Вижте произведенията, които са в него – няма сериозен, доказал се автор, който да не участва – като се започне от най-възрастния тогава Дечко Узунов и се стигне до най-младите Ангел Станев и Емил Попов. Ние имахме пълна свобода на авторските решения. Спомням си, когато се приемаше релефа на Ангел Станев и Емил Попов, един от комисията се обади: „Много е хубаво всичко, но какво ще кажат другарите от ЦК?” Аз му отговорих: „Не мислете, че другарите от ЦК са по-прости от нас”. Разсмяха се и проектът мина.

– Носят се легенди, че заданието за целия комплекс не е било от Министерството на културата, а от БКП. Така ли е?

– Това са пълни глупости. Кой ще даде задание от БКП?! Аз съм бил в кухнята на нещата и знам как беше. За паметника имаше конкурс, който беше част от цялото задание. Трима участваха в състезанието – Валентин Старчев, Величко Минеков и Валентин Гондов. И трите проекта бяха харесани от комисията, но Старчев спечели, защото владееше цялото пространство. Проектът на Величко Минеков беше със слънца, трябваше да бъде точно до входа на НДК и също беше интересен, а Гондов предложи една фигура. Препоръката на комисията беше да бъдат реализирани всички проекти. За съжаление това не се случи, след като почина Людмила Живкова идеята беше изоставена. Реализацията на паметника „1300 години България” не стана така, както беше предвидено, заради безумно кратките срокове – трябваше например да се облицова с големи черни гранитни плочи, но тогава грантитът отиде за друг обект… Идеята беше след откриването плочите да се сменят. Защото тогава проблем с парите нямаше. Но на откриването една част от паметника беше недовършена, имаше боядисани фазери отгоре, само и само да се покаже как ще изглежда впоследствие.

Паметникът „1300 години България“ в момента е в окаяно състояние.

– Друга легенда около паметника е, че Валентин Старчев е взел 100 000 лв. хонорар за паметника. Вярна ли е сумата?

– Хонорарът от 100 000 лв. се разпределяше между всички в екипа – автора, архитекта… Имаше и по-високи хонорари за паметници – 200 000 лв. Паметникарите, общо взето, бяха добре платени, значително по-добре от живописците. Но да се спекулира сега с тези хонорари, е нелепо.

– Кой е най-скъпият паметник, правен по онова време?

– Най-скъпият е в Шумен – „Създатели на българската държава”.

– За него ли държавата е платила 200 000 лв.?

– Не, той струваше повече. Не знам колко точно, не съм се интересувал. Но и изпълнението му беше много сложно.

„Създатели на българската държава“ в Шумен е най-скъпият паметник, правен някога в България, твърди Светлин Русев. Негов автор е Крум Дамянов.

– Казват, че от Тодор Живков тръгнало негативното отношение към паметника на Валентин Старчев. Ако е така, защо този факт стана публичен?

– Настроенията срещу този паметник се носеха на много високо равнище, от хора в Политбюро. Отношението на Тодор Живков беше формирано от настроенията срещу НДК. Георги Йорданов отговаряше за НДК, а за шуменския паметник – Пенчо Кубадински, който не можеше да допусне да съществува обект, в който да не се намеси. Кубадински и Милко Балев бяха срещу Александър Лилов и Георги Йорданов.

– Две лобита са воювали едни срещу други дори чрез паметниците на културата?

– Войната не беше явна, а подмолна. Шуменският паметник мина изцяло под ръководството на Пенчо Кубадински. Там също имаше конкурс, на втория етап се класираха проектите на Валентин Старчев и Крум Дамянов. Крум Дамянов спечели. Кубадински отговаряше и за паметника „Асеневци” във Велико Търново.
В резултат на тези настроения срещу монумента „1300 години България”, Тодор Живков непрекъснато повтаряше как заобикаля по пътя към Бояна, за да не гледа „това бесило”.

Големият конфликт беше по време на приемането на шуменския паметник. Като председател на СБХ аз развеждах цялото Политбюро и обяснявах кое как и какво, така стигнахме края на паметника и Тодор Живков каза: „Ето това е паметник, не е като онова бесило до НДК”. Аз имах неблагоразумието да му отвърна: „Е, другарю Живков, той е по-различен, но не е по-лош”. Той реагира много остро: „Ай, сиктир! Ти си интелигентен човек, как може да говориш така!” Обърна се и си тръгна. Георги Йорданов прежълтя, удължи ми се физиономията…

След известно време хванах Тодор Живков в друго настроение и му казах: „Другарю Живков, може ли да се видим и да поговорим за паметника на Старчев пред НДК”, за да му обясня какво представлява. Отвърна ми: „Добре, добре”. Но срещата не се състоя. Този паметник като характеристика действително е нещо изключително съвременно. Има усещане за развитие на спирала. Чужденците много се впечатляваха като го видеха – не можеха да повярват, че в България може да има толкова модерен паметник.

– Заради отношението на Тодор Живков ли беше изоставен паметника „1300 години България”?

– Не съм сигурен дали е само заради това, отношението към всички паметници в България не е добро. Ще ви кажа до каква степен Кубадински се намесваше в изпълнението на паметниците. Крум Дамянов работеше в един салон в Архектурния факултет, ходил съм няколко пъти да видя как вървят нещата за шуменския паметник. Докато правел фигурата на Борис, Кубадински му казал: „Какъв е този скиор с тези щеки, я да го оправиш!” Месеше се много грубо и в паметника в Търново – сменяше главите на конете… Той имаше самочувствието на строител, на организатор, на човек, който разбира. „Бай Пенчо ли те накара да го сложиш този меч”, питах веднъж Крум Дамянов, когато ме беше извикал да му видя работата за Търново (бел. ред. – „Асеневци”). Крум се изчерви и ми показа оригиналния си проект, където няма меч, а жена с дете на ръце като Божията майка върху постамент. Сега тя е свалена долу, в основата на меча.

В оригиналния проект за паметника „Асеневци“ във Велико Търново меч не е имало. Добавил го е Пенчо Кубадински.

– Месила ли се е властта – Людмила Живкова или Георги Йорданов, в проекта на Валентин Старчев за паметника „1300 години България”?

– Никак. Няма никаква намеса. Аз, Живкова и Йорданов бяхме в комисията, свидетел съм. Голяма спекулация е това, което Столична община представя за допитване до общественото мнение за паметника пред НДК. Вземат 20 души и като им зададат въпроса „Желаете ли този паметник?”, всеки втори ще каже „Махнете това чучело”. Без да си дават сметка, че ще го махнат именно онези, които го оставиха в този вид.

– Тоталитарен паметник ли е „1300 години България”?

– Не може да бъде тоталитарен паметник, най-малкото защото няма нищо общо с т.нар. соцреализъм. Друг е въпросът, че у нас соцреализмът не беше развит. В този дух бяха правени неща до 50-те години и то от някои по-слаби автори. По-късно – през 70-те и 80-те години изкуството се разви в друга посока.

– Какъв е бил бюджетът за култура по времето на тези мегапроекти, г-н Русев?

– Георги Йорданов знае по-добре. Какъв бюджет, тогава можеше да се реализира всичко! Внася се решение в ЦК на БКП за даден проект срещу еди каква си стойност и се одобрява. Ще ви дам конкретен пример със Съюза на художниците, който имаше самостоятелен бюджет. През последния ми мандат като председател на СБХ – 1984-85 г. – имахме 3 млн. лв. само за творческа дейност. Тогава доларът към лева беше 1:1. Оборотът на Творческия фонд беше 8 млн. лв. Имахме и издателство, което печелеше.

Дървеният женски портрет (вляво), създаден от Любомир Далчев преди да замине за САЩ, е най-новата творба в колекцията на Светлин Русев.

– Да разбулим още една мистерия – вярно ли е, че архивите на най-големите паметници, строени по времето на социализма, са изчезнали или са изгорели по време на пожара в Партийния дом?

– Архив би трябвало да има, най-малкото за честванията около „1300 години България”. Съмнявам се, че е изгорял. Но има и унищожени архиви – на Съюза на художниците и Държавната комисия, която е приемала решенията за паметниците. Още 70-те години една част бяха предадени в Държавния архив, друга част са унищожени. При мене има по-добър архив, за някои години аз мога например да ви кажа кой колко е взел за даден паметник – Далчев, Старчев, Крум Дамянов… Имам документите случайно, защото през годините непрекъснато трябваше да отговарям на нападки защо са толкова скъпи.

– Копия ли имате?

– Не, оригинали. Но решенията на ЦК за паметниците би трябвало да са в Държавния архив. Този архив не е толкова ценен, за да изчезне, не съдържа характеристики като от Държавна сигурност.