Войната за Шестокрилия многоъгълник

Културата ни вече е в перманентно военно положение. Оръжия не се вадят, защото не се прибират. Бой, гранати, разрушения се наблюдават на територията на театъра, музиката, литературата, киното, че и паметниците… За кокала ли се сражават, или за възвишение? Мътна е и борбата за запазването на паметника пред НДК, която придобива все по-епичен за родната култура размах.

Преди празниците Столична община взе решение да демонтира творбата „1300 години България“, а на нейно място да възстанови мемориала в памет на загиналите войници от Първи и Шести пехотен полк. Съдбата на това произведение, което не провокира авангардни мисли за изкуството у софиянци, но роди паметни определения на авторовата дисфункция, влезли трайно в столичния фолклор. От фолклора общинският съветник Прошко Прошков скочи право в чалгата, наричайки паметника „триизмерно Пикасо“.

Така, със смешки и закачки, съдбата на една творба бе решена окончателно – „шестокрилият многоъгълник“ ще бъде съборен, а скулптурите от него ще бъдат пратени в Южния парк.

Докато Общината вече подготвя реинкарнацията на Войнишките плочи, ветерани в културата наизлязоха в отбрана на нежелания монумент. Авторът проф. Валентин Старчев заяви, че не махат паметника, „пращат го по дяволите“. Проф. Десислава Минчева напусна Творческия съвет в Столична община с думите: „Разрушението у нас стана символ на демокрация“. Вежди Рашидов се изказа не като министър на културата, а като скулптор: „Мястото на Войнишките плочи не е пред НДК. Те не могат да заместят паметник като този на Валентин Старчев. Като дойдат чужденците, какво ще видят пред тази модерна сграда НДК в центъра на София, един европейски град – плочи, нещо, което да четат. Да, нека има памет, но защо едната творба ще бъде заместена от тези плочи?! Трябваше да бъдат питани експерти за това…“

Включи се и акад. Светлин Русев със статия, в която обяви, че рушителите на паметника пред НДК възраждат националболшевизма.

„Предновогодишно общинският съвет на столицата ни дари с „мъдрост“, за която не мога да намеря толкова негативно съдържателна дума. От властово самозабравяне до политически популизъм, от лъженационален патриотизъм до грубо национално безпаметие, от заиграване с „гласа народен“ до пълно нежелание поне привидно да видят собствената си и на техните предшественици отговорност… – пише Русев. – Историята навярно ще намери по-точен синоним на колективната безотговорност, но засега риториката на това решение няма нищо общо дори с елементарната историческа, политическа и културна истина.

От самото създаване на паметника пред Националния дворец на културата до ден-днешен съзнателно по различни причини беше оставен на силите на саморазрушението, на обществената немара и държавническа безотговорност.

Отговорът „Защо?“ е колкото тъжен, толкова и зловещ за родните ни политически и обществени нрави, и за личния политически и властови егоизъм, и за неговото възпроизвеждане днес. И най-съвършеният архитектурно-пластичен шедьовър да беше оставен в нашата политическа и държавническа среда и нейната разрушителна стихия, щеше да заприлича на това, което е днес паметникът, символ на 1300-годишната ни история. Всъщност сега

той е символ на това, което сме

Има нещо опасно безсрамно в нежеланието да се върнем към отговорността за собствените ни дела, а тръгваме към спекулативно замитане на следите. За 1300-годишнината се направиха изключителни паметници и на Крум Дамянов, и на Величко Минеков, на Иван Нешев, на Димитър Бойков, на Галин Малакчиев, Борис Гондов… заедно с водещите ни архитекти. И „най-убедителните“ аргументи на който и да е общински съвет, дори и да е столичен, не може да отнемат авторските права на създателите. Трудно и с много политически игри се вземаха държавническите решения за тази 1300-годишнина. Причините са известни и всички знаят, че бяха извън България. Кухнята на тези решения не беше толкова братска, колкото братски бяха прегръдките и целувките. За това има все още живи участници, надявам се и безпристрастни историци, но то е тема за друг „исторически паметник на дружбата“ – и старата, и новата…“

„Когато днес с лекота квалифицираме политически един или друг знак на миналото, трябва да се знае, че ненавистта и амбицията „там горе“ не можаха да скрият от обществеността, че правата линия на Партията невинаги беше толкова ортодоксално права – и по правило „кривналите“ си заминаваха, – продължава Светлин Русев. – От самото начало до края на завършването и откриването на незавършения по проекта паметник на Валентин Старчев и арх. Атанас Агура настроенията на „върха“ на Политбюро – по-точно тези, които бяха и срещу строителството на НДК, и срещу паметника, и срещу Людмила Живкова, Александър Лилов, Георги Йорданов, Стоян Михайлов, формираха негативно отношение, което по-късно политизираха кръстоносците на демокрацията.

Ако някой някога напише откровена книга за взаимоотношенията в нашата политическа върхушка – тя ще бъде книга на перфидната омраза и лицемерно единство, каквото само във висшето духовенство е съществувало.

Хроника на едно убийство

Годината беше 1981-ва. Откриваше се шуменският паметник. Като председател на СБХ го представях пред официалните гости начело с Тодор Живков. След като завърши разглеждането, Тодор Живков се обърна към всички и каза: „Това е паметник, а не като онова бесило пред НДК.“ Имах наивността или неблагоразумието да му отговоря: „Онзи пред НДК не е по-лош, но е по-различен.“ Реакцията му беше толкова груба и остра (съзнателно спестявам израза) – фръцна се сърдит и всички тръгнаха след него. Само ми се мерна удължената и пребледняла физиономия на Георги Йорданов, който лично отговаряше за строителството на паметника пред НДК. Но все пак не бях сам, до мен остана Жоржета Чакърова (известна по онова време актриса от Народния театър – б.р.)…

Това го споменавам не от любов към спомените, а за да не забравяме, че корените на „аргументите“ на разрухата и отрицанието не са в демокрацията, а във властовите съображения и конюнктура. Общинският столичен съвет се „издигна“ до критериите на „човека от народа“, а и неговата кариера, доколкото знам, е започнала в същата сграда. Кой знае, може и г-н Прошко Прошков (общински съветник от ДБГ, който на обсъждане в столичния съвет нарече преди дни паметника пред НДК „триизмерно Пикасо“, а Съюза на художниците – казионен) да го осени подобна съдба.

Кратка история на паметника
и манипулацията покрай него

Първо. Паметникът на Старчев беше избран след конкурс с проекти и на Величко Минеков, и на Борис Гондов. Заради цялостната архитектурно-пластична организация, символика и художествена реализация. Държавната комисия (не общински съвет), в която влизаха най-изтъкнатите български художници и архитекти, високо оцени качествата и на двата други проекта и предложи да се реализират в околното пространство. Ако някой от съветниците се интересува, не е лошо да знае, че на конкурсен принцип се изгради и фигурата на Величко Минеков пред гарата, и паното на Иван Кирков – вандалски ликвидирано тази година, и шуменският паметник, и търновският, и редица още произведения на монументалните изкуства.

Второ. Известно е на всички, които са се занимавали с градоустройствените планове на София, че „Старите казарми на 1-ви и 6-и пехотен полк“ не можеха да се включат в новите промени на столицата. Нито казармите, нито плочите със загиналите войници бяха на мястото на паметника. Груба спекулация е, че се връща историческата справедливост! Историческата справедливост се възстановява с нов проект, много по-съвременен и по-сериозен, и първата копка (до хотел „Хилтън“ – бел. ред.) е направена по времето на Иван Костов и министър Ема Москова, но защо досега не се реализира?!

Трето. Паметникът „1300 години България“ беше изпълнен в много кратки срокове. За съжаление идеята за неговата облицовка с големи черни гранитни плочи не се осъществи, защото гранитът беше пренасочен за друг паметник, за който отговаряше по-влиятелен член на Политбюро (Пенчо Кубадински). Независимо от това, ние имахме паметник, показал и остойностил творческата свобода, с която бяха изпълнени едни от най-добрите ни монументи от това време. Той беше изключителен и като символика – със спираловидното движение на обемите, и с категоричната архитектоника, и с пластическата съдържателност, и не по-малко важно, което вероятно нищо не говори на талибанските амбиции – владее пространството пред НДК.

Много ми е любопитно как архитектурата от старите казарми и плочите с имената ще се пренесе на това място? С това нищо не се възстановява, само ще продължи инерцията от безпомощните паметници, които се пръкнаха в София. Монументът „1300 години България“ показа, че българската пластическа култура се е измъкнала от наподобителното паметникарство и говори с езика на архитектурно-пластическата символика. В определен смисъл това беше завършващ акцент на целия синтез в НДК.

Разбирам, че говорим на различни езици, разбирам, че догматизмът на 50-те години на миналия век е в настъпление, но не друго – уважението ми към ръководството на общината и към тези съветници, които неведнъж са доказвали гражданската си позиция, ме задължава да ги разгранича от спекулативните аргументи на „Прошковци“. Не вярвам и не бих искал да приема, че това е нивото на съветници, които формират културния и духовен облик на София. А и никого няма да убедите, че Фейсбук е мозъчният тръст на духовната ни култура.

За разлика от г-н Прошков, аз имам самочувствието, че моята гражданска битка за запазване на войнишките паметници не започва от общинския съвет. И ако го интересува, мога да му разкажа някои неща и за връщането на Далчевия войнишки паметник в Търговище, и за спасението от „гласа народен“ на войнишкия паметник на Георги Чапкънов и Емил Попов в Силистра, и за Лъва на Андрей Николов, който отново тръгваше за никъде, и за паметника на Паисий, който за една нощ беше спасен и преместен, защото заради него Тодор Живков си беше „сменил“ маршрута (Георги Йорданов може да разкаже за какво става дума), но каузата беше съграждане, не разрушаване и последиците невинаги бяха толкова безобидно невинни и не завършваха с интервюта в Българска национална телевизия.

И нещо не по-малко важно! Отново за „гласа народен“! Кой от тези, които се изживяват с подписки и Фейсбук, е видял паметника „1300 години България“ в истинския му вид? Кой от тези смелчаци, които препикават паметника, знае за какво става дума? Кой от тези тръбачи на воинската чест и памет и в името на какво си позволява да извади загиналите войници и офицери от 1300-годишната история на България? Тези загинали войници са част от тази история, в името на която е издигнат този паметник. Не противопоставянето на загиналите войници и офицери от 1-ви и 6-и пехотен полк с тези, на които костите лежат в основата на нашата 1300-годишнина, е справедливата кауза! Историческата памет не е привилегия на едно или друго общинско решение.

Защо Вие, демократът Прошков, зачерквате едно решение на други демократи, които направиха първа копка за възстановяване на войнишкия мемориал? Защо? Министър Москова и Иван Костов по-малки демократи и патриоти ли са от Вас? Ако не бяхте толкова агресивно спекулативен, бих приел позицията Ви, и на тези, които Ви подкрепиха за една от големите манипулативни заблуди. Но когато обявявате професионалната общност за „казионна“, трябва да Ви се напомни, че вашите аргументи са израз на професионална и културна безпомощност. Когато сте в състояние да пренебрегнете позицията на Художествения съвет в Министерството на културата, трябва да ви се напомни, че не сте нито по-умен, нито по-достоен и отговорен от всеки член на този съвет.

Властта не е аргумент

С нея може да съграждаш, а може и да рушиш.

Реанимирането на демократичния централизъм е опасно възраждане на националболшевизма. С какво вашето болшинство се различава от известната политическа формула на миналото? Манипулативната Ви фразеология ме връща в истории, които до болка са ми познати. Разбирам напълно и споделям вълненията на всички военни сдружения и дружества за възстановяване на паметните знаци на геройски загиналите в братоубийствените войни. Тяхното вълнение е болка от забравата, сакрална памет не само за загиналите от 1-ви и 6-и пехотен полк, а за цялата ни 1300-годишна история. Обидно е, когато тези, които чупят седалките по стадионите, стават съвест на историческата истина! Голяма част от това, което съм правил като художник, е минало през историческата и националната ни памет и не бих приел назидателни спекулации за възстановяване на историческата истина от този „глас народен“! Паметникът, посветен на 1300-годишнината, е грозен и опасен, защото всички ние, с нашата безотговорност и безхаберие сме го „създали“ такъв.

Господа съветници, моля, събудете се! Не противопоставяйте трагичните знаци на нашата история – тя е една и не е нито моя, нито Ваша, а на България!

В заключение ще споделя нещо, което навремето ме порази. Валията (секретарят на ОК на БКП Иван Недев) на Стара Загора, който не беше фен на това, което правеха художниците, ме развеждаше в града и ми показваше какво „ще падне“, какво ще строят и т.н. Пред една красива стара постройка ми каза, че подобна е имало и от другата страна на улицата – махнали са я и тази също ще падне. Скоро след това Комитетът за култура имаше пленум за синтеза на различните изкуства и архитектурата. В изказването си се „изцепих“, че само нравствена, интелигентна и естетическа диктатура ще реши проблемите на синтеза! Без конкретни имена споделих и случая в Стара Загора с думите „това пада“, „онова пада“, докато загубим историческата си и духовна памет. Не си спомням, 6 месеца или година след това, откривахме Обща изложба в Стара Загора. Същият началник ме хвана под ръка и ме поведе да ми „покаже нещо“, което може би се оказа единствен случай в нашата история на разрушението. Не само не беше разрушена старата красива къща, но от другата страна на улицата грееше възстановена и реставрирана другата подобна сграда. Не знам какво и колко съмнения е преживял тогава Ив. Н., но да преодолееш себе си и да достигнеш до подобно решение трябва и мъжество.

Надявам се, че мъжете в Софийския градски съвет не са се свършили! Поне пожалете кметицата!“

(Публикуваме писмото на Светлин Русев от „Преса“ със съкращения.)