Свидетелства за обич

Не виждам в пространството на българския театър отношение на актьорите към своя режисьор, подобно на това, каквото имаше към Крикор Азарян. Колективната им почит на всеки 15-и март, деня на неговото рождение, е едно от свидетелствата за тази тяхна обич. Те продължават да си спомнят разговори с него, описват репетициите, цитират прочутите му сравнения и словосъчетания, когато притичва на сцената, за да изиграе онова, което иска от тях. Забележително, грандиозно в нашия театър е това възкресение на Коко Азарян, като продължение на живота му чрез неговите актьори.

Видях се с двама от тях, чиито роли в последните Чехови постановки на Азарян се разделят с обичайното, стандартно за Чеховия прочит участия в схемата на пиесите.

В „Три сестри“ в Младежкия театър Николай Урумов играе ролята на Иван Чебутикин, военен доктор, който живее от години в дома на семейство Прозорови и познава като себе си нрава и настроенията на трите сестри. Той е наблюдателят на случващото се в дома, циничен и точен коментатор, който обаче нерядко издава обичта си към Олга, Маша и Ирина.

На пресконференцията в клуба на театъра след първото представление пред журналисти и колеги Азарян дърпа Урумов да седне до него. Актьорът, леко изненадан, сяда от лявата му страна, а от другата е Влади Люцканов. Азарян започва така:

„Аз имам един грях. Преди много години едно момче дойде при мен и каза, че иска да се учи на занаят от мен. Аз се усъмних в неговите качества, макар че Тодор Колев много настояваше да го вземем. Мина време и с всяко нещо, което правеше това момче, ми показваше колко съм сбъркал. И днес това момче стои отляво на мен, това е Николай!“

Днес Урумов разказва:

„Не знам защо започна така. Аз наистина исках да съм в неговия клас, когато кандидатствах във ВИТИЗ. Тогава учех куклено актьорство в клас, в който бяха Сашо Морфов, Нина Димитрова, Георги Спасов, Къци Вапцаров. Много добър клас. По актьорство ни учеше проф. Желчо Мандаджиев, а режисура – Юлия Огнянова. Веднъж разигравах някакъв етюд, правех се на лъв сред кашони. Куклата лежи между тях, а аз се скъсвам да играя над нея. В този момент влезе Теди Москов, погледа малко и ми каза: „Ти нямаш работа тук, махай се, ти си за актьорство!“. Кандидатствах да се прехвърля в драмата и отидох при Азарян. Но не стана, така че влязох в класа на проф. Николай Люцканов. Как Азарян е запомнил този случай, след като кой ли не е опитвал да учи при него!“.

За „Три сестри“ го избира Азарян. По това време Ники Урумов е на щат в Младежкия. Говори му за образа на Чебутикин:

„Анархист! Мизантроп, майна! Той стои, гледа и поставя диагнози. Всичко това, което ще се случи на другите, на него вече му се е случило“.

Урумов:

„Стигнахме до моменти, когато толкова се разбирахме и усещахме, че той ме режисираше не с думи, а със звуци. Радваше се, че го усещах с тези няколко звуци и правех онова, което искаше. До такава степен се усещахме, че имаше взаимна радост, че сме се срещнали, че сме се открили. Накрая на репетициите преди премиерата той каза на всеки от нас по няколко думи за героите. Но вече след постигнатото на репетициите. На мен ми повтори философията на Чебутикин – да стои отстрани и да поставя диагнози. Имах усещането, че Коко по някакъв начин се вплете в този герой. Това, което казваше Чебутикин в демонстрацията да е над нещата: „Тарарара, бумбарара, седнал съм на тротоара… и не е ли все едно…“, като че ли това казваше самият Коко.

На финала на спектакъла той остави моя доктор Чебутикин да върти един пумпал, докато сцената се върти с всички наредени като за снимка. Сцената се върти, отгоре падат жълти листа и аз, галейки едно зачулено пиано, което никога повече няма да засвири, като че ли се сбогувах с него, със сцената, с живота. Тези жълти листа се превръщаха в сняг, а сцената продължаваше да се върти, докарвайки ту всички останали персонажи, ту Чебутикин, който се сбогува на фона на онова фадо, което Коко много обичаше. Мисля, че това беше неговото сбогуване.

Няколко пъти прекъсвахме репетициите, за да се лекува. Имаше любов между него и целия състав. За нас срещата с него беше погалване с перце от Господ! Затова нямаше рутинното отношение на процеса между актьорите и режисьора. Тази споделена любов той назова в интервю, когато го попитаха кой от трите спектакъл по Чехов обича най-много. Коко отговори деликатно: „Средната сестра!“

Валентин Танев, приятел и актьор на Азарян, тълкува финала на спектакъла „Вишнева градина“, в който играе:

„Вишнева градина“ в Народния театър е прощаването на Азарян с този свят. Наум Шопов е старият лакей Фирс, който умира на пода в заключената стая от имението, изоставен от всички останали оттатък вратата. Едно момченце на някого от работниците, които секат градината и разчистват естрадата (спомен за представлението на „Чайка“ в Армията), наднича през ключалката, за да види падналия Наум Шопов. После се залюлява на дървеното детско конче, изоставено от бързащия Гаев (Валентин Ганев). Едно перце от чайка бавно пада отгоре, върти се във въздуха пред стаилта дъх публика и поляга на земята. В тишината на заключената стая е мъртвият Азарян. От другата страна петгодишният Азарян се люлее на кончето, любима играчка от детството му. На толкова години баща му, прочут актьор самодеец в арменското общежитие на Пловдив, го взема да играе на сцената. Животът и смъртта се срещат още веднъж, както през всичките години в театъра и в реалността на Крикор Азарян.“

Когато актьорите на „Вишнева градина“ излизат за поклон, Азарян излиза с тях. Вижда се как той се тутка на сцената, пристъпва насам-натам, не я напуска, когато останалите се изнизват. После го виждат и се връщат. Коко Азарян се сбогува с публиката, с актьорите, със сцената. Сред зрителите мнозина плачат.