Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Свободата да избереш от кого да зависиш

У нас кандидатът за власт е толкова доволен от себе си, че не ни зачита като фактор в оценяването. За него сме публика, която има две функции – да ръкоплещи и да мълчи

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Свободата да избереш от кого да зависиш

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Цяла нощ сънувам Хари Потър. Обикаляхме с него някакви тайни стаи по изоставени замъци, летяхме на метли (де да знам, че моята клета, опърпана, зелена четкометла у нас можела така бързо да набира скорост към небето), а покрай нас от стените изскачаха… българските кандидати за президенти. Ама такива, каквито са си по клиповете, по плакатите и по телевизионните студиа – в тиха предизборна фалшивост. Някои от тях леко, че и по-тежко арогантни, други поизнервени, трети – приели ролята на вече избрани, при това като за пожизнен висок пост с характеристики на робовладелство.

„Не се страхувай – подвиква ми Хари от Нимбуса си, – не са истински, само ти се струват такива.“

„Ами, ами – провиквам се на свой ред аз от домашната зелена четкометла, – нямаш представа колко са си истински! И ние от години така си мислим за тях и те на това разчитат.“

После двамата с Хари дадохме газ на метлите и се пореяхме свободно из холограмите на българските кандидати за първи глави. Накрая на полета ни, в дъното на един широк, тъмен и смразяващ кръвта коридор, ни чакаше Дъмбълдор. Някак ми стана по-спокойно, като го видях – друго си е след преживения ужас да съзреш някое благо, познато и мъдро лице. Заковахме си метлите с Хари току пред края на вълшебническата му мантия, а той ни погледна хрисимо и каза:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Не нашите способности показват това, което сме всъщност, а нашият избор“.

Тук се събудих.

Събудих се, защото в самия сън осъзнах, че това Дъмбълдор наистина го казваше – в „Хари Потър и Стаята на тайните“. Още когато го гледахме с децата си преди време, го чух и моментално си го записах в старото тефтерче с обърнати хартиени крайчета. Принципно не събирам мъдри мисли, за да ги цитирам после в моменти на мисловно безсилие, но във въпросното тефтерче от години прибавям изречения, думи и кратки описания на случки, които са ми въздействали. За да ви докажа, че то изобщо няма претенцията да е „скритият пищов“ на личната ми интелектуална представа за самата себе си, ще ви кажа, че в него фигурират и някои от любимите лафове на хората около мен, като: „Крива ли съм, че съм честита?!“ (майка ми), „Ако конят умре, от зоб да умре!“ (дядо) и „На плашливо пиле не му показвай небето“ (плодзеленчукаря от стария ми квартал чичо Пепи). Та и Дъмбълдор се беше документирал сред персоналните ми житейски мъдреци и пребиваваше така в хаотичното ежедневие на моята дамска чанта. И тази нощ пък съвсем неочаквано се появи като обобщаващ поуките образ в психарския ми сън.

Колкото и да е смутително понякога какви сюжети може да сглоби мозъкът и как безотговорно решава да те имплантира в тях по време на сън (или на будна лудост), всичко това има някакъв смисъл. Не, не съм от тия, на които звездите им говорят, здраво стъпвам на земята и добре знам кое какво е. Сигурна съм обаче, че налудничавите комбинации от хаотични неща винаги следват някаква логика. В случая моята е наистина ясно очертана – в съня ми ставаше дума за избора. Пък изборът е най-отговорната проява на човешка свобода.

Изборите, които правим, говорят за хората, които сме. Не е важно колко неща можеш да правиш, важно е какво си избрал да правиш – така горе-долу мога да перифразирам мъдрото изречение на белобрадия магьосник от съня ми и сагата за Хари Потър. Днес е денят, в който трябва да се замислим за изборите си. За това, което избираме да правим или да правят с нас. За лицето, което носим в характеристиката си на граждани, на съвременни хора, на европейци, на българи. Отговорна работа е изборът, защото винаги се съотнася с понятието „свобода“. А пък в нашия конкретен, български случай (то и в американския такъв всъщност) свободата е осносителна – тя е свобода дотолкова, доколкото ти дава право да избереш от кое по-малко зло да бъдеш зависим.

Не наричам кандидат-президентите ни „зло“ просто ей така, в името на изконното българско отрицание на всичко. А защото вярвам, че зад всеки справедлив избор има две страни – тази на избиращия и тази на избираемото. И задача на избираемото е да се представи в най-добрата си светлина, да „блесне“ в очите на избиращия. Ясно е, че това става най-вече с говорене, с разговор. В условия на демокрация диалогът е задължителен и той трябва да се генерира и от двете страни. Е, у нас обаче се оказа, че избираемото е толкова доволно от себе си, че не смята изобщо за нужно да влиза в диалози с простолюдието. Под формата на колективно, партийно цяло, то се движи из българските пространства като холограма и се изказва, снизхождайки до нивото на избирателя, даже леко изнервено от неудобните въпроси, които журналистите (представители на избирателя в случая) му задават. Това общо избираемо е забравило дотолкова себе си, че е започнало да се възприема като изконно заслужило мястото си под слънцето. Затова и на него не му е нужно да обяснява каквото и да е, свързано със собствената му особа и предстояща политическа функция. В този смисъл то, избираемото, няма защо и да счита за нужно да представя нещо като програма пред нас, избирателите. То няма за какво да ни се отчита, защото не ни зачита като фактор в оценяването. За него сме публика, която има две функции – да ръкоплещи и да мълчи. Ако трябва да представим в илюстрации тези две основни функции на избирателя, то те ще представляват тикче в квадратче и… празно квадратче. Като празното, оказа се, може да се окаже и пълно в една определена ситуация – това са те, нелогичните способности на магьосничеството, наречено президентски избори.

Повярвалото си избираемо може и да не представя програми, и да бяга от диалози с обикновения избирател, и да се нервира от спонтанните му прояви на гражданско любопитство, но то умее да жонглира с клишета. Най-големите от тях се превръщат в предизборни слогани. В тях избираемото въплътява думи, които трябва да се харесат на избирателя, който пък по принцип фигурира в представите на избираемото като неориентирано, леко видиотено малко човече/духче/злодейче, реагиращо първосигнално на определени понятия. В тези поредни наши избори думите са типичните: „работа“, „граждани“, „свобода“, „решителност“, „отговорност“, интерес“… Когато се почувства притиснато по някакъв начин, избираемото започва да ги повтаря в несвяст – докато сигналната лампичка в приспаното избирателно съзнание започне да присветва в зелено.

Избираемото има един постоянен страх – в един неочакван момент избирателят да не вземе да се осъзнае как го разхождат насам-натам върху собствената му летяща метла, чийто полет контролират. Усети ли такава заплаха, избираемото веднага включва друга стратегия – тази на директно вмешателство в личните емоции. Лошите сили овладяваха Хари Потър, като му напомняха загубеното семейство. В нашата магьосническа реалност правят същото, само че още по-нагло, като се самообявяват за наши родители – ние сме нацията, а те са наши майки и бащи. Това още повече легитимира избора на избираемото да не дава право на избор на избирателя, защото избираемото изживява само себе си като партиархален родител. Такъв, на когото не се противоречи и срещу когото не се въстава, защото „той знае по-добре“. И избирателят, когато „техните“ властнически го погалят по главицата, се кротва, защото винаги е по-добре тате и мама да не те наказват.

Има и друг вид избираемо, което пък се държи като по-големия брат. То също няма програма и не счита за нужно да си обяснява поведението, но бичи стойки пред избирателя, като му показва бицепси, заканва се „да набие тия, дето го тормозят“ или обещава безкраен купон със забранени или трудни за снабдяване субстанции (доколкото „кифтето“ и „кибапчето“ могат да са субстанции, разбира се).

На фона на тази маса от избираеми с облика на малки, квартални мутри плахо се появяват и избираеми с нещо като интелектуален образ. Някои от тях залагат на метафоричното мислене на избирателя, разказвайки му визуални притчи за агне, вълк и обща лодка в сивото море. Други му говорят за европейска цивилизация, дават примери от световната политика и изобщо приличат на по-голямото дете на фамилията, което се връща от чужбинския си университет, твърдо решено да внедри в семейството новите, демократични ценности, които е усвоило навън.

И в двата случая обаче избираемите се срещат с твърдия отпор на добре омагьосания избирател, който най-мрази „некой да му се праи на некъв“. Избирателят не обича да усеща, че някой е по-умен от него, защото това бие директно в недораслото му его. Затова и предпочита да си кара на воля метлата, въртейки в кръг из позволените и контролирани от другите избираеми територии, вместо да обмисля как сам да лети по-добре. Важно е да е на няколко педи над земята, няма значение, че някой друг му контролира Нимбуса и от време на време му се появява като зла холограма от някой и друг телевизор.

Този текст има добър край: в крайна сметка аз се събудих, Хари Потър го нямаше, а с него и целият Хогуортс, населен със злите духове на българските кандидат-президенти. Реалността обаче си е тук. И Дъмбълдор остава безкрайно прав – ние сме това, което избираме.
Все още имаме относителната свобода да изберем от кого да бъдем зависими.

Засега, мили кандидат-вълшебници, толкова сме си извоювали.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Още по темата

Адски срам

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах