Свободата да се отървеш

Скъпа дъще,

Пускам ти това писмо днес с идеята да попътува, преди да стигне до теб, да се подготви, думите му да отлежат, да натежат достатъчно. Редил съм го бързо, но ти недей, чети го бавно, дай му шанс.

Искам да ти разкажа за едно от най-важните неща, за което ние, възрастните, все бленуваме, понякога се борим, вричаме се и дори се жертваме, но никога не успяваме да обясним с думи прости. Аз ще опитам, пак.

Свободата, за нея ми е думата.

Помниш ли онзи път, когато вързах кучето ни за едно дърво и му казах да стои там, докато се върна? Пръст му размахах, строго му проговорих, разбра ме, погледна ме с умните си влажни очи и послушно седна. След малко се върнах, гледам – кучето седи кротко до дървото, мърда опашка от щастие, после се изправи и чак тогава забелязах, че бе прегризало стария, изсъхнал кожен повод, с който го бях вързал. Бе се освободило, но нито за миг не му бе хрумнало да хукне.

Ти знаеш, не съм особено добър дресьор, даже никак, а кучето ни е опърничаво, своенравно. Обичайно търчи през глава при първа възможност. Защо тогава бе останало до дървото, с прегризан повод?

Какво е свободата, дъще? Веднъж те питах това и ти ми отговори: „Да се отървеш от нещо или някого“. Вярно. Простичко звучи, но не винаги е лесно.

Обратното на свободния човек се нарича роб. Аз отраснах с идеята, че предците ми дълго са били такива, че съм наследник на угнетени роби, страдали, роптали, някои надигали глас, други – оръжие, но така и не успели сами да разчупят оковите си и накрая получили свободата си като специален дар. Бях възпитан да изпитвам благодарност към освободителя си, приучен бях на признателност, наизустих една предавана от поколение на поколение притча за преклонение към вълшебната пръчка на свободата, докоснала предците ми в един светъл ден.

Ако предците ми са били роби, аз какъв съм? А ти?

Нека ти разкажа малко за древноримското право – един от първите човешки опити да създадем някакъв ред. Според него робът не може да притежава земя, имущество, не може да се жени дори. Съвсем официално робът е просто вещ. Един от малкото възможни начини робът в древен Рим да стане свободен човек е била така наречената виндикта. Преторът (правосъден служител в древен Рим) докосва със специална пръчка, наречена виндикта, три или четири пъти главата на роба. И хоп, той вече е свободен.

Красотата на това вълшебство е измамна, дъще. Пръчката не те прави свободен. Дори и да махнат оковите от ръцете на роба, той не се отървава лесно от навика си да бъде безгласен, маловажен. Вещ.

Много от първите освободени след Гражданската война в САЩ чернокожи роби не са били истински щастливи до края на живота си, не са успели да се адаптират, да свикнат с това, че вече са самостоятелни личности, които трябва да взимат решения сами.

Бързам да ти кажа, че ти не си дъщеря на роби. На практика българите никога не са били безправни вещи, макар и цели пет века Османската империя да се е опитвала да ги претопи, да ги погълне завинаги. Твоите предци са били достойни хора, отгледали и възпитали хора като Ботев, Левски, Раковски, Бенковски.

Но пет века е много време, дъще. Поколения са се раждали и умирали с едничката мисъл, че са вечни, покорни роби на един чужд властелин. Робството е влязло в кръвта ни, предавало се е от поколение на поколение, пет столетия. Самият Ботев веднъж пише, че „българският народ е роб на турците, но и роб на себе си“.

На Трети март 1878 година в Сан Стефано (днес квартал в Истанбул) се подписва предварителен мирен договор между две империи – Руската и Османската. От руска страна стоят подписите на граф Николай Павлович Игнатиев и Александър Нелидов, а от турска – на външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей. Дори според този договор България не се появява веднага на картата на света, след пет века отсъствие. Български подписи няма по простата причина, че ние, българите, по това време не сме били третирани като самостоятелна страна. Официална независимост си отстояваме цели трийсет години след този договор, но продължаваме да живеем с усещането, че свободата ни е дошла даром, въпреки че сме заплатили на Руската империя 27 милиона златни лева. Сякаш предпочитаме да вярваме, че сме получили името си обратно като клауза в сделка, а свободата си – като вълшебно докосване по измъчените глави. Познато, нали?

„Да се отървеш от нещо“, така ли беше? Свободата не е да се освободиш от оковите, дъще, а да се отървеш от усещането за окови. А то не е хладна тръпка, нито тежест, не пълзи по кожата на китките, много по-високо е. Дълбае в главите ни.

Свободата идва с онова върховно усещане, че ти си господар на мислите си – ти и само ти решаваш кои ще се превърнат в изречени думи и кои в извършени дела.

Ей тук е голямата трудност на тая пуста свобода, дъще.

„За да бъдеш свободен, трябва да живееш по начин, който уважава и утвърждава свободите на другите“ е рекъл Нелсън Мандела. Разбираш, нали? Имаш, например, свободата да помислиш всичко, но дали трябва да го изречеш, ако то би наранило някого? Или пък имаш свободата да направиш каквото ти хрумне, но дали то не е в противоречие с принципите на околните?

Отстоявай свободата си, не давай никога и на никого да те превръща в роб, не за век и не за пет, за миг дори не позволявай, но не забравяй, че твоята свобода зависи от свободата, която ти признаваш на другите.

Тя, свободата, не е никакъв дар и не е повод за безгрижен празник, без значение дали той отбелязва битка или сделка.

Свободата е умение. Подобно на робството, то е наследствено и аз ще направя всичко по силите си да ти го оставя. Но свободата е крехко умение, дъще. Ще трябва всеки ден да го упражняваш, за да го предадеш нататък.

Искрено твой,
Татко