Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Хомо съветикус на Алексиевич – абстрактен идеал зад стиснати зъби

„Време секънд хенд” показва защо съветският човек заслужава почти безгранично състрадание

Състраданието, което Светлана Алексиевич изпитва към съветските хора, е осезаемо на всяка страница във „Време секънд хенд“ – и в него няма нищо унижаващо, защото то не е хладната жал на чужденец, а съпричастността на свой, който е живял в същия свят. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Хомо съветикус на Алексиевич – абстрактен идеал зад стиснати зъби

Състраданието, което Светлана Алексиевич изпитва към съветските хора, е осезаемо на всяка страница във „Време секънд хенд“ – и в него няма нищо унижаващо, защото то не е хладната жал на чужденец, а съпричастността на свой, който е живял в същия свят. Снимка: ЕПА/БГНЕС

„Нима не е истина, че онази левопосочност и злокачественост после са преминали във всички земни организми и се срещат у тях и до днес, от което нещастните представители на расата Artefactum Abhorrens нарекли себе си Homo sapiens, сигурен съм, единствено от простодушна наивност страдат?“

Станислав Лем, „Осмо звездно пътешествие“

vreme

За Алексиевич вече е писано – тя получи своя дял от хули и възхвали, защото „Време секънд хенд” не можеше да остане незабелязана. Книги от писателката и преди са превеждани на български, но покрай Нобеловата награда за литература от 2015-а вниманието към нея се засили – поне от страна на критиците. Не ми се иска да коментирам избора на публиката. И Светлана Алексиевич, и Херта Мюлер тепърва ще трябва да бъдат четени и препрочитани у нас, за да не се говори как „нямаше книги и нищо не знаехме за тогава”. Книги има, при това далеч не само от Мюлер и Алексиевич.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Време секънд хенд” е писана донякъде като за България (макар че, слава Богу, българите обикновено не сме способни на чак толкова силни емоции). Героите на тази книга са обикновените хора от времето на комунизма, днес, така да се каже, изгубени в превода. Лесно можем да им се подиграем, но това са нашите родители и прародители. „Нашите”, разбира се, е генерично казано, защото далеч не всички страдалци от онова време са си позволили да се поддадат на тогавашната велика идея и да загърбят здравия си разум. Но толкова много са вярвали и не просто са търпели несправедливостта на безчовечната власт, а са я търпели с упование в бъдеще, което просто не е можело да дойде…

Днес тези герои са стари и уморени. Те не разбират какво става около тях, а и не искат да го разберат. Не е ясно дали изобщо искат нещо друго освен да разкажат за себе си. Алексиевич им предлага себе си. Тя е техен свидетел и може би изповедник. Чрез „Време секънд хенд” се срещаме лице в лице с homo sovieticus, този тъжен човек. У него има нещо дълбоко меланхолично, дълбоко източно и всъщност много по-старо и от комунизма, и може би дори от дълготърпеливостта на печалната православна нагласа. Няма и как да бъде другояче, след като единственото, което великата идея на комунизма е дала на толкова много хора, е било – в най-добрия случай – мотивацията да живеят със стиснати зъби и да загиват за абстрактни идеали.

Тези объркани мъже и жени притежават скръбно величие. Състраданието, което Алексиевич изпитва към тях, е осезаемо на всяка страница – и в него няма нищо унижаващо, защото то не е хладната жал на чужденец, а съпричастността на свой, който е живял в същия свят. Книгата й говори с гласовете на ветерани, на вдовици, на влюбени момичета и дори на скоро самоубили се, вече никому ненужни стари бойци, бранили света от нацистката чума и доживели да бъдат унижавани в есента на дните си.

За ума, свикнал с упорито оптимистичния заряд на протестантската етика, на англосаксонската амбиция, на средиземноморската радост от живота, на балканската дива веселост и дори на горделивия стоицизъм в стария германски епос, тази източна смес от примирение и осъзнато страдание е отначало стъписваща. В нея има нещо ирационално. Презрение към парите и благополучието, насмешка към щастието, огромна воля за вътрешно преживяване на всичко далеч от външния бунт, но с вътрешни напрежения, необяснима любов и дори нещо като необяснима радост в сивотата на собственото видимо озлобление срещу всичко. Пред тяхната реалност на страданието дори свещените истини на Великата харта и на стремежа към щастие сякаш губят силата си. По-либералният ум изобщо няма да схване думите на събеседниците на Алексиевич.

Трябва ли тези хора да имат своя глас? Безусловно. „Време секънд хенд” е ценна книга, дори само за да бъде отхвърлена с ужас след прочит. Болезнената чувствителност и неспособността за мислене в обикновените понятия на всекидневието на homo sovieticus, заместването на човешките източници на радост и тъга с онази пагубна велика идея – всичко това означава, че съветският тип мислене без колебания трябва да бъде доизживян и оставен назад. Но трябва да го познаваме, при това с почит към оцелелите му жертви, за да не го повторим никога вече: нито като безцветна съветска действителност, нито като безсърдечна постсъветска фасада на нормалност.

Може би най-лекуващата реакция след допира до тази книга е комбинацията от молитва, жалост и гняв.

„Време секънд хенд” от Светлана Алексиевич, в превод от руски на Ангелина Александрова и Тотка Монова, е издание на „Парадокс“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах