„Таймс“ за гъдулката на Георги Андреев: Сладкопойна българска цигулка

Георги Андреев бе част от специалното шоу на Найджъл Кенеди по-рано тази седмица – гъдуларят свири на една сцена в „Ройъл Албърт хол“ освен до прочутия цигулар, още и до музикални знаменитости като Жан-Люк Понти и Робърт Плант.

Британското издание „Таймс“ посвети и рецензия на събитието. Описвайки го като „епичен, криволичещ път на цигуларя от барока до хардрока“, критикът Джон Бънджи даде на шоуто четири от възможни пет звезди. Не пропусна да спомене и участието на Георги Андреев.

Предлагаме ви рецензията на Бънджи от „Таймс“.

На 60 г. Найджъл Кенеди напредва по пътя от дете-чудо към, надяваме се, дядо-чудо. Миналата седмица цигуларят заяви, че, като оставим Бах настрана, класическата музика може и да не фигурира в бъдещето му. В такъв случай този разтеглен в три части концерт би могъл да се разглежда като проучване на възможните музикални варианти, от рок, през фолк, до джаз.

След като започна с малко закъснение в 19:45, Кенеди стигна до началото на бисовете с джаз парчета на Джанго Райнхард в 23:45 – голяма наслада, стига да не ви се налага да хващате влак.

Кенеди се появи на сцената с най-стария си пънк-гардероб – халтаво сако, бойни панталони и яркозелени маратонки. Въпреки това, откриването беше достатъчно конвенционално – сладкодумно изсвирен Концерт на Бах в ла минор. Групата му Orchestra of Life  бе увеличена с ненужни акустични китари и още перкусии, но, за щастие, те почти не се чуваха. Скоро Кенеди се обърна към по-популистки изпълнения, най-крещящо от които беше любимото на футболните фенове Nessun Dorma, изсвирено в цялото му трепетно величие, заедно с двама цигулари – стари дружки на Кенеди от „Джулиард“, Майкъл Гутман и Питър Даниъл.

Във втората част Кенеди ни представи фланелката си на „Астън Вила“ и Георги Андреев, свиреш на гъдулка, сладкопойна българска народна цигулка. После ветеранът джаз-фюжън цигулар Жан-Люк Понти усили звука. В неговия Cosmic Messenger от 1978-а имаше сурова интензивност, но в крайна сметка безкрайното му атлетично солиране ни напомни защо джаз-фюжънът излезе на мода около 1979-а.

С по-остър фокус беше чудесният въздушен прочит на Little Wing на Джими Хендрикс. С него Кенеди и оркестърът поставиха началото на третата част, преди цигуларят да премине към мрачни, изпълнени с богато въображение версии на Hey Joe и Kashmir на „Лед Цепелин“. Гласът на Робърт Плант бе в прекрасна форма и той изглеждаше само леко неловко, че му се налага да пресъздава отново някогашната си персона на рок-божество.

Така премина това епично, криволичещо пътешествие от барока до хардрока, понякога снизходително към публиката, но често изпъстрено с бляскави музикални моменти. Някой, обаче, наистина трябва да си купи часовник на Найдж – или поне сандвичи за публиката.