POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Тайната история на Паметника

Из „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“

Паметникът на съветската армия в центъра на София. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Тайната история на Паметника

Паметникът на съветската армия в центъра на София. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Макар да беше изгубила предишния си блясък, сладкарница Минасян, този магнетичен фокус за софийските госпожици, все още функционираше благодарение най-вече на гъвкавата и дейна природа на своя собственик. Бомбардировките бяха пощадили заведението, но кварталните ремсисти не му простиха – веднага след 9-и изпорошиха прозорците му с камъни.

Гневът им бе провокиран от факта, че навремето германските офицери често водеха тук момичетата си, за да опитат от прочутата „Райхсторта“ с крем от шампанско и филирани бадеми. Тая „Райхсторта“ за малко да изяде главата и на самия Минасян. Говореше се, че бил нарочен за ликвидиране като помагач на нацистите от друг, прогресивен колега, който държал сладкарница „Луна“ в долния край на ул. „Раковски“ и цял живот изнемогвал в сянката на могъщия конкурент. Минасян обаче оцелял, като измъдрил специална торта за посрещането на маршал Толбухин – произведение на сладкарското изкуство, за което още се носеха легенди. В него майсторът беше вложил най-съкровените си запаси, изпокрити по долапчета, мазета и тавани.

Разрязването на тортата в присъствието на самия Толбухин, офицери от щаба му и правителствени лица беше документирано надлежно от фотограф на в. „Работническо дело”. Впоследствие Минасян беше увеличил тази фотография и я беше окачил на най-видното място в салона, където навремето висеше репродукцията на „Голата фея” от Климт. На снимката се виждаше внушителна пететажна постройка от захар, масло и сметана, покрита с плътна мраморна глазура. Подножието беше пищно декорирано с венци и цветя, оформени от маслен крем и захарен фондан. На всеки етаж бяха разположени композиции от войници и трудещи се, които се целуваха и прегръщаха, както и макети на емблематични съветски оръжия като картечницата „Максим – Токарев” с водно охлаждане, танка Т-34, включително и все още секретната ракетна установка „Катюша”, до чийто дизайн майсторът сладкар незнайно как се беше добрал. Последният етаж беше оформен като пиедестал, върху който беше стъпила монументална фигура на съветски воин от марципан, размахал победоносно шпагина над главата си.

Толбухин бил дотолкова впечатлен от работата му, хвалеше се Минасян, че препоръчал тортата да се възпроизведе в уголемен мащаб от гранит и бронз и да се издигне в центъра на София като паметник на Съветската армия.

„Е, това вече беше най-опашатата арменска лъжа на всички времена!“, смееха се колегите му.

Бизнесът на Минасян може и да беше оцелял (засега), но върху него личеше печатът на миналото; беше преброен и претеглен на везните на историята и присъдата нямаше да закъснее. Никакви снимки и талисмани нямаше да го спасят.

Минасян долавяше това с инстинкта си на собственик и дори не си беше направил труда да сменя стъклата на всички прозорци, а два от тях, най-големите, още си стояха заковани с шперплат.

Пъргавите сервитьорки с червени коланчета бяха изчезнали, вместо тях се мотаеше високо, русо момиче с розова жилетка от кашмир, флегматично на вид, а както се оказа, и на практика. Тук-там все още се мяркаха елегантни госпожици, но веселите смехове и кудкудякането бяха секнали. Смееха се само съветските офицери, които бяха довели приятелките си да опитат прочутата торта „Победа“ с крем от шампанско и филирани бадеми…

– Ябълков щрудел – поръча Кара, без да гледа менюто.

– Имаме само тиквеник – лаконично я информира сервитьорката.

– Не, мерси. А да ви се намира от онази ренска бисквитена торта?

– Не. Но имаме народна торта от бисквити „Чародейка“ – любезно, ала хладно отвърна момичето, като наблегна на думата „народна“.

– Ти да видиш! – Кара вдигна поглед към лицето ѝ. – Спомням си, че навремето правехте един страхотен чийзкейк…

– Не знам какво точно имате предвид – невъзмутимо рече момичето, явно инструктирано от собственика. – Но мога да ви препоръчам народен сладкиш с извара и сладко от боровики „Наше село“.

Тя отново наблегна на думата „народен“.

– Е, дайте да го видим това „Наше село“ – въздъхна Кара.

След малко пред нея цъфна изискано блокче със съблазнителна тъмновиолетова коричка, декорирано със стрък индрише. Кара го опита с върха на вилицата и примижа от удоволствие. Маслената основа беше крехка и тънка като хартия. Тя дори не усети как го е омела до последната троха. Беше ѝ отнело около една минута и двадесет и три секунди, през които не беше мислила за нищо друго. Обзе я коварно изкушение да си поръча още, но геройски се овладя.

– Доколкото си спомням – рече тя, след като повика сервитьорката, – преди малко ми казахте, че предлагате народен сладкиш с извара и сладко от боровинки „Наше село“. Правилно ли съм разбрала?

– Моля?

– Това, което ми донесохте обаче, си е чиста проба чийзкейк. Каква игра играете тук? Защо заблуждавате хората? Мислите си, че като турите етикет „народен“, може да си продължавате постарому!

– Ами… – примигна объркано момичето, но бързо съобрази: – Шефът ги решава тези работи.


Откъсът е предоставен от изд. „Сиела“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg