Вълненията и протестите в София поставят много въпроси, на които често идват закъснели или неясни отговори. Един поглед към българското недалечно минало открива същите въпроси и там. Днес ви предлагаме разказ от патриарха на българската литература Иван Вазов, който звучи изключително актуално в контекста на събитията и дава отговор на поне една част от съмненията, които са обхванали обществото. Народопсихологията остава неизменна вече повече от век и е добре да си вземем поука от опита на миналото.
Разказът е включен в сборника „Разкази 1881-1901“.
Г. Докузмерджанов на капъните*
(Разговор, зачут от една стена)
Влажен, дъждовен ден.
В коридора на министерството тъмно, пълно с просители, с усърнали и плахи лица.
Час по час разсилният отговаря:
– Господин министърът не приема, занят е.
– Но днес е приемен ден! – забележват някои.
– Не приема! – отговаря рязко разсилният със съзнанието, че стои по-високо от всичките тия ожидници хора.
Потропват някои на една друга врата, зад която е писалището на друго едно второкласно божество, главният секретар.
Но и той не приема.
Един дебел господин с голям кожух и черна астраханска шапка минува из коридора, разтиквайки другите небрежно, почуква на секретаревата врата и без да чака отговор, влазя.
***
Главният секретар седи пред купове книжа. Една бръчка по челото. Той пита недоволен влезлият кой е и какво желае.
– Народен представител, Пармаклиев! – назовава се гостът с достойнство.
Секретарят става, подава ръка на госта и го поканва да седне на едно кресло.
– С една молба идем до вас, господин секретарю – зима думата гостът; но самоуверения, смел и повелителен поглед показва, че не с молба, а със заповед иде.
– В какво състои работата?
Г. Пармаклиев обажда, че ходатайствува да се даде известна служба в едно учреждение в гр. П. на едно лице.
– Но тая служба не е вакантна – отговаря секретарят.
– Нищо, направете я вакантна.
– Невъзможно! Господин Икономов е един от най-добросъвестните ни чиновници.
– Това нищо не значи – казва Пармаклиев, като запалва цигарото си.
Секретарят вижда, че има работа с някой влиятелен представител на народа.
– Можем да видим другаде някъде…
– Не, непременно там.
– Как викаха лицето, което препоръчвате?
– Павел Докузмерджанов.
Секретарят се почеса по тила, като да си припомни.
– Ах! Докузмерджанов! – извика той живо. – Но аз го знам… Той беше изпъден от служба преди време за пиянствуване и разврат, да?
– Не знам, той е почтен човек – отговори троснато, с недоволен вид Пармаклиев.
– Доколкото помня, той беше съден за злоупотребление по-после, за злоупотребление на държавни суми?
Депутатът мълчеше.
– Нали е същият – подзе секретарят, – който беше съден и осъден на затвор за изнасилване едно дете?
– Но делото още не е решено, то е в Касацията сега…
– По-рано, ако не се лъжа, г-н Докузмерджанов беше осъден окончателно за друго престъпление, за убийство, мисля, с лишение от граждански и политически права. За това писваха и вестниците.
– Нищо не значи. Нека си дрънкат… Те дрънкат всичко.
– Но той е опозорен!
– Какво разбирате: опозорен?
Секретарят не отговори, а само погледа зачудено народния представител.
– Свободен ли е сега?
– Да, помилван е.
Секретарят скръсти ръце и си опря устата на тях.
– Такава личност по никой начин не може да бъде държавен служител – продума той решително.
– Но аз искам, защото именно ще бъде полезен на държавата, както е бил полезен.
Сардоническа усмивка дигна края на горнята устна на секретаря.
– Как?
Пармаклиев стана с тържествен вид.
– Тия, дето ги изброихте, са вятър – каза той. – Но ако ги турите тях и толкова още на едната капъна, а на другата едничка само заслуга на Докузмерджанова – заслугата ще надтегне.
И Пармаклиев гледаше вторачено, почти нагло, в очите на секретаря.
– Заслуга?
– Да!
– Каква заслуга?
– Такава, каквато вий с всичките си науки и философии не можете пренесе на държавата.
– Възможно е.
– Уверявам ви.
– Но коя е?
– В деня на избора ми тоя лош за вас Докузмерджанов доведе при урните седемстотин и седемдесет избиратели! Седемстотин и седемдесет избиратели, чувате ли? Това е нещо, г-н секретарю. Аз му обещах и трябва да изпълня думата си.
– Разбирам. Но даже и да примижим, не можем да го назначим, и никъде по нашето ведомство.
– Я ми кажете защо?
– Той няма ценза…
Пармаклиев скокна гневен.
– Ценза, ценза!… Той носи на челото си ценза!… Седемстотин и седемдесет души! Това му е цензът!… Идете вий да съберете седем души!…
– Нищо не мога, законът е ясен… Аз се не наимам да докладвам за него. Явете се при господин министъра самички. Чини ми се, че и той знае за Докузмерджанова.
– И тъй ще да сторя, господин секретарю, и съжалявам, че гледате много тясно. Държавните интереси за вас не значат много.
И той стана.
– Длъжен съм да ви предупредя, че г. министъра не приема сега. Вратата му е затворена за всички.
– Пред мен ще се отвори! Сбогом.
– Сбогом.
Пармаклиев излезе.
***
Секретарят дълбоко се замисли. Не първи път беше слушал неуместни ходатайства, но такава чудовищност не бе слушал. Не се мина дълго време и звънецът на телефона издрънка. Той доближи до апарата.
– Какво заповядате, господин министре?
– Пригответе веднага приказа за назначението на г. Докузмерджанова.
– А Икономов?
– Да се уволни!
– Но той е един от най…. добрите ни чиновници!
Телефонът не отговори вече.
*Капъни – плоскостите на везните, върху които се поставя измерваният предмет (остар.)
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение