Талантът не е оправдание

За общество, пълно с толкова много и деструктивен гняв, ние се оказваме твърде готови да прощаваме на тези, които престъпват границите на човешката етика и морал. И често оправдаваме неоснователно онези, които харесваме – просто ей така, заради „таланта“ им.

Причината да захвана тази тема не е една. Натрупаха се доста примери за това – добри артисти нападат жени, известни хора сядат пияни зад волана, звезди говорят с езика на омразата… И всички те, вместо укор, получават успокоителни послания. Виновни в очите на обществото стават жертвите им.

Наскоро учени от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, САЩ, и от Института за политически изследвания в Париж публикуваха в научното списание „Evolution and Human Behavior“ изследване, което доказва, че склонността да се обвиняват жертвите идва от желанието на наблюдателите да оправдаят самите себе си и да се освободят от отговорността да им помогнат.

Така нещата стават много простички – когато оправдаваме насилника, корумпирания, пияния, ние се идентифицираме с тях. Признаваме си, че сме способни да извършим същото и търсим оправдания. А когато са и талантливи, тази съпричастност прибавя блясък и на този, който им прощава и ги защитава.

Обществената реакция към историята на Юлиан Вергов и Диана Димитрова показа нещо много интересно – презумпцията за невинност у нас е едностранчива. Още преди да се намеси съдът, Диана Димитрова беше обвинена, а Вергов – оправдан. Аз лично не мога да кажа кой е виновен, не разполагам с всички факти, това е прерогатив на съдебната власт. Но дебатът, който трябваше да се случи след тази мътна история, не беше правилният. Защото обществото посочи като насилник жената и отказа да разглежда насилието като тъжна реалност в обществото ни като цяло. Същото се случва и с обикновените агресори – мъжете, доказано пребили, насилили и убили жени бързо биват оправдавани от общественото мнение. Заради същия този страх, че трябва да се поеме отговорност за жертвите и да им бъде помогнато.

Скандалът с Христо Шопов и жената, която го обвини в агресивно поведение, показа абсолютно същата тенденция. Мнозинството отказа да повярва, че идолът от сцената е способен да извърши нещо лошо. И не просто го оправда на думи, но започна да проявява словесна агресия към всеки, който подходи неутрално или със съпричастие към заплашената жена. Защото Христо Шопов е несъмнен талант. И това – незнайно защо – звучи като индулгенция за всичките му простъпки.

Подкрепа без условности получават не само насилниците. Когато певицата Белослава беше заловена с алкохол в кръвта зад волана, хората, които я харесват, ù дадоха подкрепата си публично. Заради таланта ù, заради другите ù човешки качества, заради приятелството. Но посланието беше деструктивно – те сякаш казаха: „Щом си талантлив и готин, може да заобиколиш правилата“. Това дава карт бланш на всички. Защото, да бъдем честни, страхът на българите не е от това какво ще каже съдът, а какво ще кажат хората. Така махленското правосъдие, общественото мнение, шепотите в клюкарника стават най-важния ориентир какво може и какво не.

Същото се случи и с Нойзи, който беше с огромните 2,12 промила в кръвта зад волана на колата си. Но това открои друга тенденция – колкото по-противоречив си в останалите си изяви, толкова по-противоречива подкрепа получаваш след прегрешение. Нойзи беше и оправдаван, и осмиван, и упрекван. Но нито веднъж коментиращите не се абстрахираха от факта, че става дума за известна личност. Простъпката му беше обсъждана винаги в контекста на това кой е Нойзи. Сякаш забравяме, че и известните са просто хора като нас.

Когато звезда от екрана се подиграва с хората от друга раса или сексуална ориентация, както правят мнозина доморасли родни комици – Димитър Рачков например, или Дони в кратко просъществувалото му авторско предаване в БНТ, това е знак, че е позволено за всички. Това е авторитетно мнение, важно послание, задаване на тона, по който пее обществото. Никой водещ или актьор от нито една телевизия досега не е бил санкциониран за език на омразата. А той се лее необезпокояван. Всъщност в случая жертвите отново стават виновни, дори само с факта, че съществуват.

В това отношение западната култура стига до другата крайност – канселирането на провинилите се е толкова по-силно, колкото по-известни са те. Заради недоказани твърдения и евентуални стари прегрешения рухват стабилни кариери. Наркотиците лишиха Чарли Шийн от ролята, с която още владее сърцата в „Двама мъже и половина“. Дори само намеците за сексуален тормоз бяха достатъчни, за да лишат Кевин Спейси от уважението и пиетета на феновете му, както и да съсипят кариерата му. Езикът на омразата отне работата на авторитетни водещи в огромни телевизии.

Тук все още сме в плен на почти робското мислене, че насилникът винаги има право, защото изхожда от позицията на силата. Не физическата, а моралната сила, която уж му се полага поради таланта и известността. Предпочитаме да се идентифицираме с оня, който може да причини болка, за да не ни се налага да сме в позицията на жертва. И така даваме власт на злото в самите нас.