Там, където все още ни нямаше

Снимка: Павел Вълчев - Там, където все още ни нямаше

Снимка: Павел Вълчев

Десети ноември отмести насила дебелия палец с пръст под ноктите, който запушваше третото око на българския народ, и ние прогледнахме вкупом. И най-вече поотделно. Защото отделното стана позволено. За някои проглеждането беше за добро, за други остана само настинката от вятъра на промените.

Първото липсващо поколение на България е поколението на образованите, амбициозни и предприемчиви хора, които около 1990 г. без колебание напуснаха миниатюрния и силно цензуриран от комунистическата власт макет на света, в който ни бяха затворили. Познавам Прехода основно от разказите на моята майка и от силно авто-цензурираните, лаконични мнения на баща ми. Затова ще разкажа за Прехода, който познавам, този на огромната маса хора, избягали от спарения уют на сивата територия, озовали се в шок от бремето на свободата си, в непознати земи и социуми. Моят избор беше наследствен, предаден ми от майка ми като мечта, а на нея от баща ѝ като почти сбъдната мечта. Ако неговият брат, войводата Стойо Хаджиев, не го е бил свалил от кораб в Солун, готов да отплава в посока Елис Айлънд, петнайсетгодишният Илия Хаджиев е щял да бъде американец, и мен нямаше да ме има. Но думата „ако“ е дума на невъзможния контрол над съдбата.

И така, през 1991 г. аз се озовах сама с детето си на пода на един апартамент във Вирджиния. Нямах пари за мебели. Водех дълги разговори по телефона с майка ми, които костваха твърде много пари от малката ми заплата – връзката с нея беше жизнено-необходима за оцеляването ни. Самотата и липсата на каквато и да било опора на познатото, под формата дори на лицето на продавачката от плод-зеленчука срещу нас в София, бяха смазващи за години наред. Ние, свободолюбивите напуснали, бродехме със свити сърца между фризерите на супер-веригите. Празни алеи, непознати хора, идеално оформени зелени площи и тихи къщи. И нашата бедност, хваната за ръка с неизвестното бъдеще, вървеше неизменно с нас.

Слушах тъжните изповеди на майка ми за един вече непознат и враждебен свят, в който се беше превърнала България, и чувствах ужасна самота и мъка. Нито аз можех да помогна материално на родителите ми, нито те на мен. А самотата на емигранта може да бъде разбрана само от тези, които са я преживели. Тя те раздробява на съставни части, които не си подозирал, че притежаваш, след което те сглобява по начин, по който да можеш – или да не можеш – да оцелееш. Не можехме да си позволим носталгия, затова тя седеше в ъгъла и ни гледаше без дума да обелва, подпряла глава на ръката си, и предаваше телепатично съобщението: „Няма да ви пусна“.

Америка за България

Непознаването на правилата на цивилизацията, в която тези 700 000 българи се озовахме, беше болезнен, но окрилящ път, в който откривахме собствени способности и граници. Външната, тази, която опасваше България с бодлива тел и не беше позволявала да я напускаме, вече беше преодоляна. Символът на затвора беше разпарчетосан в Берлин с чукове и булдозери. И вече нищо не можеше да се противопостави на еуфорията, съчетана с дълбоко потискан гняв, с която се раждахме отново там, където все още ни нямаше. Бяхме цивилизационно изостанали, сащисани дори от омайващия аромат на безброй парфюми в моловете. Всъщност, бяхме едни доста примитивни хора, както всеки държан дълго в изолация, а трябваше да убедим домакините ни, че ставаме за нещо. Сега, трийсет години по-късно, успехът на това поколение е факт.

Жените бяха по-приспособими от мъжете. В Лос Анджелис тук-там по някоя мутра переше парите си, купувайки къщи над „Сънсет булевард“, имаше и българи, които се внедриха успешно в нарко-бизнеса. Някои разкешиха каквото можаха, направиха сделка с властите и се прибраха в България, други ги прибраха в затвора. В образованите семейства жените бутаха с много любов и търпение мъжете си напред в кариерите им на лекари, зъболекари, архитекти, строители, търговци и т.н., реализирайки се поне наравно с тях. Аз забравих за образованието си на кинорежисьор, забравих за произхода си, забравих целия си живот до този момент, и за да има какво да яде детето ми, се хвърлих да правя това, което в България се смяташе за срамно. Да държиш в ръцете си продукт, да си усмихнат на купувача и да му разказваш за продукта така убедително, че да не отиде в съседния магазин, а да ти даде парите си, и с продажбата ти корпорацията да направи печалба. Не е романтично. То е животоспасяващо умение. Тези отношения бяха забранени и категоризирани като срамни и вредни в България, защото нямаше частна собственост. За всички нас разкриването на възможностите и изискванията на частната собственост в Америка означаваше най-важната способност, която не се учи нито в училище, нито в университет, камо ли в комунистическа държава – да можеш да продаваш. Себе си, продукти, идеи, творчество, каквото и да е.

Такъв е бил пътят и в България, болезнен с липсата на сигурност, съчетана със смяна на всички закони, върху които до този момент се е основавало живеенето. И ние в Америка, и българите в България, трябваше да загърбим постулатите, че „мълчанието е злато“ и „скромността краси човека“. Рефлексът на Павлов за равенство, в който ни бяха дресирали, беше пагубен за тези, които не можеха да го преодолеят. Манталитетът на скатаващи се хора, които гледат да кръшнат от работата, защото „колкото и да работим, ще получим поравно“, в новите условия не работеше. Десети ноември беше отправна точка и шанс за едно ново „аз“, което изграждахме болезнено, същевременно осъзнавайки неподозирани личностни възможности. Хората, които познавахме от холивудските филми, ни приемаха в страната си с усмивка и подадена ръка, за да ни изведат все по-нагоре, всъщност нагоре и в самите нас. Това се случваше поради напълно пресметнатия алтруизъм, който налага системата – който става за нещо, е потенциален източник за печалба. Това създава конкуренция, а от там качество на всичко.

За нас, българите/емигранти/бегълци/чужденци, миналото беше развалина. То беше тотална щета, от която болезнено искахме да се измъкнем и освободим. Принципите на новоприелия ни свят изискваха от нас да се впишем по всякакъв начин. Децата ни станаха американци или европейци, повечето забравиха българския, и не една развита държава спечели качествени, амбициозни и перспективни нови свои граждани. Може би някой ден ще се върнат тук да потърсят корените си.

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

А някои от нас се върнаха в България, съблазнени от тоталната ѝ промяна. И тук се появява разлом. Ненужно голям. Тези, които останаха, успяха да преобразят България по един впечатляващ начин, и въпреки всичко – а то беше много тежко – като че ли не са способни да се зарадват на собствените си постижения. Ние обаче ги виждаме ясно, и не спираме да ги отбелязваме и да ги споделяме. Не защото не виждаме лошото. Никой от напусналите няма да забрави шока от първото си връщане в България след няколко години на Запад. Тогава за пръв път ясно осъзнахме в колко малък и некрасив свят сме живели. И него вече го няма! Скокът е гигантски и всеки от вас заслужава поздравления, че не само е оцелял, но е и част от видимия успех, който се е случил само за някакви 30 години, благодарение на това, че останахте – за което вероятно трябва да ви благодарим.

Наивната идея, че нещо е могло да стане по-бързо и по друг начин, говори ясно за заблудата, в която поколение след поколение сме били възпитавани. Десетки години бяхме ръководени от репресивен апарат, който метаморфозира на 10 ноември. От този момент нататък, по един или друг начин, апаратът продължава да управлява, дали пряко той самият, или чрез неговите добре обучени и образовани наследници и производни, вече е без значение. Не ни харесва, но човек не може да промени миналото, а само да гледа напред. Това не означава да не вижда корупцията и мафията, а да не отрича всичко читаво заради нея. А то е много.

Тези, които мислят да се върнат в България, знаят, че няма да е по-страшно от първите години в емиграция. Тук имат опорна система. Черногледството и повсеместната истерия от негативизъм понякога са трудно търпими, но извън тях всичко тук върви не по-ненормално, отколкото на много други места в света. Климатичните промени, съчетани с авторитарни политици, в момента е по-скоро правило, отколкото изключение. И всъщност сушата ще застраши живота ни много повече от всякаква политика.

Нека децата да излязат от България поне за няколко години, да се научат, че постоянното мрънкане пречи на успеха, да възприемат добрите маниери на старите демокрации, на „извинявай“ и „благодаря“, да спазват йерархията с усмивка, да не смятат, че някой им е длъжен, включително родителите им, да вършат повече, да говорят по-малко – и тогава да се приберат, за да се борят за правото си на щастие в Родината. И България ще има още по-голям шанс да бъде едно добро място за живеене. Напредъкът е движение. Никъде не е лесно да си свестен човек, но трябва да се опитва постоянно, защото всеки иска да живее на свястно място.

Преходът приключи, никой за нищо не ни е длъжен, на добър път, а после добре дошли, и на работа – за който се интересува от 10 ноември и България. Не е лозунг, а диалектика на осъзнатото живеене където и да е.