Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Там надеждата умира първа, тук също

Като чета руска литература, ми се струва, че разбирам България по-добре

 - Там надеждата умира първа, тук също

Аз съм русофил. Още от времето, когато това беше хоби. Сега чувам, че било станало поминък. Но изобщо не вярвам – кой ще ти плаща за обич в тия времена на омраза? А филството е обич. Обичам книгите, а сред книгите обичам най-много руските. Другите литератури може да са колкото си искат широки, но никоя не е толкова дълбока, колкото руската. Никъде няма толкова пластове, толкова добро и зло у един и същ герой, толкова завои от онова място в душата, където се е родила идеята, до действието, което я увенчава.

Не знам какво е сегашното русофилство, свързано е май с Путин. Тъй като съм от немодерния тип русофили, ще ви подаря думи от любимите си руски писатели. „Умните думи са като есенни листа – ронят се без усилие“, както казва Михаил Пришвин. Такива са тези избрани цитати, отронени без усилие, защото много преди да се появят на хартията, са били раждани от съдбата да се родиш в Русия.

Виктор Ерофеев: „Русия е интровертна във възможностите си и екстравертна в безпомощността си.“ Ерофеев не е за бързо четене. След всяко негово изречение трябва да спреш, да помислиш: „Гърция е изпепелена от религиозния формализъм, Русия се изпепелява от формална религиозност.“ Обичам Ерофеев, защото често той ми казва нещо за Русия, а аз проумявам България: „В Русия надеждата умира първа. Руската правда е умението всичко да се оправдае. Чувството за частична правда на всички поразява. Националната идея на руснаците е липсата на смисъл.“

Понякога ми се струва, че Ерофеев ми е казвал повече за България, отколкото който и да е български писател: „Руският свят е изпразнен от думи. Той е словесен. Махате думите – и няма нищо! Страна, в която като разместиш събираемите, сборът се променя, ако изобщо не изчезне.“ Понякога го казва не толкова изискано: „Вятърът на промените се оказа само срамно пърдене.“

Още малко Ерофеев: „Руският живот е призван да отклонява хората от живота. Силата на руската интелигенция е извънправителственото мислене. С простия руснак трябва да се говори много просто – това не е болест, а историческо състояние. Народът иска да не прави нищо и да има всичко. Дерибеят е руският предел на човешките желания, нещо като в армията да си генералисимус. По принцип руснакът е поклонник на нравствеността, но само по принцип.“

Как ми се иска българин да беше казал това за българите, но не, пак Ерофеев го е казал: „Руснакът живее във вица. Вицът е единствената форма на руско самопознание. Вицът е вид терапия. Нещо повече, начин на оцеляване, а от друга страна – вид отчаяние. Руснакът е безотговорен, защото иначе ще погине като руска личност. Безотговорността е система на национална самоотбрана, особен вид карате.“

Чудя се как западен човек би разбрал това: „Тъгата е руската медитация. Червеният площад – това е среща на Изтока и Запада, завършила с поражение и за двете страни.“ Чудила съм се и дали всъщност Виктор Ерофеев обича Русия, след като успява да се дистанцира така, че да направи като с най-острия и най-точен скалпел такъв разрез на руския манталитет. В някакъв момент прочетох следната негова мисъл: „Русия не се забравя. Всичко в нея е лошо, но не просто лошо, а прекрасно лошо.“ И разбрах че я обича с неописуема и неспасяема обич. Обречена обич, най-силната.

„Тъгата по родината – казва той, – се оказва родина в много по-голяма степен. Ако не страдаш – няма живот. Гърчът е нашия импулс. Няма страшно. Това „няма страшно“ е националният ни трилър. Уморените хора са равнодушен народ.Никой не се ужасява от края на света. Че защо да не поживеем без свят?“

Понякога ми се струва, че само на руснаците е дадено да обяснят една огромна страна с едно кратичко изречение. „Господа, аз идвам от страна, в която хората не могат да правят разлика между добро и зло.“ (Александър Солженицин в Цюрих през 1971 г.)

Друг голям любимец, Сергей Давлатов, ми припомни в една от своите книги, че руснаците могат да бъдат дори още по-кратки и едновременно с това безпощадно точни: „Преди 200 години историкът Карамзин отишъл във Франция. Руските емигранти го попитали: С две думи какво става в Родината? На Карамзин и две думи не му трябвали. – Крадат – отговорил.“

Юз Алешковски, недостижим в иронията, също ми е помагал с описанията си за Русия за нашенски просветления: „Всеки втори мами както може, а всеки трети – както не може. Обаче набъркват се разни честни мръсници и развалят работата.“

Няма да мога да изброя всички руски писатели, на които съм поклонник. Андрей Платонов, Виктор Пелевин, Василий Аксьонов, Владимир Войнович…

„Русия е страна, в която всички говорят за покаяние, но много рядко някой казва „извинявай“ – това е Владимир Войнович. И пак той: „Всички знаем защо. Всички поотделно. Събрани заедно обаче, отделните народи се превръщат в народ. А народът е наивно същество. Той може 1000 пъти да е лъган и на 1001-ия пак да повярва. Някога живеехме в зоологическа градина. Всеки си имаше клетка. Хищниците в едни клетки, тревопасните в други. Всички животни в зоологическата градина мечтаеха да излязат от клетките си. А после видяхме, че за удоволствието да потичаме по зелената тревица може да платим и с живота си. Без съмнение сега на хищниците им е добре – могат да ядат колкото си искат. И като видяхме какво значи тази свобода, се уплашихме и си мислим: не е ли по-добре да ни върнат в клетките, но и хищниците да са в клетка? Пак ще ги хранят с нас, но нормирано.“

Войнович класира следоктомврийската история така: Терора по мазетата (разстрели в мазетата на ЧК), Големият терор (Сталин), Терорът в рамките на ленинските норми (Хрушчов), Подборният терор (Брежнев), Междинният терор (Андропов, Черненко, Горбачов). Безграничният терор (днес).

Съзнавам колко е субективен подборът – колкото е субективен и вкусът. Какви руски писатели харесвам всъщност? На автора на „Волоколамското шосе“ Александър Бек предложили добра служба в Съюза на писателите. Отказал. Казал: „Няма кой знае колко да се нахраня, но пък ще си изпортя некролога.“ Май че такива ми допадат, които не искат да си изпортят некролога.

В една от книгите си Войнович има такова название на новинарска рубрика: „Всичко за него и малко за времето“. На мястото на „него“ имената се сменят. Сега е Владимир Путин. Питам се защо изобщо реших точно сега да се върна към мисли от любимите ми руски книги? Може би защото тези дни търся обяснение защо никак не харесвам Путин. Не, не е това, знам си защо не харесвам Путин. По-скоро ми се иска да си обясня защо някои хора го харесват.


Източник: „Редута“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах