Тъпан ни трябва

Ние никога няма да отлетим на юг. Учените казват, че ятото птици се движи в съвършен синхрон, защото всяка птица реагира мигновено на движението на тази до нея. За части от секундата ятото се координира, трепти като единен организъм, издига се и завладява небето. После – почти инстинктивно, бързо, осъзнавайки целта си – открива пътя към топлите страни, където да преживее зимата.

Ние никога няма да отлетим на юг. Отучихме се да усещаме другата птица, духовния си съсед. Протестите срещу властта показаха разкъсаната цялост на ятото. Разделяме се бързо и отказваме да се вслушваме един в друг. По-ясно виждаме разделителните линии, отколкото общия път.

Чета и слушам как спорове между вчерашни съмишленици задълбават в незначителни детайли и приключват с виртуални дуели до смърт. Виждам как се разкъсват дълги връзки и се оплитат нови, но непроверени. Дългогодишни убеждения, вкоравени до чупливост, се опитват да устоят на нови разбирания, гъвкави като ластик.

Призивът, който се чува все по-ясно и настойчиво, да говорят интелектуалците не е нищо друго, освен опит да се събере мисълта на дехармонизираната тълпа. Нужно е някой да задава тон на гребците, някой да удря барабана, иначе корабът ще потъне поради липса на единен ритъм. Тъпан ни трябва, който да уеднакви движенията.

Управляващите са наясно, че не е нужно да правят нищо точно сега, за да се отърват без последствия. Просто трябва да изчакат да се уморят крилете на ятото, което се лута, без да знае накъде отива. Вече се усеща хаосът.
Става все по-трудно малките победи като оставката на Данаил Кирилов да мотивират голямото и много надпротестово желание да си подредим държавата. Влизаме в поредното издребняване – малко тук и малко там, козметично запълване на най-незначителните дупки по асфалта. Привържениците на протеста се опияняват от символичността на пърформанса с изсипването на прясна риба пред Министерски съвет. Противниците на протеста се възмущават от акта на похабяване на храна. Рибата става център на говорене, не проблемите на държавата.

Не е нужно да мислим еднакво за тези, които сме назначили да ни управляват. Но е задължително, критично важно е да мислим еднакво за бъдещето на България. То е общо, не е партийно дефинирано. Всички ще го живеем, каквото и партийно знаме да развяваме. Това не е битка между фракции, а битка за всички ни.
Сигурна съм, че такова съгласие съществува. Не вярвам да има българин, който иска корупция и некадърни чиновници. Всеки носи в сърцето си представата за една подредена, чиста и просперираща България. Разминаваме се само в предположенията си кой ще я подреди най-добре. И докато спорим кой майстор да наемем, за да пребоядиса стените, не виждаме, че покривът вече пада.

Моля ви, нека отлетим на юг. Иде зима, тежка зима. Трябва да оцелеем. Вече не можем да продължим като преди, но още не знаем как да го направим. В ято имаме по-голям шанс.