Добре познат майстор на екранния разказ дебютира в света на писаното слово с книгата „Имало едно време в Холивуд“ (изд. „Кръг“) – Куентин Тарантино. Дебютният му роман сега излиза и на български език. В книгата режисьорът разгръща сюжета на едноименния си филм от 2019 г., представя нови сюжетни линии с повече детайли за двамата главни герои. Изданието ще излезе на пазара на 2 юни – тъкмо навреме за Пролетния базар на книгата пред НДК (30 май – 5 юни).
Изданието е интересно както за киноманите, така и за читателите с оригиналния си сюжет. Главни герои в книгата отново са актьорът Рик Долтън и неговият дубльор Клиф Бут. Действието се развива в края на 60-те и началото на 70-те години в САЩ, процъфтяващо време за Холивуд. Долтън е застаряваща филмова звезда, известна с ролите си в уестърн филми, но славните му години са отминали. Той все още мечтае за роля, която да го върне под светлината на прожекторите, когато получава неочаквано предложение за снимки в Рим. Негов верен спътник е Клиф Бут – каскадьор и ветеран от войната, в чийто живот има (поне едно) убийство, което му се е разминало.
Завръщането в историята на Холивуд, особено когато е поднесено като смес от факти и фикция, изисква споменаването на някои иконични фигури, като например Роман Полански, Шарън Тейт, зловещия Чарлз Менсън…
Книгата има допирни точки с филма, но читателите, които очакват да прочетат романизирана версия на сценария, ще останат разочаровани – зрителите със сигурност ще разпознаят няколко сцени от големия екран, но дори те са претърпели промени и са били разгърнати. Появяват се няколко нови сюжетни линии и герои, някои от тях реално съществували, като например Стийв Маккуин. Стилът на Тарантино на хартия не се различава много от този на екран – той се забавлява с историята, независимо от медията, пише „Гардиън“ в ревюто си на книгата. Романът изобилства от вътрешна информация и холивудски слухове от периода, а в някои моменти остава усещането за есе върху киното и историята на телевизията.
Тарантино отдавна се е заканил, че ще направи само 10 филма, след което ще се пенсионира. „Имало едно време в Холивуд“ бе девети в биографията му, но изглежда режисьорът проявява все по жив интерес към литературата – след литературния си дебют предстои да издаде мемоарите си, разделени в два тома за издателство „Харпър Колинс“.
С тази книга „Кръг“ продължава да разширява колекцията си от издания, свързващи литературата и киното. До момента издателството е срещнало читателите със „Списъкът на Шиндлер“ от Томас Кинийли, „Мечтатели“ от Гилбърт Адеър, „Дамски гамбит“ от Уолтър Тевис, „Крамър срещу Крамър“ от Ейвъри Корман и „Марли и аз“ от Джон Гроган.
Преводът е на Борислав Стефанов.
Представяме ви откъс от „Имало едно време в Холивуд“, предоставен от изд. „Кръг“ специално за „Площад Славейков“.
Из Дванайсета глава
„Наричай ме Мирабела“
Рик има сцена с младата актриса по-късно днес, в която преговаря за откупа със Скот Лансър, докато малкото момиченце седи в скута му, а той е притиснал дулото на пистолета в слепоочието ù. Но голямата сцена с него и момиченцето ще е утре. Сега гледа детето с тъмноруса коса, което седи на режисьорския си стол и чете голяма черна книга с твърди корици, и си мисли, че изглежда на около дванайсет. Прекарва обедната почивка, като седи сама на снимачната площадка, без някой да я гледа и очевидно без обяд. Когато той се качва по стълбите пред бара, тя не вдига очи от книгата, която чете. Дори и след като прочиства гърлото си и казва:
– Здравей.
Ох, мисли си той, тази гадинка ще се окаже някакъв заплес. Казва ù доста по-силно:
– Здравей!
Тя вдига очи от книгата, отворена в скута ù, очевидно подразнена, и казва „Здравей“ на косматия каубой, застанал на стъпалата пред бара.
Той вдига уестърна с меки корици в ръката си и пита:
– Ще ти преча ли, ако седна до теб да си чета книгата?
Тя го поглежда с каменно лице и с нахакания тон на Бети Дейвис, ако беше висока две педи, отвръща:
– Не знам. Смяташ ли да ми пречиш?
Доста умен отговор, мисли си Рик. Да не би тази малка фръцла да си има екип комици, които да ù пишат нахакани отговори на риторични въпроси?
– Ще се опитам да не го правя – тихо отговаря Рик.
Тя слага голямата черна книга в скута си и го оглежда за момент, след което се обръща към празния режисьорски стол, оглежда и него и пак вдига поглед към Рик.
– Това е твоят стол, нали?
– Да – казва Рик.
– Коя съм аз, че да ти казвам да не сядаш на стола си?
Той сваля каубойската си шапка и любезно ù се покланя.
– И все пак – казва с обилна доза чар – благодаря от сърце.
Тя нито се засмива, нито дори се усмихва, само свежда очи към страницата.
Майната ù на тая малка пикличка, мисли си Рик. И така, каубойските му ботуши се изкачват по дървените стъпала пред бара по-шумно, отколкото е необходимо. Той се насочва към режисьорския си стол и се отпуска назад на седалката, като издава лекия стон, който винаги издава, когато се отпуска в режисьорския си стол.
Тя не му обръща внимание.
След това изважда смачканата си кутия цигари от джоба на черните си дънкови панталони, взима една от потната смачкана опаковка и я пъхва в устата си под конската опашка, залепена за горната му устна. Той запалва канцерогена със сребърното си зипо с ефектния (шумен) жест, който използваха готините момчета през петдесетте. След като успява да запали края, затръшва капачето с нещо, което прилича на диагонален карате удар, и металът се удря със силно „щрак“.
Тя не му обръща внимание.
Той дръпва жадно от цигарата си, изпълва дробовете си с дим, както като по-млад актьор гледаше Майкъл Паркс да прави, само че в случая на Рик махмурлията издишването предизвиква пристъп на кашлица, който го кара да изкашля още една от своите зелено-пурпурни храчки, която плясва в шарено кръгче на дървената пътека.
На това вече тя обръща внимание.
По лицето на малката госпожица се изписва ужас, сякаш Рик току-що ù се е изпикал в закуската; тя гледа невярващо ту Рик, ту лигавото му произведение на земята.
Добре, малко прекалих, мисли си Рик, затова искрено се извинява на малката си колежка. Тя мига и се опитва да забрави картинката, после отново свежда глава, за да намери мястото, до което беше стигнала в голямата черна книга.
Факт е, че след като я е уверил, че ще се опита да не ù пречи, докато чете, откровено прави само това. И не е приключил. Докато се преструва, че си чете книжката, а всъщност прикрива, че изравя един упорит сопол от носа си, я пита небрежно:
– Няма ли да обядваш?
Тя отговаря категорично:
– Имам сцена след обяд.
– Така ли? – пита Рик, все едно казва „И какво от това?“.
С това най-накрая привлича вниманието ù и тя затваря книгата, слага я в скута си и се обръща, за да му обясни метода си.
– Ако ям на обяд преди някоя сцена, ставам мудна. Вярвам, че работата на актьора – и казвам актьор, а не актриса, защото думата „актриса“ няма никакъв смисъл, – работата на актьора е да избягва всичко, което би попречило на изпълнението му. Работата на актьора е да се стреми към стопроцентова ефективност. Естествено, никога не успяваме, но важното е стремежът към тази цел.
Рик я зяпа няколко секунди, без да каже нищо и накрая пита:
– Коя си ти?
– Наричай ме Мирабела – отговаря тя.
– Мирабела коя? – пита той.
– Мирабела Лансър – казва тя очевидно.
Рик махва с ръка и пита:
– Не, не, имам предвид как ти е истинското име?
Тя отново отговаря така, все едно го обучава.
– Когато сме на снимачната площадка, предпочитам да се обръщат към мен само с името на персонажа ми. Това ми помага да се потопя в реалността на историята. Опитвала съм и по двата начина и съм мъничко по-добра, когато не излизам от ролята си. А ако мога да съм мъничко по-добра, искам да го направя.
Рик няма отговор на това. Затова просто пуши.
Момичето, което иска да я наричат Мирабела Лансър, оглежда от глава до пети каубоя, облечен в яке от сурова кожа с ресни, и казва:
– Ти си лошият, Кейлъб ДеКото – казва тя (не пита) и слага ударението на второто „о“.
Рик издишва още малко цигарен дим и казва:
– Мислех, че ударението е на първото „о“.
Мирабела се връща към голямата си черна книга и казва с тона на уверена всезнайка:
– Сигурна съм, че се произнася ДеКотò.
Като я гледа как си чете книгата, той я пита саркастично:
– Какво е толкова интересно?
Тя вдига поглед, неразбрала сарказма:
– А?
– Какво четеш? – пита той отново, без сарказма.
Сериозното малко момиченце сериозно се отдава на ентусиазма си и обяснява развълнувано:
– Това е биография на Уолт Дисни! Удивителна е – коментира тя. След това тя казва на колегата си: – Той е гений, да знаеш. Ама гений, какъвто се появява веднъж на всеки петдесет или сто години.
Накрая Рик задава въпроса, на който си умира да научи отговора:
– Ти на колко си, на дванайсет?
Тя поклаща глава. Свикнала е възрастните да правят тази грешка и ù харесва, когато го правят.
– На осем съм.
Подава голямата черна книга за Уолт Дисни на Рик да я разгледа. Той поглежда надолу към книгата и разлиства страниците, като я пита:
– Разбираш ли ги всичките тези думи?
– Не всичките – признава тя. – Но половината от времето контекстът на изречението ти дава доста добра представа за значението. А думите, които наистина, ама наистина не мога да разбера, си ги изваждам в списък и питам майка ми.
Впечатленият Рик връща книгата на момиченцето и казва:
– Никак не е зле – на осем години вече си имаш собствен сериал.
Тя слага книгата в скута си и го поправя след комплимента му:
– „Лансър“ не е мой сериал. Той е на Джим, Уейн и Анди. Аз съм просто редовното хлапенце. – След това вдига мъничкия си показалец към актьора и му казва: – Но само почакай. Един ден и аз ще имам свой сериал. И тогава – предупреждава тя – ще стане страшно.
Това момиченце е уникално, мисли си Рик.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение