Търкаш, без да мъркаш! И жужиш като стършел!

Нелепи и забавни истории от времето си в казармата разказва Михаил Вешим в новия си сборник.

„Когато бях армейски генерал“ е вдъхновен от „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек (оттам и подзаглавието: „Приключенията на храбрия войник Мишев през Студената война“) и връща във времената, когато нелепиците са ежедневие.

Вешим разсъждава не само за казармата, но и по други теми – като например къде ли е служил Уди Алън, как да вкараме Бетовен в пътя и защо жените не харесват Швейк.

Книгата е илюстрирана от художника Дамян Дамянов. Стилистиката на илюстрациите е близка до тази на рисунките в оригиналното чешко издание на „Приключенията на добрия войник Швейк“ – в почит на големия художник Йозеф Лада.

Илюстрация: Дамян Дамянов

Графичните стилизирани рисунки са допълнени от изрезки от вестници, които обрисуват още по-плътно епохата, описана от Вешим.

Предлагаме ви откъс от „Когато бях армейски генерал“.

Първи сблъсък с армейската действителност: влизаме тържествено през портала на Школата за запасни офицери (ШЗО) в Плевен. Преди е била в центъра на града, отскоро е преместена в нов район. Не изглежда зле – широк плац, около който са наредени нови панелни блокчета, предварително знам, че вътре са самостоятелни спални помещения за по шест души, с баня и тоалетна.

Водят ни в чиста класна стая, откъдето ще ни разпределят по роти и военни специалности.

Изправям се пред униформена комисия.

– Висшист? – поглежда ме комисията. – Какво си завършил?

– Журналистика! – казвам гордо.

– Мотострелкови! – отсича най-старшият по чин и опреде­ля бъдещето ми за две години напред.

Мотострелкови войски означава пехотинец, „кашик“ на военен жаргон – най-презряната част от армията. По-късно разбирам логиката на разпределението: висшистите инженер-химици ги пращат в химически войски, завършилите електро­ника – свързочници, а от нас, хуманитаристите, става само ка­шици – да тичат с автомата към вражеските окопи и да викат: „Ура!“.

А приятели, вече отслужили, предварително ме подготвя­ха, че щом съм журналист, ще си изкарам службата като писар в щаба.

И друго разочарование: само нашият батальон, мотострел­ковият, не беше разквартируван в ново жилищно блокче, а оби­таваше стара казарма – спално помещение с двуетажни легла за сто души, външна тоалетна и никаква баня. Чешмата също е навън – корито с десетина крана, около всеки кран се натискат за миене на зъби и бръснене петнайсет души. Бръсненето ста­ва най-вече по спомени, тъй като липсва огледало. Личното ми огледалце, докато за миг се обърна, и изчезна.

Външната тоалетна няма да описвам – само ще кажа, че първия път, когато влязох, начаса излязох с желание да повърна. По-късно, за добра служба, често бях награждаван от стар­шината с: „На розите!“, което е казармен евфемизъм – озна­чава чистене на клозета. Станах толкова добър в „отходния сектор“, че и сега мога да работя без погнуса в чистотата – на­пример като оператор на „сладкарница „Захарно петле“, както наричат онази специфична кола цистерна, изсмукваща задръстени помийни ями на вилите около София.

Вълнуваща бе и първата среща със старшината на ротата:

– Мишев! – погледна той в някакъв списък. – Какъв си ти?

– Журналист! – отвърнах. – От „Стършел“.

Това последното го добавих, за да подчертая: „Ей, аз не съм кой да е!“…

– Стършел! – възкликна старшината. – Точно стършел ми трябва!

И ми връчи кофа и парцал – да изтъркам коридор с площ на футболно игрище.

– Търкаш, без да мъркаш! И жужиш като стършел!

– Може ли… – щях да питам откъде да налея вода.

– Какво да може? – попита старшината. – Едно танго на плаца?

После разбрах, че това за тангото е дежурен отговор на всеки новобрански въпрос, който започва с „може ли“. В ка­зармата няма „може ли“, „извинете“ или „ако обичате“… Има „явявам се по служба“, „разрешете да доложа“ и „слушам!“…

Бързо свикнах с военния речник, с парцала, с външната тоалетна – също, но без баня – не.

Есента се случи топла, бяха ни облекли в кафяви шаечни униформи („въшкарници“) и в тях се потяхме като в космонавт­ски скафандри. Маршировки, тичане, атаки срещу противника от НАТО, търкане на пода – в коридора и спалното. Пот се лее и се осоляваме като чирози, вмирисваме се на френско сире­не. Нощем в спалното помещение се носи специфичен аромат от сто тела и двеста крака. Минава седмица, никой не отваря дума за баня. Подмивам се на чешмата колкото може – докато ме бутат от вси страни други подмиващи се. Освен външно, и вътрешно се вкисвам: к’во става тук – бях подсмихващ се, превърнаха ме в подмиващ се!

На десетия ден казах на старшината:

– Разрешете да доложа: имаме нужда от баня!

Старшината остави „без коментар“ моето долагане, а на­право ми връчи парцала с любимата си фраза:

– Търкаш, без да мъркаш!

След като изтърках коридора и старшината прие обекта, реших да вляза в образа си на Швейк и на всеослушание раз­казах следната история:

– В „Стършел“ имахме един шофьор, който обичаше да пее песента:

От месец май се каня
да ида аз на баня,
не мога да намеря
сапун, кисе, пари…

Веднъж шофьорът изпял тази песен, докато возел кубински гост на редакцията. Кубинецът много харесал песента и попитал:

– За какво се пее?

– Какво да му преведа? – попитала преводачката, а нашият колега Йордан Попов ѝ рекъл:

– Преведи му „Хубава си, моя горо“…

Кубинецът се впечатлил от текста и когато се върнал в Куба, написал колко музикален народ са българите, как обичат природата и възпяват своята гора…