Татяна Лолова и моята кутийка за спомени

Как написах текст за нейната песен, част от проекта „Пеещи артисти“

Татяна Лолова и Момчил Колев на записа на песента „Кутийка за спомени“. Снимка: Игор Марковски - Татяна Лолова и моята кутийка за спомени

Татяна Лолова и Момчил Колев на записа на песента „Кутийка за спомени“. Снимка: Игор Марковски

Има такива дни в живота, дето нещо просто пада от небето в ръцете ти.

Юни някъде, ден като другите, звъни ми непознат номер. Вдигам, „Привет, Мария, Игор Марковски съм“, чувам. О, разбира се, че се знаем кои сме и що сме, но досега работата не ни е срещала. Наострям внимание – знам си, че Игор вечно е със сто идеи и проекти и силно гори в тях, не можеш да си му на нивото, ако и ти не си подпалиш малко мартинките.

„Виж сега! – казва. – Работя тук по една идея. Казва се „Пеещи артисти“ и ще събере някои от най-любимите ни актьори, които ще изпеят авторски песни, специално написани за проекта и за тях. С оригинална музика, оригинални текстове… а после и сума неща още съм предвидил да се случват. Та… абе ти стихове пишеш ли?”

Тука леко изтръпвам. Стихове съм писала като дете, после като тийнеджър. Случвало се е изпод ръцете ми да излезе и някоя малка стихотворна форма или като майтап, или като резултат от разни моменти на съзерцание и душевна въртележка. Но истината е, че не съм добър стихоплетец. Имам чувство за ритъм, обичам думите и речникът ми е богат, но това не е достатъчно, за да прихванеш някаква миниатюрна частица от едно чувство и да я втъкмиш в точните думи, които да затрептят заедно. Възхищавам се на добри поети, ценя високо това умение, но аз самата съм нещо като приличен дърводелец в това поприще. Всъщност, като повечето хора с хуманитарна нагласа и леко по-ранима душа, нищо повече.

Америка за България

„Ми… принципно съм се пробвала, но не това ми е силната страна“.

Признавам си честно това на Игор, обаче той никак не го приема за отказ. То той реално и не е, де… Типичното „ох, не знам“ за една Везна, което обикновено може да значи както „да“, така и „не“, ама и тя самата още не е наясно кое от двете е.

„А ако ти кажа, че искам да напишеш текст за песен за Татяна Лолова?!”

Моля?! Я пак!

Ей тук за някакви милимунди ми изскача спомен.

В Сатиричния театър съм, дете съм, няма кой да ме гледа следобед. Бродя из сградата, а откъм покоите на маестро Вълчев (така наричаха композитора и дългогодишен шеф на оркестъра на Сатирата Димитър Вълчев) се носи нечий женски глас и акомпаниращо пиано. Спират, женският глас се смее, мъжки глас дава инструкции, после отново пиано. Примъквам се към вратата. Поглеждам през отвора ѝ – вътре са Татяна Лолова и Маестрото. Репетират някаква песен. Той поставя търпеливо всеки звук в устата ѝ, тя го гледа като дете. Вслушват се във всяка дума, разделят я на срички, изговарят ги, а после тихо ги пеят заедно с пианото. Години по-късно ще осъзная, че съм попаднала на персонална музикална репетиция за песента „Години, години“, която Татяна ще изпълни заедно с баща ми, Хиндо Касимов, в телевизионния мюзикъл на Хачо Бояджиев „Зех тъ, Радке“.

Димитър Вълчев и оркестърът на Сатиричния театър. Снимка: Архив на Сатиричния театър

Маестрото умееше да помага на актьорите да пеят така, както най-добре подхожда на ролята, но и на гласовете им. Разработваше с тях всяка нота, всеки преход. При това се подчиняваше на таланта им, без да ги натоварва със своята музикална прецизност. Беше истински театрален композитор, въпреки че най-големият му хит си остава „Една българска роза“. Всички актьори обичаха да работят с него, затова и той беше чест композитор на песни във фестивала за пеещи актьори на БНР „Златният кос“. Татяна обожаваше да разучава песни с него. И дуетът с баща ми наистина им се беше получил прекрасно.

„Години, годиниииии, годиниииии…” Как сега аз, онова дете, дето шпионираше големите Татяна и Маестрото как пеят, ще напиша думи, които тя ще изпее?!

В телефонния разговор ме връща гласа на Игор.

„Да, да, искам някакъв адски чувствен, много честен и истински текст, написан специално за нея! Музиката ще е на Момчил Колев, ще я напише по текста. Ще пробваш, нали? Сигурен съм, че до три дни ще ми се обадиш и ще ми пратиш нещо страхотно!…“

Чувам се как се съгласявам с мънкане. Ама се съгласявам. То и как се отказва такова предложение – да измислиш текст, който актриса от висотата на Татяна Лолова да изпее?! А на всичкото отгоре и Момчил Колев композитор! Същият Момчил, когото слушам от тийнеджърските години. Албумът „Слушай силно“ на „Клас“ – групата, в която той беше основна фигура – се въртеше непрекъснато в уокмена ми, а парчетата си припявам и до ден днешен. Изскачат в ума ми като изпадали ноти от петолиние и въпреки изминалото време, безпогрешно ги аранжирам наново според онзи звук и чувство, които кънтяха в оранжевите ми слушалки. И ето така казах едно от най-несигурните си „да“ в тоя живот.

Ами ако не се справя?! Ако напиша някаква адска тъпотия, за която на всички ще им е неудобно? Ми ако пък Татяна не се припознае в думите ми, в емоциите, в това, което аз съм усетила за нея? Ужас… Всички тези предположения със скоростта на светлината придобиваха реален вид в главата ми. Паникьосвах се, а още дори не бяхме приключили разговора.

Гласът на Игор звучи толкова запалено и позитивно, че не смея да го попаря, като му призная как изпадам в ступор. Затова само се чувам да казвам, че наистина ще се постарая да се вмъкна в тези три дни, които и той спомена. Три дена, както е в приказките. Три дена яли, пили и се веселили. Тримата братя и златната ябълка. Трите прасенца. Три за щастие… Пък ако след тези три дни не мога да предложа нищо, от което да не ме е срам, ще си призная, че съм само ползвател на поезия, но не и неин автор. Честно е. И успокоително, когато трябва да си в авторската компания на Татяна Лолова и Момчил Колев. Както и на Игор Марковски, който не търпи недоизпипани неща…

И така, ден първи след предложението. Успокоявам се, че имам още цели два дни. Гледам някак по-дисциплинирано романтично наоколо, опитвам се целенасочено да съзерцавам, създавам си поетическа реалност според най-клишираните представи – бавна разходка сред природата, поглед в небето, седене на трева, бъркане с пръчка в поточе… Нищо. Не знам за какво точно искам да говоря в тази песен, какво да кажа. Нямам никаква отправна точка. Блуждая в тривиалности. Нещо за живота? За театъра? Нещо за неусетно отминаващото време? Пффф… Решавам да зарежа тая работа и да видя какво ще е утре.

Втори ден след предложението. Чета стихове на поразия без никаква логика. Пенчо Славейков, Смирненски, Кортасар, Шекспир, Миряна Башева, Вапцаров, Румен Леонидов, Мая Анджелоу. После текстове на песни. Стенли, Стефан Вълдобрев, „Остава“, Дони и Момчил, „Щурците“, Ицо Хазарта… Положението става още по-зле – каквото и да опитам да напиша, имам чувството, че го крада отнякъде. Започвам полека да изпадам в безтегловност. Едно от онези състояния, в които ти става все едно, че адски ще се провалиш. Даже изпитваш мазохистично удоволствие да стане така, че веднъж завинаги да си наясно, че пък ей с това предизвикателство няма да се справиш. Зарязвам всичко.

Надвечер отивам да пазарувам. До супермаркета има магазин за всякакви нещица – от пластмасови посуди с франжипани по тях, през одеала като опашки на русалки, фототапети с жълта есенна гора и статуя на Буда, до дребни подаръчета. Очите ми се залепят за една малка кутийка, цялата облепена със седефени камъчета. Формата ѝ е на сърце, кремавобяла е, а отвътре е покрита с тъмносин плюш. Не ми трябва, но е от тези дреболии, за които незнайно защо се залепяш и започваш да си търсиш причина да си ги купиш. И я гледам ей така тая кутийка, представям си какво слагам вътре в нея и как след време тези, които идват подир мене, ще я отворят за първи път. Ще видят вътре моите неща, моите дребни съкровищенца и вероятно няма и представа да имат какви са личните ми истории с тях. Но не това ще им е важно. Ще я стиснат тая кутийка между дланите си, ще погалят плахо седефените камъчета, защото тя ще е моята кутийка. По-важен ще им е не споменът от нещата вътре в нея, а това, че съм я държала в ръцете си и част от земните ми минути са минали с нея. Така, както аз държа на майка ми кехлибарената кутия за гердани и на баба ми кутийката със сребърните монети. Малки съдчета, в които са посадени толкова мигове и чувства, толкова надежди и още спомени. Пространство, което да побереш в шепите си, но с цял космос от истории покрай тези „нечии вещи, вече ненужни“… И баааам!
Ето я моята история за Татяна Лолова!

Надрасках няколко фрази в телефона си, метнах се в колата и обратно към къщи. След един час имах текста. Редеше се сам, покрай първия ред – „малка кутийка в сърцето си нося…“. Думите идваха, предлагаха се, а после някои оставаха, други с подвити опашки се прибираха за някой друг кастинг. Кутийката от онзи евтин магазин стоеше зад отворения ми лаптоп и за да я погледна, се навеждах леко встрани. Всеки път имах чувството, че леко се е изместила – така, че да не се навеждам много много, да ми е по-удобно. Стоеше затворена, светлината на лампите пробягваше върху фасетиланите седефени камъчета и правеше момента някак вълшебен. Представях си как в една такава кутийка актьорското сърце събира всичко онова, което другите преживяват. Вътре са тъгите и проклятията, обещанията и предателствата, тихия нощен плач за нещо неясно, меланхоличната радост, когато осъзнаеш колко е пораснало детето ти, дребните предметчета, които ни напомнят преминалото през сърцето, знаците за любов, талисманите… Актьорите усещат енергията в тези свидетества на нечие нещо някъде с душата си. Складират нюансите на тези трептения на сърцето и ги опазваг. Така, когато ги изиграват на сцената, отново ги съживяват и ни ги връщат стократно по-богати, по-плътни, по-чисти. Дават ни невидимите душевни бастунчета, с които да подпираме обърканите си мозъци и размекналите се сърца. Градят най-ценната история на човечеството – тази на изпитаните емоции. В нещо толкова малко като сърцето, в неговата „кутийка за спомени“, да побереш и съхраняваш чувствата на целия свят! Каква красота само!

Малка кутийка си нося в сърцето
В нея събирам спомени чужди
Клонка от борче, бебешка дрешка, рапан от морето –
все нечии вещи вече ненужни.

История всеки от тях ми разказва
И никой друг освен мен не я чува
Как луна и слънце зад бора залязват
Кога порасна детето, как още в морето делфини лудуват…

На другия ден имах „Кутийка за спомени“. Не бях сигурна дали е добро, но знаех, че това е което имах да предложа на Татяна. А и на Момчил и Игор. Оставаше сега и те да го харесат. Пратих по веригата, само няколко дни по-късно след полунощ Игор ми изпрати демо версия с пиано и гласа на Момчил. Седнах в леглото и си поревах на воля. Беше се сбъднала мечтата ми идолът ми от онези години сега да пее мои думи по своя музика. Месец по-късно ми разказаха колко по ученически амбициозно, скромно и професионално самата Татяна Лолова си водела бележки по текста и музиката. Как си пишела къде пада ударението, коя фраза се пее по-дълго, къде може да си поеме дъх… Прииска ми се да имам това листче, на свой ред да си го сложа в кутийката за спомени.

Днес песента „Кутийка за спомени“ на Момчил Колев, в изпълнение на Татяна Лолова, по идея на Игор Марковски и проекта му „Пеещи артисти“ е факт! И толкова ѝ отива! Сега, когато си я слушам и си пея заедно с топлия, засмян глас на тази велика актриса, си мисля, че ние наистина не сме автори на това, което, изненадващо добро, излиза изпод ръцете ни. Проводници сме. Понякога връзката става, често – не. За лошите моменти ти трябва натрупаният опит и занаятчийството. То може да те спаси от провал, но не и да те накара да се чувстваш истински пометен от някакъв творчески акт. За това малко текстче в някакви секунди бях дете, бях момиче, бях зад кулисите на театъра, бях в гримьорните, бях в скута на баща си, докато си сваля театралните мустаци, бях майка на децата ми, чиито бебешки дрешки още пазя, бях влюбеното момиче, което си събира камъчета от морето, бях вътре в кутиите на баба и мама, бях детето на театъра, в онзи салон на Сатирата, в онази театрална черна кутия, кодето едновременно оживяват всички възможни спомени с всички възможни емоции.

Сега си представете – нашата песен с Татяна Лолова и Момчил е само една десета от всичките прекрасни песни, които актьори ще изпеят в проекта „Пеещи артисти“. Няма да ги изреждам всичките, но нека спомена само някои от тях – Веселин Плачков (в дует с Маги Джанаварова), Герасим Георгиев – Геро (заедно с Людмила Сланева), Биляна Петринска и Марио Николов, Филип Аврамов, Даниел Цочев и Мая Бежанска, Симеон Владов. Зад техните песни стоят текстове от Иво Тицин, Георги Константинов, Любо Киров, музика от Момчил Колев, Димитър Вълчев, Красимир Гюлмезов, Локо, Светослав Лобошки, а всяко парче ще бъде съпроводено и от специално сниман клип. Всички клипове ще бъдат направени от различни творчески екипи, като заснемането им ще бъде отразено и в специален документален филм за проекта, който пък ще видим на фестивала „Master Of Art“ през 2021 г., организиран от Найо Тицин.

За онези, които си спомнят едновремешния фестивал на пеещите актьори, наречен „Златният кос“, ще кажа, че проектът „Пеещи артисти“ поема с признание тази идея, но я развива на напълно нова основа. Песните нямат състезателен характер – идеята е просто да се насладим на актьорското пеене, което е различно от пеенето на професионалните певци. И да се радваме истински на десет напълно нови български парчета, изпълнени във всякакви жанрове, с най-различни гласове и аранжименти, неповторими и лични.

Накрая малко да помечтая… Подобни проекти ей така, просто в името на изкуството и красивата провокация на сетивата, са рядкост. „Пеещи артисти“ не е маркетингов продукт, не е създаден по цифри, пипълметрия, нагласи и статистически проучвания. Това е проект за удоволствие. Затова някак си го представих като голям концерт, на голяма сцена, с музиката, изпълнена от симфоничен оркестър! Тържествен концерт някъде в края на тази толкова объркана година, чрез който да влезем в следващата с отворени за песен гърла и сърца, пълни с добри спомени и надежди за по-добро. Представих си Татяна Лолова, която изпълва сцената с аурата си, представих си смокинги и черни папийонки, хора в красиви дрехи, представих си цигулки и виоли, пиано и арфа, бандонеон и саксофон… Представих си празник. Кой знае, може пък и да се сбъдне. На свой ред го сложих до моята кутийка за спомени.… Когато стане реалност, внимателно ще го прибера в нея. За да служи после на онези, които идват след нас. Да си спомнят. И да създават своите спомени.

Снимка: Личен архив

Премиерата на проекта „Пеещи артисти“ ще бъде на 15 септември тази година.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3