Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Татяна Лолова: Ние сме подарени, избрани сме да бъдем точно тук и сега

Не може един коронавирус да те унищожи дотам, че да изгубиш желание да присъстваш на тази Земя

„На улицата срещам такива усмихнати физиономии, каквито съм виждала, когато съм играла в театъра и салонът е бил препълнен“, казва актрисата Татяна Лолова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Татяна Лолова: Ние сме подарени, избрани сме да бъдем точно тук и сега

„На улицата срещам такива усмихнати физиономии, каквито съм виждала, когато съм играла в театъра и салонът е бил препълнен“, казва актрисата Татяна Лолова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Коронавирусът подчерта най-важното за повечето от нас – общуването. В т. нар. нормален живот не го забелязвахме, но за една голяма актриса контактът с публиката е сериозна част от ежедневието ù. Няма място у нас, където Татяна Лолова да мине незабелязано, без да бъде споходена поне с усмивка. Нахлуването на вируса в живота ни намали поривите на почитателите ù да я спират и заговарят при всякакви обстоятелства, дори в сервизните помещения. Защото появата ù въздейства на околните като допамин.

Разговаряме с Татяна Лолова за преживяното от нея в месеците на изолация, за първите ù срещи с приятели след разхлабването на мерките и за удоволствието от завръщането към събитията в културата.

– Как си представяхте завръщането към нормалния живот по време на изолацията заради коронавируса, г-жо Лолова?

– През цялото време на коронавируса исках да мисля, че сме живели нормален живот, въпреки че не беше така. Смятам, че психиката, радостта, настроението, вярата, че нещата ще бъдат хубави, са по-важни от всичко страшно, което може да има на тази Земя. Нашето човечество (не знам има ли друг разумен живот във Вселената, която била безкрайна) е преживяло много страховити моменти, щом е имало Ноев ковчег след потопа, щом е имало толкова страшни войни, когато някои не са имали възможност да получат залък хляб…

– Говорите за потоп, нещо като край на света ли изживяхме по време на този коронавирус; такива ли бяха усещанията ви по време на изолацията?

– Не, не бяха такива. Но вие знаете, че моето състояние се промени от 26 декември 2018 г., а и доста преди това. Аз трябваше да преодолея много лични скърби, за да искам да живея, дори когато има коронавирус. Не може един коронавирус да те унищожи дотам, че да изгубиш желание да присъстваш на тази Земя.

– Предпазливо ли се връщате към събитията в културата, към срещите с приятели?

– Не – непредпазливо се връщам към културата, и с голяма радост се срещам с приятели. Намерих една жена, която много направи за мен и винаги е готова да ми вдигне телефона, когато ù звънна, за да ме ободри, без самата тя да е получила цялата бодрост, от която има нужда. Получавам много обаждания и тези обаждания ме връщат към онези времена, когато съм играла всяка вечер. От дете обичам театъра, от дете искам да бъда актриса и тези обаждания ме връщат към живота.

– Общувайки по телефона със света – такъв ли бе животът ви в месеците на карантина?

– Такъв беше, за съжаление, но не само. Ходих и до мола.

– Намаляха ли поривите на почитателите ви да ви спират за снимки, опитваха ли да ви пазят, или любовта им към вас продължи необуздана?

– Не, не се нахвърляха. За да отида от нас до мола, минавам през улицата по пешеходната пътека и обикновено изчаквам – ако идва кола, спирам, но колата щом ме види, отвътре ми махат да мина, усмихват се и виждам такива физиономии, каквито съм виждала, когато съм играла в театъра и салонът е бил препълнен.

– По-рядко ли ви познават хората по улиците, когато сте с маска?

– Много малко хора не ме разпознават. Мисля, че ако се случва, не е заради маската, а заради това, че са родени късно и просто не са имали възможност да усетят какво съм правила, какво съм обичала, какви контакти съм имала с публиката, какви роли съм изиграла, какво настроение съм дала – изглежда – на някои хора, които се разминават с мен; просто това са малките, бебетата.

– Колкото и да е невероятно, има ново поколение, което може би не ви познава…

– Да, и преди имаше едно поколение, което не ме познаваше. Аз живея в 12-етажен блок и дечицата, които се раждаха, след като се настанихме ние, и станаха 5, 6, 7, 8, 9-годишни, се разминаваха с мен, но когато изиграх мама Еми в „Домашен арест“ и ме срещнат, слизайки от асансьора или качвайки се по стълбите, изведнъж се спират и казват: „Мама Еми!“, името на моята героиня, хвърлят се насреща, минават тези 10 крачки на бегом, прегръщат ме през кръста и главичките им стигат до под брадата ми, защото още не са пораснали. И ме стискат силно, силно, силно, и аз викам: „Ама защо обичате мама Еми, вижте каква е зла“. Но те не отговарят на това, а продължават с прегръдката, която ми дава страхотни сили.

Съжалявам, че не беше продължен този сериал. Едва сега успявам да го гледам, защото докато го снимахме, не можех да го видя и не знаех колко е ведър, колко е хубав… И колко е приятно, че съм в него с Филип Аврамов, един великолепен актьор, партньор, музикант, певец, нещо невероятно, както и останалите в групата – Мая Бежанска, която кара кола страхотно, но е дребничка, много жива, много енергична, и казват: „А, насреща идва кола без шофьор“, защото тя е просто под волана. И тя е моята дъщеря – вижте какво нещо съм родила в сериала.

– При толкова много роли през годините, има ли и друга, с чието име са се обръщали към вас на улицата?

– Не се сещам. Но примерно в „Старомодна комедия“ от Алексей Арбузов, с Калоянчев съм го играла 10 години, моята героиня се казва Лидия, за нея не се е говорило много, но в този сериал, дори да ме няма на екран, в него се говори много за мен и предимно даже за мен се говори – заради това се учудвам на тази голяма симпатия, която имат към мама Еми. Когато се кача в някое такси, още преди да дойде това премеждие коронавирусът, ми викаха: „Лолова, спри да го тормозиш Коцето“, защото Филип Аврамов играе Коцето. Той пък като се качвал и като минавал по улицата му викали: „Абе Коце, ти не си бил такъв ръб“.

Много е смешно, защото едно време, като е започвал театърът и са играли „Многострадалната Геновева“, публиката се е вживявала и е подсказвала на актьорите какво да направят, за да се спасят от героя, който ги преследва. Така и сега, след толкова години, има наивитет у зрителите дотолкова, че те свързват Филип Аврамов с Коцето и мама Еми с Татяна Лолова, но ù прощават всички заяждания и главозамайвания, защото усещат, че тя не е това, което е на екрана, и затова искат да я гушнат. А като разберат, че пък са живели, откакто са се родили, в един и същ блок с нея, се чувстват горди и сякаш участници и те в самия сериал.

– Успявате да накарате хората да повярват в друга реалност – нима има по-голямо доказателство за успех във вашата професия!

– Да, ако тази е много тежка, трябва да отидат поне временно в друга, за да могат да запазят психиката, която определя и физиката, и погледа към света, и желанието за живот, и радостта от това, което имаш, а не мъката за това, което нямаш.

– Защо културата понесе най-дългата изолация по време на коронавируса, защо консумацията на духовна храна се оказа по-опасна от тази в супермаркетите?

– Според мен най-сетне сега започват да разбират значението на културата онези, които управляват държавата – започват да разбират, че само парчето хляб не стига, че и душата трябва да се храни, за да може парчето хляб да съдейства за градежа на тялото, градежа на мозъка, градежа на чувствата, градежа на смисъла от това да си роден и да изживееш живота си – и то в тази прекрасна страна, пък дори и когато има толкова страшно нещо като коронавируса.

– Кои бяха първите събития в културата, които посетихте, след като отпуснаха противоепидемичните мерки?

– На много неща ходих и страшно съм благодарна на няколко души, които много ми помогнаха. Едните са хора от Народния театър, а другите са журналисти. Винаги са казвали, че не обичам журналистите, защото цял живот са ме тормозили за интервюта, но не е вярно, че не ги обичам – едни от най-големите ми приятели, да не кажа почти всичките ми приятели, са журналисти, но това не значи, че те са ми приятели, за да пишат хубави неща за мен – просто са ми приятели, защото ми допада стремежът им към култура.

Бях на „Караконджул” на Валери Йорданов, който се игра на служебния вход на Народния театър, където направиха една приятна сцена. Там той направи второто си представяне, защото „Караконджул” го игра първо горе, в зала „Апостол Карамитев“ (това е един от най-големите български актьори, невероятен, той си отиде на 50 години, навърши ги и си тръгна).

Сетне присъствах на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов, патриарха на българската литература. Там единствено ме притесни, че не направиха почивка между официалната част, награждаването с една нова награда за принос в културата. Така след час успяхме да видим и прекрасната пиеса на Мирела Иванова „О ти, която и да си“, на Бойка Велкова и Теодосий Спасов, великолепен спектакъл, с чудесна игра на актьорите Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Ева Тепавичарова, Радина Боршош и Ненчо Костов. Толкова грация излъчваше съставът, както разбрахме заради хореографията на спектакъла, която е на Мила Искренова. Костюмите – на Нина Пашова – са изключително важни за подобен спектакъл, защото допринасят за радостта от гледката. Така като се размислих, май че и Иван Вазов има пръст в успеха на този спектакъл… Но цялото мина в 2 часа и половина, което мен ме притесни, предпочитах да има малка пауза.

След това успях да видя Веско Ешкенази със Софийската филхармония в зала „България”, който благодари на публиката, че въпреки пандемията е дошла, дошла е с маските. Целият оркестър, самият Веско и диригентът Найден Тодоров (който е бивш диригент на Русенската опера, а Русе е градът, който обожавам, както и Русенската опера също), влязоха с маски, Ешкенази и Тодоров се чукнаха по лактите, за да не се прегърнат, за да не се докосват, но когато започна концертът, всички свалиха маските и направиха едно невероятно приятно изживяване с Вивалди и Пиацола…

– Значи не е толкова страшна културата, поне на пръв поглед?

– Трябва да се разбере, че без култура не може. А също така трябва да бъдат нахранени и дейците на културата, защото те също ядат хляб, който поддържа живота им, за да могат да участват в поддържане на културата – а един народ без култура е безсмислен. Културата е от дълбините на човечеството. Бог знае даже откъде сме дошли, как сме се зародили и дали наистина тук е възникнал разумният човек, или някой е дошъл от Космоса и го е „посял“ тук. И до днес страшно много ме вълнуват огромните рисунки в пустинята Наска в Перу, може би пътища занякъде, но кой ги е правил… кой е строил пирамидите, кой е правил истуканите на Великденските острови… Някои от хората, родени по-късно, си мислят, че преди тях са живели идиоти… Не, много елитни хора е имало в България и преди, великолепни, талантливи, обичливи хора са живели, голяма част от тях са хора на културата. През много жестокости е минала България – от чужди и от свои, но трябва да обичаме живота, защото мисля, че сме подарени, че сме избрани точно ние да бъдем тук и сега, да преживеем хубавото и лошото, да надмогнем лошото, да усетим сладостта на изгрева, птичия хор сутрин рано, писукането, мърдането, раждането. За съжаление, освен раждане има и раздяла, и тя е много болезнена, тъжно е човек да се чувства самотен.


„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС