Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Тая па коя е, че да ми каже

Нищо не чувам, чорапа си обувам – житейската философия на динковците

Снимка: Виолета Апостолова  - Тая па коя е, че да ми каже

Снимка: Виолета Апостолова

Когато като деца спорехме за нещо, накрая този, който не можеше да се защити, пъхваше показалци в ушите си, затваряше очи и крещеше с все сила „нищо не чувам, чорапа си обувам!“. В последно време, наблюдавайки с полезна доза отстранение дискусионната среда у нас, установявам, че тя е населена с точно такива оглушали и невиждащи дечица. И че всеки проблем, раздул се като балон пред пръсване в обществото, се обсъжда именно по този инфантилен начин – от два отбора народ със запушени очи и затворени очи, които крещят в несвяст „нищо не чувам, чорапа си обувам“.

Докато пиша това, ясно съзнавам, че сам по себе и този текст ще бъде разчетен от по-голямата част от аудиторията именно през призмата на една от основните грешки при водене на дискусия – т.нар Ad hominem. Това е ситуацията, при която позицията на човека изобщо не се зачита в спора и съответно не се атакува. За сметка на това обаче се напада самият човек. Пример за това са коментарите под текстове, заявяващи някакво конкретно и ръбато мнение, които най-често са от типа „тоя/тая па кой е, че да ми каже“.

Само преди няколко дни получих точно такъв под мой личен пост в социалната мрежа. Там определих така широко обсъждания клип на Азис като „професионално свършена работа“. Вместо да се опита да обори мнението ми, да ми представи друга гледна точка или пък да се поинтересува от аргументите ми, една дама просто написа „Мария… спрете да пишете в жегите.“  Един вид „прегряла си, моето момиче, и не мислиш нормално“. Което е съвсем в стила на сексистката аргументация, според която всяка огнена женска позиция е следствие от липса на секс, предменструален синдром или настъпващ климакс. Това, както и да го погледнем, не е нито защитаване на различно мнение, нито старт на дискусия, нито нов хоризонт към темата. То си е чисто и просто маниерна поза, дискредитираща отсрещната страна като недостойна за разговор.

В българския маниер на изказване и защитаване на мнения има една важна особеност – всички се държат като глухи. Първоначално се чува избирателно част от тезата и тя се атакува директно, без никакви съмнения, че е напълно и съвсем правилно разбрана. Атаката е агресивна и едностранна – важно е да се излеят куп обиди и квалификации върху този, чието мнение ни дразни, като по никакъв начин не му се предостави възможност да изясни още тезата си и да я защити. Казал си някъде, че бежанците са хора и не можем да ги третираме като терористи, народът чува само бежанци-терористи-защита и се втурва да те обижда на национален предател. В каквито и да е дискусии се влиза с готови вярвания и бетонирани тези, които не подлежат на промяна. Бежанците са напаст и край! Европейският съюз ни използва и точка! Русия ни е майка и това е! Циганите са престъпници и всички да замълчат!

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Генерализираните твърдения винаги вървят ръка за ръка с оформянето на два лагера – „за“ и „против“. Ако мислиш като мен, си умен и добър, ако си на друга позиция, си глупав и лош. Интелектуално недоразвитото общество има нужда от ясно определени етически категории – добрите да са добри по нашите аршини, а лошите да ги бием. Бялото да е бяло, черното – черно. Тази простовата нагласа към света е житейска философия на динковците. Днес попаднах на поредното видео на този едноименен измислен национален герой, който от личния си трон – шофьорското място в автомобила си – призоваваше народа да тръгва с него към Асеновград, където „ша ги биим ли, ша ги иб..м ли“ щяло да се разбере на място. Ограниченото съзнание на породата „динко“ знае и ползва само една логика – мислещите, изглеждащите и действащите различно трябва да се наказват. Затова и практиката им е такава – бой или еб..е! Но добре, динковците нямат капацитета да чуят различни аргументи и да ги обмислят, като ли пък да се съгласят с тях. Защо обаче и останалата част от обществото, определяща себе си като интелектуален елит или пък поне като мислеща средна класа, ползва същия ялов модел на обществен разговор, наистина не ми е ясно. Или социалната глухота ни е влязла трайно в ДНК-то, или инатливата проява на категоричност е единственият начин по интелектуалному да си избием комплексите.

„Това е така, защото е така“ – този е аргументът, използван най-често и в последната публична караница относно новия клип на Азис. „Не струва, защото е чалга, пък чалгата никога не струва“ е обобщението, което ползва едната част от спорещите и гнусливо извърта глава от всеки друг поглед към темата. Така центърът на самия спор се измества в ненужна посока, която в крайна сметка не води до никакъв конструктивизъм.

Вместо да си говорим за това, че трябва да се търсят подобни начини да се въздейства на определени обществени слоеве чрез техните идоли и на техния език, ние си крещим, че „кой не скача е червен“. Признаването на достижение у нещо, което принципно не харесваме, приемаме като отстъпване от естетическия вкус, като интелектуално предателство. Как сега да приема, че клипът на Азис има ясно и адекватно на аудиторията си социално послание, като това би означавало непременно, че съм фен на Азис и чалгата! Въй, сакън! И за да не заподозрат, че тайно, между Бах и Стравински, всъщност си щракам с пръсти на „Тигре, тигре“  и поклащам ханш на някой точещ се в маанета певачески глас, удрям мощно и напосоки, преиначавайки чуждата теза. И тази грешка си има име в реториката – казва се Strawman или Чучелото. Означава, че се опитваме да оборим другия за нещо, което той изобщо няма предвид и не твърди – не заставаме срещу тезата, а срещу измислен от нас самите неин образ, нейно чучело. Така никой от защитаващите работата на Азис не твърди, че харесва чалгата, но от другия лагер мощно крещят „дръжте чалгаря!“ и правят прогнози как скоро Тони Стораро ще се учи в училище като символ на толерантността. Де го чукаш, де се пука, както би казал народът.

Всеобщото нечуване е особено силно в социалните мрежи. Там пък възможността чрез едно скролване или затваряне на прозореца с мишката да си спестиш изнервянето покрай нечие изказване и коментарите след това те прави „последна инстанция“. Заявявам нещо, хвърлям го на всеослушание и блокирам наред всяко различно мнение, дори това, което е изказано с респект и покана за умен диалог. Вид запушване на ушите е и масовото позоваване на авторитети или поредиците от постване на статии „в подкрепа“ на личната теза. В които ако, недай си боже, опонентът ти открие противоречие или пък пряко доказателство за неговата обратна на твоята позиция, започваш да се чувстваш съвсем бос и беззащитен.

Около прайда и личната ми подкрепа за гражданските права на гей хората на няколко пъти попадах в точно такива дискусии. То не бяха цитати от Библията, то не бяха „научно“ обосновани тези от доказани мошеници и всеизвестни маргинали, то не бяха пасажи от разни конституции, в които изобщо не е трудно да откриеш огромни противоречия. Наскоро една умна жена взе да ми обяснява, че гей хората можело да се женят, ама не трябвало да имат деца, защото смисълът на семейството по принцип бил да репродуцира хора. Следвайки тази логика, дори за мен, дълбоко нетренираната в професионално водене на спор емоционална жена, беше лесно да стигна до извода, че след като това е смисълът на едно семейство, то бездетните такива са напълно ненужни и паразитни. Което твърдение си е геноцид от най-чист вид. Впоследствие не беше трудно аз и още шепа хора да оборим и останалите ѝ аргументи – на това, че двама мъже гейове могат да възпитат само гей, противопоставихме ситуацията „ в хетеро семейство детето се оказва хомо“. Срещу приемането за „неестествено“ едно дете да е отгледано от две майки или двама бащи, застава въпросът защо тогава не ни дразни, когато дете е отгледано от бащата и дядото, майката и бабата или от две сестри. И след като във всички случаи интимният живот на двойката не е нещо, което следва да влиза в полезрението на тяхното дете, защо сме убедени, че в гей двойките това ще се случи по друг начин и ще „обърка“ „естествената“ сексуалност на хлапето им? Защо ли?! Ами защото имаме ограничено вярване, което не искаме за нищо на света да подложим на съмнение. Като децата – „това е така и няма друго пък!“.

Целта на един спор не би следвало да е победата, а прогресът. Казал го е френският есеист и моралист Жозеф Жубер още преди три века. Разбирал е човекът, че в дискусията не е важно да си опъваме до скъсване тирантите, за да се изстреляме на победителското място. Смисълът на всеки разговор е в размяната на информация и тези, в изговарянето на подробностите и вариантите, в аргументираното приемане или отхвърляне на едно твърдение, за да се стигне до по-общата картина, до по-широкия поглед и по-дълбокия смисъл. За да се случи разговор обаче, първо трябва се чуваме. Да си извадим показалците от ушите, да си отворим очите и да спрем истерично да крещим „нищо не чувам, чорапа си обувам“. Иначе си оставаме едни изнервени, невиждащи дечица, за които най-важното нещо е собствените им гласчета да доминират над останалите с така съдбовната информация, че… си обуват чорап.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах