Тъжни разкази за хора от недосънувано минало време

Сборник с тъжни разкази за хора, родени не за щастие, а за живот, издава кинокритикът проф. Божидар Манов. Книгата „Хора с прякори“ ще бъде официално представена на 8 юни в аулата на НАТФИЗ.

Това е втората белетристична книга на Манов след „Неизмислено човече“ (2004). Персонажите в 16-те разказа са обмисляни от автора дълги години и по думите му „никога не са излизали от паметта му“.

„Ден след ден, нощ след нощ моите „хора с прякори“ не ми даваха покой, докато не реших да „говоря“ с тях през екрана на компютъра, преди да са се размили съвсем в съзнанието ми като живи образи от недосънувано минало време – казва Манов. – Натрошени спомени, залепени в произволна мозайка от избледнели случки, които времето подрежда както му хрумне, а аз се опитвам да ги облека в думи.“

За формата на „тъжните разкази“ кинокритикът обяснява:

„Такива се появяваха в паметта ми и въображението само ги дописваше. А пък и някъде бях прочел: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота“.

„Хора с прякори“ се занимава с теми като добродетелта и мерзостта на човека, падението и величието му и са изпълнени с философски послания, обобщава академик Владимир Зарев. Въпреки това обаче те не натоварват читателя с песимизъм, поднесени са с авторско състрадание и това го извисява над отчаянието, допълва проф. Михаил Неделчев.

Божидар Манов е кинокритик, професор и доктор на науките, бил е вицепрезидент на ФИПРЕССИ (Международна федерация на филмовите критици). Автор е на девет книги за кино (теория и критика) и преводач на шест романа.

Представяме ви откъс от разказа „Среден род“.

***

С мъката не се свиква, но когато Бог е отредил някому да живее, той се смилява над него и му подсказва как и какво да прави.

В началото на всяка нова учебна година бащата купувал всички учебници и тетрадки за следващия клас, подвързвал ги в син табак (амбалажна хартия), залепвал им етикети и ги надписвал с писалка с писец, със синьо мастило от бакелитената мастилница на детето. Изписвал името му с букви като в тетрадка по краснопис („с тънко и дебело“, както казвала учителката). И сега, когато сам в опушената кухня, на старата кухненска маса, но грижливо постлана с вестници, подвързвал учебниците и тетрадките, той пак си говорел с детето: „И да ги пазиш, да не драскаш по учебниците, да си пазиш тетрадките да не се скъсат и ти да не късаш листове от тях, че после се разпадат и ще забравиш какво сте учили през първия срок“. И други такива работи му говорел, нареждал все полезни съвети, но най го било страх да не се разплаче, че все така ставало: докато се усети, сълзите прокапвали от очите му и правели мокри кръгове върху новия етикет с току що написаното име на детето. А буквите, изписани с тънко и дебело, се размазвали, името не се четяло и трябвало да смени етикета, но лепилото вече е засъхнало, не можело да се разлепи, та затова трябвало да залепи нов етикет, и пак така грижливо да изпише с равни букви, с тънко и дебело името на детето, предмета и в кой клас учи. Имало случаи да лепи по три етикета един върху друг, за да закрие размитите букви от мокрите кръгове на прокапалите сълзи. Но не се отказвал, докато не подвърже и надпише всички учебници и тетрадки за новата учебна година. После да ги подреди на старата етажерка в кухнята, защото и в продадената бащина къща детето учело в кухнята, особено през студените зимни дни, когато готварската печка отоплявала криво – ляво, та да не изпуска писалката от премръзналите пръсти. Така е като имаш дете и искаш да отиде на училище за новата учебна година с чисто нови, подвързани и красиво надписани учебници и тетрадки.

Дете – дума от среден род.