Ако миналата седмица се оплаквахме от липса на достатъчно добри премиерни заглавия, то този уикенд най-добре ще е да напуснем градовете и да се спасяваме сред природата. Предлагат ни два нови филма. Единият е поредното продължение на много скъп фантастичен екшън, получило 27 от 100 точки сборна оценка в „Метакритик“, с най-лошия финансов старт от цялата поредица. Другият е уж сериозна политически мотивирана драма – с 16 точки от 100 сборна критическа оценка – освиркан на премиерата си в Кан през 2016 г. И за да ни е още по-гадно, и двата филма са доста дълги.
Трансформърс: Последният рицар
Това е петата част от поредицата, в която добри гигантски извънземни многофункционални роботи спасяват Земята от зли гигантски извънземни многофункционални роботи. Млатят се с мечове, чукове и брадви, понякога се стрелят с картечници и се замерят с ръчни гранати. Почти винаги когато се бият, между тях, общо взето безсмислено, се щурат разни хора – ей така, за мащаб и придаване на човешки измерения на историята. Отначало хората бяха Шая Лабъф и Меган Фокс, сега са Марк Уолбърг, Антъни Хопкинс и Лора Хадок.
Сега би трябвало да разкажа накратко за какво става дума във филма – но ще пропусна този момент, защото въпреки цялото ми старание не успях да разбера почти нищо от сюжета. В самото си начало – V век – филмът ни среща с крал Артур, магьосника Мерлин (пропуснат от Гай Ричи в „Крал Артур: Легенда за меча“) и трансформърите от Кръглата маса, а после ни връща в настоящето. Да беше си останал в ранното Средновековие – това беше най-интересната му част.
По-нататък се заредиха битка след битка, коя от коя по-мащабна и с по-голям брой участници, но през повечето време изобщо не беше трудно да разберем кого да харесваме и кого да мразим. По едно време познатият досега като приятел на човечеството Оптимус Прайм започна да се държи крайно озадачаващо, но накрая се оказа, че нещо се е объркал и се извини.
Би било добре и Майкъл Бей да се извини – даже съм сигурен, че един ден и това ще стане, дори и ако се наложи да чакаме 20 години, както стана с Джоуел Шумахер и неговия батманов провал. Защото „Трансформърс: Последният рицар“ не е филм, а едно грандиозно изхвърляне на Майкъл Бей, който иска да надмине себе си и да ни покаже не филм, а пироманско зрелище, каквото още никой не е виждал.
Зрелището е там и вероятно, въпреки дългогодишната надпревара във въоръжаването, на света няма толкова експлозиви, колкото видяхме в тези два часа и половина. Слава Богу, че технологиите напреднаха и 90 процента от филма е компютърна анимация. Останалите десет процента ги запълва Антъни Хопкинс. Надяваме се, че Уолбърг и Хадок ще имат в бъдеще и по-добри филми.
Но зашеметен може би от трясъците при битките между металните чудовища, блясъците на експлозиите и крясъците на актьорите, не успях да забележа нито история, нито смисъл, нито истински емоции, нито каквото и да е от нещата, които правят от записа с много скъпа камера филм. Само трясъци, блясъци и крясъци, дори и да са суперграндиозни, не стигат.
В края на целия този ужас и една добра новина: Майкъл Бей обяви, че това е последният филм от поредицата, който снима. Бай-бай, мистър Бей и благодаря за експлозиите, ама нямаше нужда.
Последното лице
„Последното лице“ вероятно е последното нещо, което филмовият свят е очаквал от иначе много талантливи хора като Шон Пен (в случая режисьор), Чарлийз Терон и Хавиер Бардем. Случва и в най-добрите семейства (но ето че семейство на Пен и Терон не понесе случилото се и се раздели). Шон Пен е изключителен актьор и не чак толкова изключителен, но все пак добър режисьор в четирите филма, заснел преди „Последното лице“.
На премиерата в Кан през 2016 г. още в първите минути на състезаващата се за „Златната палма“ социална драма започнаха да се чуват подигравателни подвиквания и спонтанни изблици на смях, бързо прераснали в освирквания. Това се случва, докато на екрана тече любовна история между героите на Чарлийз Терон и Хавиер Бардем, пристигнали в Западна Африка да помагат на пострадалото от войната местно население.
Но какво друго да се случи, когато още в първите секунди на екрана, на фона на картата на Африка се появява надпис, който сравнява жестоките зверства на войната в Южен Судан с „жестокостта на невъзможната любов между мъж… към жена“ – освен бурен смях в залата.
Филмът беше обявен за най-лошият в конкурсната програма на Кан – христоматиен пример на поговорката за добрите намерения и пътя към ада.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение