Те ме накараха да повярвам, че има смисъл

Отдавна не вярвам в политиката – разбрах, че в нея сценариите са грозни. Не вярвам в икономиката – не харесвам въображението й. И в религията не вярвам – тя си е толкова самодостатъчна, че човешкото присъствие я дразни. Не вярвам на социологически проучвания, реклами, телевизионни риалитита, съдебна система, равен старт, банкова тайна, лекарска клетва, ясновидки и ходжи, вестници и списания, българо-руска дружба и т.н.

Вярвам в културата. И в хората, които знаят, че тя е най-добрият начин да правиш далновидна и смислена политика. Моите герои тази година са те. Повечето от тях не са масово известни. За съществуването им знаем шепа гледани с пренебрежение журналисти, които така или иначе ежедневно виреем в опосканите български културни пространства. Опитваме се да ги прекроим според желанията на държавната политика и безвкусните медии и отразяваме работата им в жълти рубрики под пикантни заглавия. Иначе им се възхищаваме в социалните мрежи и си препращаме работите им, за да ги коментираме в единственото останало що-годе свободно пространство. Представям ви ги с това, с което ме накараха да повярвам, че все още има някакъв смисъл.

Николай Тонков

Това е човекът, който успя да създаде най-успешния символ на България – LIKE.Bulgaria. Направи го ей така, на инат, докато всички възмутено коментирахме онова толкова скъпо и бъбриво туристическо лого, наподобяващо преварен карфиол. Създаде го миналата година, но за разлика от толкова много започнати и незавършени начинания у нас, си го отгледа и разви в успешна и неспираща кампания. Превърна в лица на страната смислените хора, които създават културата й. Пресъздаде българския характер с чувство за хумор, достойнство и без така обичайното селяшко честолюбие, лъхащо от кампаниите тип „Балкантурист“. Подреди изложба. Събра съмишленици. В същото време остана точно толкова себе си, колкото го познавам от дете. Не продаде кампанията си на десетките костюмари с чужди пари и собствени амбиции. Продължи да си работи това, което винаги е работил. И все още вярва, че LIKE.Bulgariaе повече от туристическо лого. Вярвам го и аз.

Симеон Шопов

Ако Пинокио може да стане истинско момче, Симеон трябва да е неговият Джепето. От двайсет години този уникален дърворезбар превръща твърдостта на дървото в приказка и това изобщо не е просто поетично клише. Работи у дома, седнал на един стар диван пред телевизора. Дялка само с малък макетен нож и го прави почти по десет часа дневно. Вторачва се в дървеното трупче и изпод ръба на ножчето изникват дракони, лица, светци, къщи, икони, цели библейски истории, разказани човешки, извън канона.

Симеон е като героите си – тих и мъдър, разбрал бездушната световна система и умишлено излязъл от нея. В очите му се отразяват някакви небесни картини, а реалността му се простира между приятелите, сина му и любимата жена. Не се интересува от парите и може би затова и те малко се интересуват от него. За първи път представи работите си в изложба преди месец. Не знам дали продаде нещо. На Мони това не му е важно. Той ме кара още да крепя живо наивното разбиране, че някои хора никога и за нищо не се продават.

Дядо Коледа като Тодор Димитров

Тодор Димитров е актьор от столичния куклен театър. Влиза в ролята на белобрадия старец от 1971 година насам, когато е едва на двайсет и няколко. Има си собствен костюм, своя програма и дългогодишен опит с вярващите в чудеса хлапета. Някои е посещавал по време на цялото им детство. Познава ги по имена и се радва на порастването им. Говори за героя си с такава любов, че имаш чувството, че наистина се виждат ежедневно на някакви тайни, техни си срещи. Дълго ми разказва за това какъв е гласът на добрия дядо, как точно изглежда брадата му, как трябва задължително да носи бели ръкавици и никога да не пуши и пие, за да не мирише лошо на децата. Твърди, че е имал най-хубавите Коледи на света, защото е раздавал подаръци и е бил част от една детска мечта.

Благодарение на него разбрах, че вярата в чудесата е въпрос на гледна точка, а не на опит. А и имам сериозни основния, че не Тодор Димитров играе Дядо Коледа, а че човекът, когото познавам, е истинският Дядо Коледа, който се преструва на кукления актьор Тодор Димитров.

Кольо К.

Не го познавах лично. Когато си отиде през януари, си казах, че не е справедливо. Защото просто не е честно така рано да си отиват хора на духа. Свободни хора, с ценности, които отстояват въпреки всичко и напук на всички. Гледах Кольо К. в един документален филм. Връщаше се в старата си дядова къща и си спомняше детството из поляните, реките и горите наоколо. Разказваше картините, които се редяха пред камерата, по един неописуем начин, с думи, които само литературата помни. Беше толкова себе си и толкова искрен, че ме хвана страх дали сама не съм позагубила себе си през годините на непрекъснато изкачване по стълбицата нагоре. Гледах как превръщаше стари неща в скулптури и докато се разнасяше насам-натам с изцапани с боя дрехи, разговаряше с деца, цигани, журналисти, дървета и животни. Правеше това, което обича и може, защото то е по-силно от него. И понеже го правеше искрено, то си беше себе си – с лице, дух и разговор, който да подхванеш. Кольо К. посмъртно ме накара да си припомня, че трябва да бъдеш честен с това, което правиш. Само тогава животът ти има смисъл.

Артистите, които се осмелиха да протестират

Гледах ги на протеста срещу назначението на Слави Бинев за шеф на Комисията по култура и медии. С поостарелите си якета и тъжните си лица, изтощени от безпаричие и унижение, от лъжи и арогантност. Идваха като на погребение. Като на отчаяно шествие на перманентно боледуващи. Представих си ги с всичко, което носят със себе си през годините. С филмите и наградите. С картините и изложбите. С образите, музиката и присъствието. С феновете и публиката. Дощя ми се цялата тази пъстра многотия да беше се материализирала пред парламента. Място нямаше да има по жълтите павета! Култура върху всеки сантиметър паве – единственият капитал, който изобщо си заслужава.

Благодаря на артистите, че с тихото си културно отрицание показаха най-важната истина – след сто години за Слави Бинев никой няма да си спомня. И тогава за миналото време, някогашните хора, идеалите и политиката бъдещите българи ще научават от филмите, книгите, картините и образите на артистите, които се осмелиха да протестират.