Театър срещу не-театър в Народния

По една случайност в Народния театър преди Нова година се завъртяха две представления, които изразяват основни тенденции в това изкуство – едната, с „Танцът Делхи“, на режисьора Галин Стоев, възпламени специалисти и любители като европейска и модерна; другата, с „Лисичета“, на режисьорката Бина Харалампиева, демонстрира най-доброто от традиционния психологически театър. Едва ли Народният е манипулирал събитието – и Стоев, и Харалампиева са ангажирани преди началото на сезона, а никой режисьор не разказва предварително какво и как ще го прави.

„Танцът Делхи“ е от руския автор Иван Вирипаев, един дълбоко скучен драматург, у когото единствената забележителност е жена му, полската актриса Каролина Грушка. Той се изхитри и пише текстове, които екзалтират снобите на изток и на запад, просто защото е забравено, че сходни пиеси са писани и поставяни през 20-те години от дадаистите в Цюрих, от Хандке през 70-те години с пиесата му „Обругаване на публиката“, а и по-отскоро, примерно, от полската драматуржка Дорота Масловска.

В тази връзка защо ли величаят „Танцът Делхи“, а се правят, че не съществува спектакълът „Ако нямах лоши сънища“ на Лили Абаджиева в Театър „Азарян“ на НДК? И едното, и другото е не-театър (не казвам анти-театър, което звучи по-дълбокомислено, но и двата спектакъла не са антитеатрални). И едното, и другото е заквасено с европейска мая, тъй като няма как да не се съгласим, че този тип театър се е играл не у нас, а на запад от Драгоман. Обаче Галин Стоев е подкрепян от групи и групички, докато Лили Абаджиева е вълк единак (терминът е чут от Цветана Манева по повод на друг театрал и е точна характеристика за разкъсаната на приятелски кръгове театрална общност у нас), извън ниши, които биха ѝ помагали.

Та ако сме хронологически прецизни, трябва да кажем, че преди европейския „Танцът Делхи“ се появи европейската Лили Абаджиева, а преди нея – европейската Деси Шпатова с „Двама бедни румънци, говорещи полски“ от Масловска в „Сфумато“. Всички тези спектакли са примери за не-театър, в който се пренебрегва традиционния процес за създаване на сценично представление. Липсва сюжет като поредица от случки и отношения; липсват персонажи, проявяващи качества или пороци, заради които попадат в някакви ситуации, движещи представлението към неговия финал; липсват тези ситуации, липсва центростремително действие; липсва повече или по-слабо изразено послание към публиката.

„Танцът Делхи“ ни показва чакалнята на болница, където стоят мъж (Владимир Карамазов), любовницата му (Радина Кърджилова), нейната майка (Светлана Янчева), приятелка (Радена Вълканова), а към финала на представлението се появява неговата съпруга (Елена Телбис). В чакалнята от време навреме влиза медсестра (София Бобчева), която съобщава за кончината на някого от присъстващите. В началото е майката; после се оказва, че приятелката също е умряла, но преди години, но затова пък оживява майката, която се счепква с дъщеря си; после се самоубива съпругата от мъка, че мъжът ѝ изневерява; накрая се оказва, че тя не е умряла. Тези, които не са мъртви, според медсестрата, която взема подкупи заради информацията, забранена в болницата, продължават да съществуват в чакалнята, да говорят, да се вайкат или да спорят.

Владимир Карамазов и Радина Кърджилова в „Танцът Делхи“

Какво трябва да си помисли зрителят? Ами не е нужно. Или по-скоро – каквото си поиска. Например отзивите, възславящи спектакъла, внимателно избягват да тълкуват онова, което съществува на сцената, и философстват около него със свободни импровизации. Това също е черта на не-театъра – всеки може да го интерпретира както си иска и в тази многотия е заложена свободата, прокламирана като бягство от „еднолинейния“ театър с едно-единственото послание.

Ако се натърти на факта, че на зрителите им е досадно и си изливат отрицанието в блогове и коментари във Фейсбук, незабавно може да се реагира така: театърът не бива да се съобразява с публиката. Но Галин Стоев е усетил, че на зрителите няма как да не им прилошее от напустите очаквания нещо да се случи на сцената и от еднообразието на гледката, и изкарва тв екип, който снима с две камери актьорите върху голям екран. Този екип не говори и не действа, а само присъства. Със същия ефект можеше по сцената да премине звероукротител с тигър на верижка. За слон е невъзможно. Аз бих се зарадвал, ако от лявата врата към срещуположната вдясно и обратно изтичат 10-12 голи студентки от НАТФИЗ. Неутралните сцени извън текста на представлението само помагат на образа на не-театъра.

В спектакъла на Лили Абаджиева този проблем е решен с помощта на сложно съоръжение от лостове, рейки и площадки със стълби към тях. Актьорите се изкатерват на площадките, за да декламират тирадите си или разиграват пародийни сцени по Шекспир тук-там из съоръжението. Най-интересен за зрителите е Сашо Кадиев, когато се съблича по боксерки и прави гимнастически упражнения.

Липсата на декор или неговото унижение също е черта на не-театъра. Теоретиците на не-театъра наричат този тип представления „театрално есе“, но и то се появява към края на миналия век. Големият немски автор Хайнер Мюлер, вече покойник, с когото бе свързан Димитър Гочев, направо се жалва, че му е досадно да напише нова пиеса, защото съдбата ѝ ще е да бъде поставена на традиционната сцена по традиционния театрален начин от традиционния режисьор.

Що се отнася за „Танцът Делхи“, в бърза рецензия след премиерата написах, че различните мъртъвци, които се оповестяват от медсестрата, паралелно с информация за любов и ревност, може би доказват, че смъртта и любовта не са абсолютни величини в живота. Но днес можем да предполагаме, че спектакълът „Танцът Делхи“ е сатира срещу корумпираната здравна система у нас – докато персонажите измират в произволен избор, медсестрата продава лекарската тайна. Но може и да предположим, че несигурността на информацията от сцената към зрителите (противоречивата смърт, аферата между мъжа и двете жени, любовницата и съпругата) е метафора на днешния несигурен, хаотичен свят, в който не е точно кой кого обича и какви отговорности се поемат.

Разбира се, всеки зрител е свободен да тълкува както си иска. Това е целта на спектакъла.

Антиподите на всички тези не-качества намираме в представлението „Лисичета“ на Бина Харалампиева. За зрителя е напълно ясна концепцията на текста, респективно спектакъла – парите пленяват душите на персонажите, членове на едно семейство, толкова яко, че някои от тях стигат до престъпление (в ролите са Христо Петков и Дарин Ангелов), а сестра им (Теодора Духовникова) зачерква съпружески отношения по толкова жесток начин, че предопределя смъртта на семейния партньор (Иван Юруков) и смачква щастието на дъщерята си (Радина Боршош).

Теодора Духовникова, Дарин Ангелов, Христо Петков и Цветомира Даскалова в „Лисичета“

Тази драма е разиграна в изключително детайлна работа с актьорите и находки в декора. Обикновено психологическият театър разработва ситуациите на персонажите, в които актьорите трябва да участват по автентичен начин – например, когато един човек издевателства над друг, не бива да се играе така, че да се обърква и партньора, и зрителя спрямо природата на преживяването. Едни актьори се справят с това по-талантливо, други – по-безлично и равно. Харалампиева е разработила не само ситуациите, но и по-дълбоко чувствата на персонажа в динамиката на вътрешните им противоречия, докато се излеят в съответната реплика или поведение. Тя и актьорите намират най-сполучливите мимика и жест, за да представят зрелищно какво чувстват техните персонажи в процеса на отъждествяване. Как да стане всичко това на сцената, е тайната на режисьорката.

Този тип театър е по-висше ниво от известния театър на вътрешния живот на човека, популярен в съветската школа и у нас преди 1989-а. Анатолий Василиев, един от велможите на модерния световен театър, който изследва единството между менталната и физическата реакция на актьора в живота на своя персонаж, нарича игра състоянието у актьора между психологическото му преживяване и външното му отреагиране с мимика, жест, движение. Нито едното, нито другото не бива да съществува самостоятелно. Затова и спектаклите на Василиев са омагьосващи и оставят зрителя доволен, че се е добрал до „истинския“ театър.

Бина Харалампиева, която живее и работи, самоограничавайки се в пространството на МГТ „Зад канала“, където е директор, изведнъж се оказа голяма изненада за част от зрителите, които питаха за името на режисьорката, потресени от видяното на сцената в камерната зала. Не е трудно да се прави психологически театър с качествени актьори, но в „Лисичета“ Харалампиева е изтръгнала от актьорите неподозирани, нови реакции и жестове, които превръщат представлението в катастрофично зрелище, в което всяка гънка от изреченото и почувстваното е впечатляващо показвана.

Драмата на сцената – парите превръщат хората със слабо его в крадци и убийци – е възможна и разбираема за зрителите и това е важна отлика от представлението на Галин Стоев. „Лисичета“ е мощен театър в най-силния смисъл на понятието „театър“. Той се съпреживява с всичкото внимание, сърце и емоции. Нещо, което се мрази от не-театъра.

Е, хубаво де, нека да ги има качествените примери и от двата типа театралност. В случая печелят зрителите на Народния театър.

Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!