Театърът е ничия земя, всеки търси личната си цена и реализация

Eпизод № 11: Велко Кънев заявява, че не иска да си губи времето в спектакли на Морфов

Снимка: Румен Добрев - Театърът е ничия земя, всеки търси личната си цена и реализация

Снимка: Румен Добрев

Велко Кънев (1948-2011) е един от колосите в трупата на Народния театър в течение на десетки години. Мнозина режисьори са настоявали да работят с него, някои са успявали и нерядко единствено благодарение на Велко спектакълът става събитие. С Александър Морфов обаче Кънев играе само веднъж – той прави забележителна роля в неговия „Сън в лятна нощ“. Защо след това актьорът отказва участие в постановки на Морфов – проф. Васил Стефанов дава отговор на този въпрос в Епизод № 11 на сериала „Театрален роман“.

„Площад Славейков“ публикува на части личния дневник на най-дълго управлявалия директор на първата ни трупа Васил Стефанов. Спомените му са отпечатани и в книгата „Народният театър като съдба“.

(Пасажите, посочени в курсив, са дописвани по-късно от проф. Стефанов.)

Вижте Епизод № 11:

Имах отживяващото разбиране, че театър с ранга и статута на Народния трябва да води автономен творчески живот и че е длъжен да създава изкуство с определени, при това устойчиви качествени показатели. Той трябва да има своя “производствена марка”. И не само да има, но и да я поддържа. А това може да се постигне при условие, че се поддържа постоянството, устойчивостта на “авторския колектив”, на колектива от актьори и режисьори, който създава художествената продукция. Иначе марката няма как да се утвърди, нито да се опази.

В онези години престана да се говори за “марка” или за “физиономия” на театрите. Такива разговори бяха се водили доста преди това и бяха излезли безплодни. Вече като че ли никой не желаеше да си блъска главата над такава тънка (и може би безполезна) материя. Други, по-груби практически проблеми вълнуваха театралните хора. Водеше се борба, ако не за оцеляване (тя беше все пак спечелена, макар и с цената на тежки жертви), то поне за съществуване. На преден план в замислите на мнозина излезе материалният мотив. Излезе открито, защото иначе той не е преставал да бъде там. Но това не беше предишната меркантилност. Животът бавно налагаше нов ред на делови отношения, базирани вече на пазарен принцип. И се разбра, че всеки може да опита каква цена ще му дадат, ако излезе на свободния пазар на търсенето и предлагането. Простата сметка показа, че за повечето режисьори и за част от най-търсените актьори е по-изгодно да работят като гастрольори, вместо на заплата. Оттук започна промяна в мисленето.

За пари се е мислило винаги. И по-рано всеки правеше каквото може, за да спечели повече. Печелеше, но не напускаше театъра. Театърът оставаше гнездото, с което много рядко някой дръзваше да се раздели. Театърът даваше сигурност. Даваше усещането за принадлежност, за причастност към общността, към ятото, което можеш да наречеш “наше” и което те прави участник в своя полет. В театъра открай време хората се чувстват като в голямо семейство. Това усещане за причастност беше способно да сплоти иначе раздирани от дрязги театрални колективи в моменти на изпитание и да ги мобилизира в защита на някаква кауза. Идеята за “ театър на единомишленици” е колкото еретична (дори утопична), толкова и нормална. Тя тлее във всяко сърце като скъпа идея за съзаклятие, защото театърът си остава колективно изкуство и в него всеки е обвързан в определена степен с останалите.

Новите пазарни отношения засегнаха спойката, която дава усещането за “твоя” театър като твое гнездо. Те посяха духа на скитничеството, който също тлее във всяко актьорско и режисьорско сърце. Ако дотогава можеше все още да се разчита на старите стимулиращи клишета като служене на една кауза или защита на “марката” на нашия театър, сега самото понятие “наш театър” започна да губи смисъл, тъй като неговото съдържание ставаше твърде относително. Първо, някои от “нашите” актьори престанаха да бъдат “наши”, защото напуснаха трупата, за да се отдадат на по-изгодната гастролна практика. По същите причини след това напуснаха театрите си и значителна част от режисьорите. Театралната продукция взе да носи все по-често производствената марка на гастролиращи, а не на “наши” режисьори. А спектаклите се осъществяваха при разширяващото се участие на външни, гастролиращи актьори.

Colibri april 2017

Границите между “наши” и “не-наши” неудържимо се размиваха. И стана практически невъзможно да се воюва за някаква обща кауза, като каузата на “нашия” театър. Кой е “нашият”? И съществува ли “наш”? Хората неусетно се оказаха на нещо като “ничия земя”, на разградена земя, където липсата на сцепление около едно устойчиво ядро тласка всеки да търси главно личната си цена и личната си реализация.

Разминаването с Камбарев се разигра в началото на май. Приблизително месец по-късно случаят отново се намеси.
В един прохладен и мрачен юнски ден срещнах на улицата Галин Стоев. И аз, и той се бяхме свили в дрехите си, но той, за разлика от мен, видимо не бързаше, по-скоро крачеше като човек, който не знае точно къде отива. Не бяхме се виждали от доста време. Кимнахме си, той сякаш се готвеше на отмине, но аз се спрях. Ръкувахме се. Естествено, първото нещо, което казах, беше стандартното “как си, какво правиш?” Той не е от словоохотливите. Отговори уклончиво, че е добре, но не прави нищо. Как нищо? След “Мяра за мяра”, която постави в Народния театър преди да се е дипломирал, Галин беше излязъл от полезрението ми, не защото не ме интересуваше, а защото знаех, че след дипломирането си иска да работи в Театъра на армията при учителя си Крикор Азарян. Мисля, че точно с такова намерение там бяха му дали да постави “Войцек” на Бюхнер. Не бях се интересувал как са се развили събитията, но смятах, че назначаването му отдавна е уредено. Сега научавах, че Галин всъщност е без работа. И не знае какво ще му донесе бъдещето. Не можех да повярвам, че този млад талантлив режисьор се разхожда безцелно из софийските улици, докато такива като мен се чудят как да попълнят режисьорската си колегия. Галин беше издържал проверката при нас, нищо не ми пречеше да подпиша още утре договор с него. Не говорихме много. Веднага му казах, че искам да го назнача. Ако и той иска, да дойде при мен на другия ден.

На другия ден Галин дойде и от 1 юли стана третия щатен режисьор на театъра.

20 юни 1997, петък

Имаше период, през който с Леон Даниел се срещахме из коридорите на онкологията. Той ходеше там, вероятно, на контролни прегледи, ние с жена ми тичахме за поредното изпитание с химиотерапия. Леон много добре разбираше какъв огън гори на главата ми и въобще не правеше опит да говорим. Казвахме си “здрасти” и се разминавахме.

Скоро след смъртта на жена ми той дойде в театъра. Беше научил какво ми се е случило, изказа ми съчувствията си. И заговорихме за работа. Заяви, че е дошъл с предложение. Искало му се да направи при нас постановка, и то постановка на голямата сцена. “С 12-те разгневени мъже тогава нещо не стана, както трябва”, вика той и продължава, че сега не е настроен за такъв спектакъл с политическа жилка, нито за спектакъл като “Цената”, на сърце му е повече нещо романтично. Какво ще кажа за “Човекът, който носи дъжд”? Харесвах пиесата, тя беше свързана със спомена ми от някогашния паметен спектакъл на Вили Цанков в Бургас. Допусках, че Вили ще се запита защо, ако съм мислил за постановка на тази пиеса, съм се обърнал към Леон, а не към него. И отново ще си каже, че не го харесвам. Но в моите очи Леон имаше важното предимство, че щеше да постави пиесата за пръв път, докато при Вили имаше опасност от повторения. Колкото до Леон, не се съмнявах, че е преценил как тази постановка би се отразила на отношенията му с Вили. Едва ли щеше да ги скара.

Леон ми остави да чета един стар превод на пиесата от руски в протрита подвързия. Никой не можеше да гарантира доколко този превод отговаря на оригиналния текст. Решихме да направим нов, наш превод от оригинала. Но пиесата не се намери в нито една библиотека. Обърнахме се за помощ към Американския културен център. От там преди време бяха ни помогнали да получим оригиналния костюм на нюйоркски полицай за постановката на “Цената”. Сега пак те ни намериха адреса на издателството, което беше публикувало пиесата. Така стигнахме до оригиналния текст, от който видяхме, че точното заглавие е “Човекът, който прави дъжд”.

“Аз ще ти направя постановка, ти ми дай артисти, артисти. Имаш ли артисти?”, бяха думите на Леон, когато дойде ред да мислим делово. От нашите актьори той познаваше единствено Стефан Данаилов, с когото беше работил във Военния театър. Повечето от останалите актьори от трупата, особено по-новите, беше чувал само по име, но не беше гледал и нямаше мнение за тях. Четеше пълния списък на актьорите, който му бях дал, сочеше с пръст някое име и питаше: “Този (или тази) става ли?”. Ако отговорех с “да”, отминаваше нататък с “Добре, ще видим”. Вероятно се съветваше с някого. След ден-два пристигаше с готово разпределение на ролите. На първо място в него стоеше неизменно Стефан Данаилов.

Събитията протекоха почти по същия начин, когато ме посети в средата на май. Влезе, седна в единия край на канапето близо до прозореца и ме попита ще подписваме ли договор. “Слушай, не мога да остана на тази пенсия”, сякаш като оправдание добави той, въпреки че съм му заявявал безброй пъти, че винаги е добре дошъл и че не само аз, ами всички в театъра го чакаме и му се радваме. Но той не скрива, че силите вече не му позволяват да прави повече от една постановка на година. Бях му споменал, че бих предпочел да постави някаква комедия. Той май не гледа на себе си като майстор на комедията, може би от излишна скромност, защото “Напразни усилия на любовта” и “Господин Пунтила” са негови блестящи комедийни спектакли. Но сега беше дошъл с предложение за комедия. Беше кратък: “Шоу. “Пигмалион”. Предлагам ти това. Не знам ще го харесаш ли. Друго не бих правил.” Въобще не помислих да оспорвам избора му, макар че, честно казано, “Пигмалион” донякъде ме изненада. Бях се настроил за комедия от Шекспир.

След седмица ми представи обмислено разпределение на ролите, пак начело със Стефан Данаилов, но и с Валентин Ганев, от работата с когото в “Човекът, който прави дъжд” очевидно е доволен, и с Рени Врангова, която му е направила впечатление в “Бурята”. Приех разпределението, намерих в него много интересни попадения. Особено бях доволен от вниманието, което Леон е обърнал на някои по-слабо заети актьори.

Мисля, че репертоарът за следващия сезон, така, както е подреден, е много добър и обещава силни режисьорски изяви. Дано излезе така.

6 юли 1997, неделя

Сестра ми починала на 3 юли, четвъртък, в 14.20, точно в часа, когато е тръгнал влакът, с който пътувах за Варна. Предния ден ми се бяха обадили да ме предупредят, че състоянието й се влошава и че няма да е зле да замина, за да не трябва да пътувам в последния момент. Мислех, че ще мога да я заваря още жива и че дори тревогата е фалшива. При нея болестта се повтори точно както при жена ми. Когато преди месец се видяхме, направих опит да й вдъхна надежда, но това беше плах, неуверен и неубедителен опит, защото имах пред себе си умен човек, а аз не умея да лъжа. Надявах се все пак, че ще се видим поне още веднъж. Не би. Бог да я прости. Дано наистина да се е преселила в един по-добър свят.

Погребението се състоя в петък. В събота беше слънчево и горещо още от сутринта. Излязох да си купя вестник, беше ми пусто, чудех се къде да се дяна. Отидох в морската градина, там беше сенчесто и прохладно, намерих една самотна пейка и седнах да чета вестника. Малко след това забелязах да приближават две млади момчета, и двете облечени с бели ризи с къс ръкав и вратовръзка. Така, както се бяха насочили към мен в безлюдната алея, изглеждаше, че искат да ме питат нещо. Те дойдоха до пейката и ме заговориха. Бяха чужденци. Мина ми дори през ума, че са американчета, защото през тези дни във Варна бяха дошли американски военни кораби за съвместни маневри и в града можеха да се срещнат доста американски моряци в цивилно облекло. Излязоха наистина американци, но не бяха моряци, а мисионери-мормони. Това разбрах малко по-късно, на първо време те просто ме заговориха, като направо ме попитаха дали съм вярващ.

В настроението, в което се намирах, можех да им кажа нещо грубо и да ги отпратя. Но не го направих. С въпроса си случайно бяха ме уцелили в болното място. По-нататък, през цялото време, докато трая дългият ни разговор, много внимателно се мъчих да обясня на тези момчета – всъщност само на едното, защото само то знаеше български, при това доста добре, другото слушаше, без да разбира, – че аз съм вече стар човек, че вчера съм погребал сестра си, а преди година и жена си и имам по-дълъг жизнен опит от тях, който ми позволява по въпроса за вярата да разсъждавам не доктринерски като тях, а с чувствата и с цялото си същество. Не ме разбраха.

Говорихме близо два часа на пейката под хубавата сянка. Аз се разсейвах от лошите си мисли в разговора, затова го поддържах. Американчето се изразяваше добре на български, похвалих го, казах му кой съм, какъв съм, за да го откажа да ме агитира по елементарния си начин, но то не знаеше друг, пък и не можеше да знае – беше само на 21 години и всичко, което ми говореше, беше налято в младата му глава от някакъв прагматичен, плиткоумен американец, който е трябвало да го подготви за мисионер на мормонската вяра в кратки срокове и с глупавата представа, че го изпраща да проповядва сред аборигени. Момчето беше умно, симпатично, но много младо, просто не беше по силите му да се справи с човек като мен и то, за щастие, не се помъчи да се справя. На тръгване ми оставиха една книга за мормонството.

Рано тази сутрин се качих на експреса и пристигнах в София в нетърпима жега около 13 часа.

10 юли 1997, четвъртък

Днес беше погребението на Асен Миланов. Не бях го виждал от дълго време, по-рано имаше обичай, като дойде в театъра да вземе бутилка прясно мляко от “истинска крава”, да ми се обади, да побъбри с несвързания си говор, който ме изморяваше от напрежение да отгатна какво ми казва. След прекарания инсулт в говора му беше настъпил някакъв срив, поради който едни думи се заместваха с непонятни звукосъчетания и беше много трудно да се разбере коя е заместената дума. Интересно, че той не забелязваше подмяната, неразбираемите за мен звуци за него си бяха самата дума и само когато виждаше недоумението в очите ми, започваше да нервничи и да повтаря звукосъчетанието, усетил, че има нещо нередно.

Последната му роля в “Мяра за мяра” показа, че той беше актьор от висока класа, който доста години потъна в сянката на посредствени резултати, които сякаш го задоволяваха. Но когато Константин Коцев влезе в същата роля, която Асен остави поради заболяването, се разбра колко голяма е разликата в класата на двамата актьори. Асен беше княз с воля и власт, с осанка на властник, който се забавлява; Пацо играеше някакъв “малък човек”, който се е оказал княз. Оттук започна бавното пропадане на спектакъла, защото от такава интерпретация изгуби смисъла си.

На погребението бяха дошли много хора. Асен заслужаваше такова изпращане. Не бяха го забравили, макар всъщност отдавна да беше слязъл от сцената.

Исках да отида до гроба на жена ми, но са ми казвали, че не бива да се ходи на друг гроб, щом си тръгнал не за него. Ще трябва да отида в събота или в неделя.

Искам да седна и дълго, дълго да пиша спомени, всичко, което идва в главата ми и се е натрупало там през изминалата година като размисъл, като равносметка или просто като едно приятно връщане в миналото.

Днес срещнах случайно на улицата счетоводителката на сп.”Театър” от времето, когато работех в редакцията. Трудно я познах, състарена и прегърбена, отгоре на всичко и със синини по лицето от скорошно падане, както ми каза. Заговорихме се, стана дума, че жена ми е починала преди година. Бях много изненадан от реакцията й – тя ахна от почуда, че е могло да се случи такова нещо, “толкова много се обичахте, такава голяма любов”, казва като оправдание на почудата си тя и за мен е неочаквано, че в очите на тази жена аз и съпругата ми в нашата младост сме изглеждали тъкмо като “щастливи влюбени”, за които тя сега не може да повярва, че са сполетени от нещастие. Едва сега разбирам, че хората са ни възприемали по определен начин, като щастливи влюбени, като щастлива влюбена двойка; “ех, имахте и някои трудности”, добави жената, но за нея явно това не е било важното. Колко ужасно е, че понякога едва като загубиш нещо, научаваш истинската му цена.

Докато бях във Варна миналата седмица, можах да видя спектакъла “Майката” на Стоян Камбарев по “Васа Железнова” на Горки, с него Михаил Мутафов отбеляза 50-годишнината си. Отдавна търсех случай да видя това толкова хвалено и титулувано представление, естествено беше да отида да го гледам с големи очаквания. Мисля, че нашата “Васа Железнова” беше великолепен спектакъл, с който “Майката” не издържа сравнение.

14 юли 1997, понеделник

Трябваше да отида във френското посолство, днес е националният празник на Франция, имах покана за прием, пък и трябваше да потърся контакт с културното аташе. Но на тръгване за посолството се почувствах зле, прилоша ми и трябваше да се откажа от приема. Май имам нужда от почивка.

Сутринта бях в Министерството. Срещнах се с колеги от дирекцията, говориха ми за съкращения над 10% в щата на театъра. От приказките им разбрах, че така наречената реформа пак няма да се състои. Страх ги е, защото това, което са намислили, наистина е страшно. Съчиняват си фокуси, за да залъжат и себе си, и другите, че уж правят нещо.

В края на седмицата излизам в отпуск.

15 септември 1997, понеделник

Започнахме сезона на 1 септември с репетиция на “Руи Блас”. За постановката поканих Ги Шели.

С Ги се запознах миналия февруари в Париж, в театъра, на който той е директор. Гледах спектакъл, който не беше негов. Но беше добър. Неговият театър е от рода на някогашния “Трудов фронт”, театър на столичен район. Има малка, но удобна сграда и малка, но подбрана трупа, без претенциите на големите театри от центъра на Париж. Вечерта след спектакъла можах само да се видя с Ги и да разменя няколко думи. Той любезно ме покани да се срещнем на другия ден в кабинета му. С удоволствие приех, защото ми беше интересно да науча повече за работата на подобен парижки театър. Ги се оказа разностранна личност, той рисува, пише пиеси и новели и прави постановки. Кабинетът му в театъра е просторна стая с рафтове с книги, с окачени по стените картини и рисунки и доста голямо празно пространство, което той може би използва и за репетиции. Говорихме дълго, аз му разказах за Народния театър, той ми разказа за своя театър и за себе си. Намерих го за компетентен и фин човек. Още тогава споделих, че размислям над възможността да поканя на гастрол един френски режисьор, но имам проблем със заплащането му. Той каза, че това може да се уреди. Повече по темата не беше казано нищо.

След завръщането ми водих няколко телефонни разговора с него. В тях уточнихме, че френският режисьор би могъл да бъде той, стига да подреди ангажиментите си така, че да може да отсъства от своя театър за по-дълъг период. Нормално беше той да държи да постави френска пиеса и аз нямах нищо против, стига да е класическа. Попитах го какво би казал за “Руи Блас” на Юго, като добавих, че имаме добър превод. Имах пред вид, че пиесата въобще не е играна в Народния театър, а е остро сюжетна и положително ще допадне на нашата публика. Той прие без колебание. Оставаше да уточним кога може да дойде в София и за колко дълъг репетиционен период. Той още в началото на преговорите заяви, че е съгласен да получи хонорар, какъвто получават българските режисьори.

Ги пристигна на 25 август. Аз настоях той да има първата постановка, за да можем с премиерата й да открием сезона. Намерих му добра квартира в празен апартамент, недалеч от театъра, при това безплатно. Той идва за пръв път в София. Преди три дни го заведох до Копривщица, беше прехласнат.

Работата му отначало тръгна като че ли гладко, но скоро се появиха смущения и те не са престанали и до днес. Ще имам проблеми.
Преди седмица от Ню Йорк ми телефонира Жана Караиванова. Пламен Марков беше се срещал и говорил с нея в Ню Йорк, тя го беше помолила да ми предаде, че вероятно ще остане в Щатите. В този смисъл за мен обаждането й не представляваше изненада, то беше само изпълнение на поет от нея ангажимент да ме уведоми лично, когато стане ясно, че няма да се върне на работа. Каза ми, че прекарват много добре, че дъщеря й тръгва на училище и че няма да се върне… поне до Коледа, беше уклончивото уточнение. Предложи ми аз да избера начина, по който да уредя отсъствието й: като я уволня или като й дам неплатен отпуск. Отговорих, че искам да помисля, но че при всички случаи не може да разчита, че ролите, които е играла досега, ще й бъдат запазени, ще съм принуден да им намеря други изпълнителки. Когато казах това, тя се разплака. Много добре разбирах състоянието й, но не можех с нищо да помогна. Вероятно не е било никак лесно за нея да реши да разговаря с мен, за да ми съобщи, че практически скъсва с театъра. Сълзите й го доказваха.

Жана е жена, която не робува на чувствата си, при нея решенията са премислени. Но очевидно нищо от премисленото не е могло да потисне чувството за жертване и раздяла с нещо съкровено.

Аз вече започнах да търся нейни заместнички, защото не мога да сваля от афиша всичките пет представления, в които тя играе. Но тъкмо като й търся заместнички откривам, че никак не е лесно да бъдат намерени. Жана е определено много добра актриса и има безспорно своя индивидуалност, което я прави трудно заменима. Дали това поне малко би я утешило, ако го знаеше?

Миналият петък дойде да си подаде оставката и Владимир Пенев. Отишъл през лятото в Канада, там го харесали и го поканили да отиде да работи при тях като актьор и преподавател. Винаги ми е било приятно да се срещам и да разговарям с този човек. Виждам, че поема риск, като зарязва всичко тук, но мога ли да го спра? След като поприказвахме, дадох му един бял лист да си напише молбата за напускане. Нека върви да си търси и той късмета.

Театърът изгуби двама добри актьори.

12 октомври 1997, неделя

На първата ни среща след пристигането си в София Ги ми разказа какво образно-декоративно решение е измислил за “Руи Блас”. Основен елемент ще бъде една голяма метална решетка, която в различни ракурси и положения ще изпълнява различни функции. Той си я представя като ограда на двореца, като решетка на затвор, като покрив и пр. Беше много запален за работа и това ми даваше надежди да очаквам красив, поетичен спектакъл (Елена Иванова направи много хубави костюми), който ще грабне публиката. Пламъкът, за съжаление, започна да гасне в процеса на репетициите, въпреки че Ги разполагаше с много добър млад състав от актьори. Не мисля, че натоварването с двойни репетиции всеки ден и краткият срок на работа бяха причината. Нещо важно, същностно се изплъзна, докато силите се хвърляха за търсене на красиви композиции и ефектни мизансцени. Незнаенето на езика също си каза думата. Театърът на Юго е все пак театър на словото. Но мен най-много ме разочарова студенината на спектакъла. С нея няма как да спечелиш публиката. На премиерата бяха дошли доста хора, мяркаха се и официални лица. Получих поздравления, пожелаха ни успех. Сърцето ми обаче е свито. Не е това, което си представях, че ще бъде.
Утре Ги си заминава. Оставаме ние да се борим за успеха му.

25 октомври 1997, петък

Днес случайно научих, че Велко Кънев се е отказал или оттеглил от участието си в “На дъното”.

За разлика от другите режисьори, Сашо Морфов не обича да прави и не прави разпределение на ролите, представя ми само списък на тези актьори, които е избрал да участват, въпреки че за себе си той знае кой за каква роля е сложен в списъка. И аз издавам съответната заповед за постановка, без да посочвам кой каква роля ще изпълнява.

Доколкото знам, Велко трябваше да играе Сатин.

След “Сън в лятна нощ” и радостта, която ми достави включването на Велко Кънев и Жоро Мамалев – двама от “старите” – в изпълнителския състав, бях останал с впечатление, че напреженията, които се бяха появили, са трайно загладени. Оказва се, че не съм бил наясно с всички подробности. Не се интересувах и не са ми казвали как са протичали репетициите на “Съня”, но понеже не идваха сигнали за някакви усложнения, бях спокоен, че всичко е наред. Изглежда, още тогава режисьорските методи на Сашо не са допаднали на Велко. Пък и не биха могли да са по вкуса му. Но работата все пак е вървяла и стигна до добър край.

Велко е “класик” в разбиранията си. Той държи, ако са го взели за работа, да се работи по правилата: има текст, който трябва да се научи, има репетиции “на маса”, после репетиции на сцена. При Сашо Морфов нищо от това не се прави. При него главно се импровизира.

Изглежда този път Велко не е могъл да издържи на такъв начин на работа. Заявил, че повече не иска да си губи времето и напуснал репетицията. Нито той, нито Сашо обаче дойдоха да ми кажат какво се е случило.

Репетициите са в доста напреднала, финална фаза, излизането на актьор от състава в такъв момент не може да не внесе объркване, а оттам и забавяне. Но и двамата решили да не вдигат шум и уредили въпроса зад гърба ми. За да спаси положението, Сашо (който може би се е досещал какво му готви Велко) набързо извикал Руси Чанев за Сатин. Дано Руси успее да влезе в ролята с толкова малко репетиции. Въпросът е, че и Велко, и Сашо са си позволили да вземат на своя глава решения, без да имат това право. И аз ги оправдавам само защото разбирам, че и двамата са се водили от мисълта да не се вдига излишен шум точно в навечерието на премиерата. Затова и аз също няма да вдигна шум.

9 ноември 1997, неделя

Премиерата на “На дъното” мина в петък. Мина много добре. Почитателите на Морфов изглеждаха приятно изненадани, ако не дори смаяни от спектакъла. Имаше и направо възторжени зрители.

Сашо Морфов отвори дума за “На дъното” преди повече от година. Учудих се, защото “босяшката”, натуралистично-психологическа пиеса на Горки ми се видя несъвместима с вкуса и зрелищната естетика на Сашо. Но пред изненадата ми от анонса той само се усмихна и каза неопределено, че става въпрос за “На дъното” като комедия, което още повече ме учуди. Има режисьори, които разказват с подробности замисъла на постановката си. Сашо не е от тях. Той очевидно има в ума си ключа на постановъчното си решение и ключа на решението на всеки отделен образ, но оставя всичко да се избистри в процеса на репетициите. Затова не обича да споделя предварително. Така или иначе на мен много ми допадна идеята за “На дъното” и когато миналия сезон Сашо отново напомни за нея, аз не чаках друго предложение. Сега се убеждавам, че този спектакъл трябваше на всяка цена да се случи, той показва Морфов в нова светлина, показва го като вече зрял режисьор, като зрял художник.

Знам, че не само извън театъра, а и вътре в театъра има хора, които не харесват спектаклите на Сашо, по-скоро не харесват самия него, поради което не харесват и спектаклите му. Тяхно право е. Аз харесвам и него, и спектаклите му. Сашо е на възрастта на сина ми, няма как да бъдем приятели, за него аз си оставам “директора”. Той не споделя с мен личните си вълнения, както правят други колеги. Аз също не се опитвам да се приближа до него повече от необходимото. По тази причина нито аз знам какво мисли той, нито той знае какво мисля аз, ако това въобще го интересува. Иначе бих му говорил надълго защо харесвам “На дъното” и какво харесвам.

В този спектакъл за пръв път виждам внимателно разработени, тънко обрисувани, тънко индивидуализирани образи. У него досега не бях забелязвал тънкост. Яркост, зрелищност, изобретателност – да, всичко това го имаше доволно. Но тънкост липсваше. Тук тя се появява и става едно от най-съществените достойнства на постановката му. И още нещо. Тук Сашо се показва вече като владеещ композицията, архитектониката на голямоформатния спектакъл. Цялата първа част – макар и много отдалечена от специфичната тоналност на Горки – е една внушителна оркестрация, която кулминира в чудесната, разгъната сцена между Василиса и Васка Пепел. Мисля, че не бих се наситил да гледам тази сцена. Тя и като ритъм, и като пространствена постройка, и като психологически преходи е изградена безпогрешно. Мария Каварджикова и Ники Костадинов са невероятна двойка, трудно ми е, след като съм ги гледал, да си представя други двама актьори в тази сцена по-добри от тях. Вклиняването на Карла Рахал и Мишо Петров като Наташа и Костильов в този странен любовен дует става подправката, която допълнително изостря вкуса му.

След като видях спектакъла, разбрах защо Велко е напуснал Морфовата чета. Видял е, че Сатин го няма, че Сатин в решението на Морфов не е голямата прочута роля, а е останал роля с няколко реплики. Велко не е можал да преглътне това.

 

В следващия Епизод № 12 очаквайте: Големановщината на Мира Кортенска

ДС