Театърът в Русия става като българския: парите според публиката

Руският театър минава на принципа на финансиране на българския – субсидиите ще бъдат според публиката. Реформата в сценичните изкуства, въведена у нас пред 2010 г., трябваше да работи на принципа „Колкото повече, толкова повече“ – но се оказа, че това „повече“ има таван – 10 милиона лева. Пари, които непрекъснато липсват. По-късно разбрахме още, че Реформата всъщност е била маскиран метод за съкращение на средства в българската култура, където повече от половината годишен бюджет отива за сценичните изкуства.

Обемът на финансирането на московските театри ще бъде поставено в зависимост от тяхната ефективност, съобщава агенция „Интерфакс“, като се позовава на източник, близък до ръководството на културата в руската столица. Московското кметство смята да увеличи финансирането на успешните театри, като в същото време планира да намали дотациите на онези, които събират по-малко публика. От 88 театъра в Москва пари ще получат 15.

Но театралите в Русия изглежда няма да се дадат без бой.

„Потресен съм – заяви прочутият руски актьор и режисьор Александър Калягин, народен артист на Русия, председател (от 1996 г.) на Съюза на театрални дейци на Руската федерация. – За закриване на театри все още не става дума. Може би на руски поговорката „Изкуството си е изкуство, ама сиренето е с пари“ звучи различно, но май за първи път „по-големият брат“ взима нещо от нас – разбира се, ако не броим азбуката.“

Александър Калягин, председател на Съюз на театралните дейци в Русия

На пръв поглед Калягин няма основания за паника, тъй като Москва със своите 11 милиона жители е един и половина пъти по-голяма от цяла България и театралните зрители са в пъти повече. А броят на театрите в руската столица е над два пъти повече от нашите 40 театъра. Но както знаем, от Реформата у нас печелят основно т.нар. мечки – популярни от телевизията актьори, които пълнят театралните зали с представления със спорно качество. Спектаклите за по-елитарна публика постепенно отпадат от афиша заради липсата на публика. Но пък „мечките“ се множат.

„Принципът на делене на театрите на успешни и неуспешни е отвратителен – казва Калягин. – Ако във вашето семейство едното дете изкарва шестици, а другото – тройки, нали няма да започнете да храните отличника с черен хайвер, а тройкаджията – с каша? Как може на здравомислещ човек да му хрумне такава идея? Всеки истински родител ще се замисли как да помогне и на другото дете. Московските театри също са един вид семейство и всеки член на това семейство трябва да е заинтересуван не само от собственото си благополучие, но и от успеха на всички.

Сега за главното. Преди всичко, както вече съм казвал нееднократно, но простете, налага се отново да повторя: ние не бива да допуснем броят на театрите в Москва да бъде намален – те и без това са недостатъчно в сравнение с другите големи градове в Европа.

Второ. Съкращението на театри неминуемо ще повлече зад себе си и съкращение на работници с творчески професии, което винаги е лошо, особено в условията на криза. При това аз ясно разбирам, че има театри, които от известно време не изпълняват държавните поръчки и естествено, че по отношение на тези театри трябва да бъдат предприети мерки, но не насочени към ликвидация, а към помощ за излизане от кризата.

Накрая, по повод критериите за отбор на така наречените „успешни театри“. Струва ми се, че не можем да взимаме за основа само колечиството продадени билети – това няма как да е главен показател. Нима не е съвършено очевидно – и то не само за мен: може да се показват художествени спектакли с ниско камество и те да пълнят залите. Ако театрите се стремят само да продават повече билети, то тогава всяко творческо търсене ще се превърне в непозволен разкош. Как ще се раждат новите театрални идеи, как ще се формира новият театрален език? Възниква ситуация, при която театърът, за да не рискува, ще пуска продукция средно качество – и по този начин ще се застрахова от грешки, но и от полети. И в крайна сметка театърът просто ще спре да съществува като художествено явление.

Убеден съм, че трябваха отчитаме: първо, количеството изиграни за годината спектакли. Второ, количеството билети постъпили за продажба, за да се проследи динамеката: намалят или се увеличават продажбите в течение на определени периоди. Разбира се, трябва да се отчита и вместимостта на залите. А най-важното е да стане ясно в каква посока де движи един или друг театър – расте ли интересът на зритерите или нямалява.

Смятам, че е неправилно от държавното задание да бъде изключен броят на премиерите. Ако театърът не работи, ако не се репетират постоянно нови спектакли, той постепенно ще бъде разрушен, а театрите трябва да живеят, да се развиват и да правят открития.“