Тед Хюз, когото нямаш търпение да прочетеш на детето си

Има детски книги, които човек обича да чете и препрочита и сам като възрастен – дали от носталгия към безгрижните години, или защото открива все нови и нови хоризонти в тях. Има и такива, които сякаш предизвикват да ги прочетеш на някой свой малък наследник – да видиш как ще се възприемат, какви реакции ще възбудят най-вдъхновените части от тях и да поразговаряш след това с малчугана, за да провериш правилно ли си разбрал ти историята и нейните послания.

Струва ми се, че „Железния човек“ на Тед Хюз е по-скоро от втория тип. Написана в пет части, в оригиналния си вид историята е замислена за четене в пет последователни вечери (в българското издание върху това не е акцентирано, но е добре да се има предвид от читателя) – стига да успеете да сдържите напора си да четете какво-ще-стане-нататък.

Забележително поетична, прозата на Хюз (не може да не се изрази преклонение към Владимир Молев за изключителния рисунък на български език) тече толкова гладко и естествено, с втъкани в нея чудесни и нетрапчиви звукоподражания („тумбур-лумбур, тумбур-лумбур“, „Мъжкият излетя, ррра!“, чат-кане, туп-кане, игра с главни и малки букви и какви ли още не хрумвания, които резултат от истински предизвикателства за адекватен превод), че „Железния човек“ е отлична мелодия за лека нощ (и пак отбелязвам – ако убедите приспивания, че трябва да заспи).

Самата история си е шантава (но и трудно би било да се очаква друго от Тед Хюз), а за героите дума да няма – отличителните за поета сътворени и съчленени създания не са избягали и от „Железния човек“, къде иначе ще срещнеш космически прилеп-ангел-дракон или пък самия Железен човек, с чийто генезис започва и книгата:

„Железния човек излезе на върха на скалата. Колко беше вървял? Никой не знае. Откъде идваше? Никой не знае. Как е бил направен? Никой не знае“.

Не очаквайте и да разберете – всичко около съществуването на Железния човек, гигантски звяр или миротворец, остава обвито в загадъчен облак и в различните епизоди зависи от собствените догадки и възприятия на четящия. Още в самото начало чудовището се разпада, сетне частите му една по една се събират, преодолявайки най-различни предизвикателства, а после си отива към вътрешността на морето – и да, тази първа част е наистина объркваща за четене. Защо този странен разказвач ни занимава с непознато създание, което идва и си отива? Какво се случва? Защо се случва?

Но същинската история идва, когато Железния човек се завръща. Тогава идва и първата му среща с малкия Хогарт (който ще остане главен герой до края), който предупреждава местните за задаваща се огромна опасност – пристигащ от морето великан, по-голям от къща, – и те, воглаве с баща му, му повярват. Всъщност, струва ми се, цялостното присъствие на Хогарт и доверието на възрастните към него ще е особено въздействащо за едно дете в осъзнаването, че и неговото мнение и позиция биха били значими точно толкова, колкото и тези на големите. Да се убеди, че изобщо може да бъде чуто и разбрано.

Самият Хогарт помага на възрастните да заловят Железния човек и се отърват от него – а по-късно, когато смъртоносна заплаха надвисва над цялата планета (да, същият този космически прилеп-ангел-дракон) и никой няма решение, отново Хогарт се досеща за Човека и става причина светът да бъде спасен от него.

Но, разбира се, за разлика от много захаросани детски приказки, илюзията за зло тук никога не е просто същностно зло. Железния човек яде тракторите, комбайните и всичко желязно на фермерите, обричайки ги на недоимък, а прилепът-ангел-дракон („ужасно черен, ужасно люспест, ужасно възлест, ужасно рогат, ужасно космат, ужасно ноктест, ужасно зъбат, с огромни неописуемо ужасни очи, всяко от тях с размерите на Швейцария“) заплашва да изтреби цялото човечество – обаче причините, подбудите никога не са каквито изглеждат.

Може и накрая цялата опасност да завърши в покоя на музиката на космическите сфери, която да заглуши всички онези бойни викове и бойни призиви, кънтящи на Земята?

„Железния човек“ на Тед Хюз излиза под знака на изд. „Лист“ (2019), в поредицата „Детски шедьоври от велики писатели“, с илюстрациите на Капка Кънева.