Теди Москов за „Улицата“: Не искам да бъдe разбирана, а обичана

След броени дни НДК се превръща във владение на „Улицата“. Телевизионното шоу, което навремето чакахме в края на годината като Новогодишна програма и се завърна в началото на лятото в театрална форма, ще ни заговори с хумор и поезия в зала 1 на НДК отново – на 13 и 14 октомври.

Спектаклите на Теди Москов не са просто начин да преживеем една приятна вечер с приятели, а разговор за времето, носталгия за миналото, мечтание за бъдещето и печал по съзаклятието. „Улицата“ е и поклон към уменията на актьора, които Москов сравнява с красивите извивки на барока.

Дни преди да видим „Улицата“ в НДК, се срещаме с Теди Москов и актьорите Мая Новоселска и Никола Додов. Видяхме се в книжарница „Перото“, където разговорът с тримата бе като 30-минутен тъжно-смешен спектакъл.

– Повече ли е отчаянието на днешната българска улица в сравнение с преди 25 години?

Теди Москов: – Днес стана модно да си отчаян. Това е и поза, и носталгия към нещо толкова неясно – миналото! Един мой най-нов приятел – Димитър Бочев, писател и бивш журналист от „Свободна Европа“ – ми даде есе за носталгията по миналото, което започва с „Щастливите роби са най-непримирими врагове на свободата“ (цитирам по памет). Ние имаме „тренинг“ в робствата. Имаме и рекорд – около 800 години, ако ги пресметнем всичките. Но, така де, „Улицата“ това не я вълнува. Ще завърша с цитат от записките на баща ми: „Ние не бива да бъдем тъжни. Това е твърде лесно, твърде удобно.“ За съжаление вече не мога да питам татко си от кого са тези думи…

Мая Новоселска: – „Улицата“ е свобода. Поне беше свобода. Беше Love, freedom, happiness. Аз обаче предпочитам да говоря за българските поляни, за българските планини, за българските хълмове. Не за българската улица. Не мога да говоря и за българските тротоари – няма ги вече.

– Във вашата „Улица“ става дума за всичко – и за поляните, и за хълмовете, метафора е на живота ни въобще. А на актьорската „улица“ днес не се ли живее по-красиво?

Т.М.: – Не, по-невротично е за режисьора и по-комерсиално за актьора. Както каза Ники Додов – между две реклами и три озвучавания главният герой идва да играе театър. Професията деградира. „Деградация“ също е модна дума. Точната дума не ми идва, би трябвало да е нещо, което означава падане от ниЗко, но с фатални счупвания.

Никола Додов: – Животът се промени. Едно време беше традиция да отиде една група от ВИТИЗ в някой малък провинциален театър, да изкара три-четири години някъде, за да направи своите открития за актьорството. Всички имена от сцената, абсолютно всички, са продукт на този етап. Навремето ние спяхме в театъра, аз бях в Сливен. И си бяхме забранили да участваме в киното.

М.Н: – Ние се забавлявахме, не мислехме за пари. Искахме само да споделим с някого това, което ни вълнуваше.

„Да се откажеш от печалба – навремето това беше някакъв духовен лукс. Превръщаше те в единомишленик, дори и съзаклятник на някакво „духовно въстание“, казва Теди Москов.

– Актьорите днес са като „щастливите роби“ на Димитър Бочев. Да откажете роли в киното и тогава си е било лукс, а днес може би е глупост?

Н.Д.: – Такъв беше животът, това беше част от пътя.

М.Н: – За мен киното беше мечта.

Т.М.: – Да се откажеш от печалба – тогава това беше някакъв духовен лукс. Превръщаше те в единомишленик, дори и съзаклятник на някакво „духовно въстание“. Обединяваше ни „подмолността” на действията ни. Или поне така мислех. Оказа се, че моите „съзаклятници“ просто са си вадели хляба. И когато намериха по-мек, си тръгнаха…

М.Н.: – Но прекрасните моменти, в които сме измисляли заедно и импровизирали, никога няма да си тръгнат. Според мен това са най-ценните мигове в живота на един актьор, каквото и да се случва след това.

– Съзаклятието между творците, между актьорите, днес не е ли изчезнало като много от ценностите на обществото ни?

Т.М.: – Преди много силно ни обединяваше несъгласието със системата. Това, че то беше строго наблюдавано, ни правеше „дружинка“- думата е на Юлия Огнянова. Тя обаче не беше „дружинна ръководителка“, а „войвода“ на театрално брожение. И днес със сигурност има духовни съобщества и брожения – но те са в името на нещо по-абстрактно. Няма как родилите се свободни да мечтаят за свобода – в този смисъл, в който я мечтаехме ние.

– Нарекохте тези борби абстрактни… Според мен те не са толкова отвлечени.

Т.М.: – Дефилиращите – като че ли в някакво улично ревю на протести, не са истинските хора. Истинските действат мълчаливо от други трибуни. Вече хем е демоде, хем и „моде“ да размахваш някакви лозунги. Жестът бе употребен и обезценен. Навремето дори не можехме да си помислим да излезем да протестираме. А сега всеки за каквото си поиска може да вика на улицата. И той го прави, въпреки че знае безполезността на цялото това начинание. Изключения правят ония протести, които за жалост завършиха със самозапалвания.

М.Н.: – Не съм съгласна, видях толкова прекрасни лица на протестите. Надеждата няма да я пуснем да си отиде.

– Мая, как успявате сутрин да вдъхновите Теди Москов да стане от леглото, да тръгне, да превзема света?

М.Н.: – Може ли нещо да прочета от „Монти Пайтън“?

И весело гледай нещата в живота.
Ако живота изглежда ти гаден,
никога първо не давай на заден.
Смей се, хили се, танцувай и пей
щом се усетиш във лоша кондиция,
глупав дръвник да се правиш недей,
просто свий устни в удобна позиция.
(свирукане)

Т.М.: – Мая спи сутрин, когато аз се събуждам, а аз се събуждам в шест. И аз я вдъхновявам да се събуди…

М.Н.: – Той вдъхновява нас, ние вдъхновяваме тях, а те вдъхновяват вие. Вие ни вдъхновявате него, а него го вдъхновява тя. Така че вдъхновението е общо. Как го вдъхновявам? С ритник.

– У вас е весело – като на сцената, а може би и с малко скандали, като на репетиция?

Т.М.: – У нас е у нас и е горе-долу, както е у вас, у тях, у тези или онези.

М.Н.: – Давам отлична оценка на отговора на Теди по петобалната система.

„Той вдъхновява нас, ние вдъхновяваме тях, а те вдъхновяват вие. Вие ни вдъхновявате него, а него го вдъхновява тя. Така че вдъхновението е общо. Как го вдъхновявам? С ритник“, шегува се Мая Новоселска.

– Никола, как протича вашият творчески процес с Теди. Той слуша ли ви… понякога?

Н.Д.: – Слушаме се взаимно. Нещата, които са станали най-хубаво в „Улицата“, са били на ниво хрумка и моментално изпълнение.

– Не ми се вярва. Според мен Теди не слуша никого.

Т.М.: – Ами надавам ухо, може да чуя нещо, което да ми свърши работа. Ако някой ми каже: „Идва кола зад теб“, ще го послушам и ще скоча встрани. Ако ми каже: „Прочети „Братя Карамазови“, ще си помисля… Велико е, когато хората в една група се провокират един-друг.

М.Н.: – Велико!

– Теди, винаги ли постигате, каквото искате – в изкуството и въобще?

Т.М.: – Постигам приемлив или почти приемлив за мен резултат с много монтаж. „Улицата“ съм монтирал по 12 часа на ден. Ники Додов ми е свидетел как се чувствах преди да катастрофирам в Германия. Той ме закара до летището в София, твърди, че съм бил неадекватен от преумора. Монтирах денонощно, за да изкарам най-доброто от актьор, който импровизира два часа всякакви щуротии. От тях изваждах три, четири минути. Но какви минути! „Улицата“ е мой поклон пред актьорски умения. Показвам я отново, само за да ги припомня. Публиката ще се чувства в нещо като „музей“ на уменията. Те, както ретро автомобилите, са с по-барокови извивки от днешните.