Теди Москов за „Улицата“: Не искам да бъдe разбирана, а обичана

– Не е ли по-лесно актьорите да играят по готов текст?

Т.М.: – Има актьори, които не могат да играят по писан текст, или им е скучно. Учи се в НАТФИЗ, но не всеки го може. Всъщност, могат го малко хора. Николай Бинев можеше цяло представление да седи на стола, без да мръдне, и само с говор да омагьоса публиката. С актьорите създаваме заедно текста по време на работа, за да им е интересно да го играят.

М.Н.: – Да ти е интересно е най-прекрасното нещо. Пробвала съм и когато не е интересно – и май не се получава.

– „Улицата“ навремето се излъчваше по Нова година, чакахме я като Новогодишна програма…

М.Н.: – Да, като „Житената питка“!

– …Ако беше останала в телевизионния ефир и се излъчваше веднъж месечно, днес мислите ли, че бихте напълнили стадион „Васил Левски“?

Т.М.: – Не, защото „Улицата“… има своеобразно „инфрачервено” излъчване. За да не асоциирам с политически цвят, ще го нарека ултравиолетово. Не всички зрители го улавят. Моята публика не е толкова много, но ме радва много. Идва ми да кажа „Малко, но от класа“, но няма да го кажа, за да не лаская публиката си. Ще кажа само, че никой не е с „тъпа физиономия в хубава кола“.

– През 80-те Фелини казва на Кончаловски: „Всичките ми зрители умряха“. Как се промени вашата публика през годините?

Т.М.: – Ще ми стане ясно по време на представленията в зала 1 на НДК.

– За едно от последните ви представления – „Каквато ти ме искаш“, един зрител каза – нищо не разбрах, но гледах влюбено през цялото време. Това не е ли най-големият комплимент за вашия театър – влюбваш се, без да знаеш защо? Прилича на истинска любов.

Т.М.: – Не искам да бъда разбиран, може би, да. Театърът не е нещо за разбиране. Аз съм израснал в театъра, и така и не го разбрах. Майка ми беше дежурен лекар на представления в тогавашния „Народен театър за младежта“. Понеже ме беше страх да стоя сам вкъщи, стоях при нея. Освен в доста представления на Младежкия театър, се влюбих и в спектакъла на Леон Даниел „Напразните усилия на любовта“ в Театър „Българска армия“. И виждах всяка вечер различни реакции на публиката – те зависят много от актьорските нюанси. Обикновено актьорът знае къде ще изръкопляска публиката и набляга на този момент, но… получава се нещо като просия за аплауз и магията изчезва. Всеки спектакъл има различен живот с публиката всяка вечер – това винаги ми е било интересно. Почти няма представление на „Напразните усилия на любовта“ на Леон Даниел, което да не съм гледал. И като бях по-малък почти всяка вечер гледах неговите „Чапекови приказки“, нещо гениално.

– Какво ви палеше в театъра на Леон Даниел?

Т.М.: – Впечатляваше ме дълбоката човечност, красивата енергия на отдадените актьори, музикалните обрати на Кирил Дончев, придаващи друг смисъл на видяното. Меглена Караламбова казва, че докато са репетирали Чапек, Леон ги е карал преди всичко да се обичат. В нашата трупа това също го имаше. Днес от „Великолепната Седморка“ останахме „Тримата от запаса“…

М.Н.: – Аз съм куклена актриса и ще кажа „Шестте пингвинчета”.

– Как се оправяте като режисьор, когато между актьорите във вашите спектакли избухне нетърпимост, съперничество?

Т.М.: – Това се е случвало рядко и предимно в Германия. По принцип се чувствам наистина много уморен. И смятам, ако не завинаги, то за дълго да прекъсна работа в театъра. Сега във Варна довършвам едно представление – „Пурпурният остров“, по пиеса на Булгаков, с „прости” куклени, но просто великолепни драматични артисти.

– Мая, вие кога чухте идеята на Теди, че се отказва от театъра?

Т.М.: – На „Аскеер“-а я чу, когато бях на сцената. На мен тогава ми хрумна.

Теди Москов, преди да излезе за наградата „Аскеер“ и да реши, че се отказва от театъра.

М.Н.: – Теди, чух я по Би Би Си още през 1972 г. Когато ти дори не си предполагал, че ще се занимаваш с театър, аз и Би Би Си вече знаехме, че ще се откажеш. Теди, ти никога не можеш да се откажеш от театъра, защото театърът е в клетките ти. Ти го виждаш и в музиката, и в картините, навсякъде. Както и обратното – той гледа тебе, ти гледаш мене, аз гледам друг… Смях!

Т.М.: – Не се отказвам от изкуството театър, а от латерната от взаимоотношения между професионален режисьор и професионален артист в професионален театър в България. Със студенти бих работил и с любители. Нищо друго. Със студентите от Нов български университет ми беше удоволствие да правя „Кандид“ –  докато в театъра аз моля актьора да дойде на репетиция, а той сутринта има един ангажимент, следобед – друг. Моля го да ме слуша, докато му говоря, но у нас, не само в театъра, никой не слуша когото и да било.

М.Н.: – Теди, слушаме те, но правим каквото си искаме!