Тефтерче с рецепти за щастие

От майка си имам няколко тефтерчета с готварски рецепти. В тях ястията са все едни и същи – мама можеше да прави малко неща и винаги готвеше, строго следвайки предписанията и дозите. Освен това ѝ доставяше удоволствие да преписва от време на време рецептите в нов, по-красив тефтер. Кръщаваше всяко готварско предписание на този, който ѝ го е споделил. В готварските ѝ тефтерчета се повтарят „Супа от карфиол „Верон Мухибян“, „бухти „Рени“, „лютеница „Лили от Мечката“, „ябълков пай „Галя“, „лозови сърмички „Вела“… Зад цялото ѝ домашно готварско знание всъщност стояха срещи с хора. Споделени истории на кафе или вино, покрай които храната е много повече от добре съчетани заедно продукти. Приятелства, подсладени с добър вкус и стоплени с жеста някой да ти приготви „нещо за хапване“.

Тефтерчетата на мама все още населяват всичките ми пространства. Имам едно у дома в София – стои си сгушено в обезформената от десетилетия употреба „Готварска книга“ на Пенка Чолчева. Едно се мъдри в малката кухня на вилата, която родителите ми толкова обичаха. В него са добавени и няколко рецепти за консервиране на разни плодове и зеленчуци, сладка и туршии. Това беше следствие от факта, че цяло лято, чак до края на септември, съседската виладжийска общност беше заета да приготвя зимнина и артистичната ми майка се втурваше да прави същото, доколкото ѝ позволяваше свободното време между излежаването на слънце, дългото пиене на кафе и четенето на книги под сянката на голямата бреза в двора. Имам и трето тефтерче, което си пътува с мен по чужбините. Малко, изписано набързо с кръгличкия ѝ почерк, с малко омазнени краища и засъхнали по страниците му брашнени точици.

Майка ми не обичаше сложните рецепти, не запържваше нищо и не готвеше пиле, защото не го ядеше и не можеше да го пипа. Изпитваше истински ужас от месенето с мая и по тази причина правеше само една содена питка (чието тесто се бъркаше с дървена лъжица), баницата ѝ беше с готови кори, а великденските козунаци ги купуваше от магазина. Нямам детски спомени от ухаещи козуначени теста у дома, развихрена майка с престилка около печката и неделен обяд със супник на масата. Кухнята на майка ми беше каквато беше тя – дискретна, небъбрива, добре структурирана и „правилна“, сготвена набързо, без импровизации. Вкусът в храната на мамините малко на бой манджи идваше от другаде – от отдадеността, с която приготвяше всичко, от непобедимия ѝ навик никога да не яде на крак от пластмасови кутии или опаковки, от умението ѝ да посреща гости, да изслушва и никога, по никакъв повод да не крие готварските си рецепти. Харесаше ли някой това, което беше приготвила, майка ми с охота го споделяше, като не спестяваше и най-малките тънкости. Защото вярваше, че храната е приятелство. Пък в приятелството тайни не може да има и доброто трябва да се споделя.

Не съм предполагала, че един ден ще пиша толкова много за мамините готварски тефтерчета. Та мама беше нещо като хипи, на което му се е наложило да живее сериозен и отговорен живот, не беше известна кулинарка или маниак на тема домашна храна! Причината да видя с други очи малките, подробно описани готварски рецепти в света на моята майка, се казва „Тетрадка за рецепти и спомени“. И на пръв поглед представлява красиво оформена готварска книга, от чиято корица се усмихва Катерина Евро в компанията на малката си внучка.

Само на пръв поглед…

Всъщност между страниците на това красиво издание е събрана толкова женска топлота, че тя излиза извън хартиените листа, красивите фотографии на Диана Шингарова, омайните текстове на Милена Попова и вкусните думи на Катерина Евро. Тази книга от първата до последната си страница е едно всеотдайно споделяне. Историята ѝ започва извън самата нея – някъде по гръцките морета, където едно студено узо и купичка лъскави маслини могат да превърнат женската креативна енергия в любов, споделена с настроение, спомени и храна. На всяка страница тази магична женска духовност присъства във всичко – в малките текстове под пожълтелите семейни снимки, в разказите за Албания и едно разделено семейство, в смешните случки от киното, в лафовете на приятели, в разговорливия език на рецептите, които сякаш чуваш да говорят… с гласа на Катерина.

Това не е книга, която можеш да глътнеш наведнъж като биографичен разказ или фотоалбум. Не е и готварски сборник, който практично да ти служи в кухнята. Това е свят, в който попадаш по желание. Нещо като уютна стая, в която ухае на изпечен хляб, пресни градински домати, ароматен зехтин, топли супи, ястия с неземни подправки и домашни сладкиши (един от тях дори закачливо наречен „Чорлавата Кейт“). В тази стая се влиза без предразсъдъци. В нея си чакан и добре дошъл. Там, между нейните невидими стени, някой се е погрижил за теб.

Като да отидеш на гости у любима приятелка – тогава, когато навън е такова едно следобедно, малко меланхолично и дъждовно, леко хладно и намусено. И твоята приятелка сякаш ей така, между другото, да те попита дали си яла и докато още се чудиш какво да отговориш, да е спретнала масата, да ти е сервирала от домашната си манджа и да те чака да разказваш. Ти да вкусиш храната, излязла изпод ръцете ѝ и с всяка хапка, бавно и с наслада да усещаш добрата ѝ сила, която помага на душата да се облече в думи. Да разказваш и да слушаш. Да бъбрите и да се смеете, да шепнете и да пляскате с ръце, да припявате дори по нещо и да си поплаквате ей така, заради някое си огорчение, загубена любов или… черния пипер и печените люти чушлета с копър, магданоз и чесън. И после, накъде там над горещото кафе, което обича историите, над сладкиша с печени сливи и домашната лимонада, да погледнеш през прозореца и навън да е грейнало като в душата ти – слънчево и топло, прегърнато и прегръщащо.

И аз си имам готварско тефтерче. Малко, с червени корици на квадратчета. На първата му страница красиво съм изписала „септември 1993 г.“ Било е след първата ми сватба. По маниера на мама съм преписала част от нейните рецепти и съм добавила други, този път с имената на моите приятелки – „агнеса „Ани“, „крем Крокет „Наталия“, „бишкотена торта „Миленчето“. Зад всяко едно от тези малки указания как да си приготвиш доза щастие стоят изключителни жени – моите приятелки. И вкусът, който те носят в живота ми.

Върху личното ми тефтерче за готвене има и най-различни белези от собствения ми живот – единият му край е наръфан от кучето ни, когато беше малко, та част от рецептата ми за козуначени кифлички съществува само в паметта ми. На последните му странички има рисунки от дъщерите ми от времето, когато къщичките, дърветата и принцесите населяваха техния свят. В празните му бели поленца има записани набързо телефони, дочути мъдри мисли или достигнати от личен опит кулинарни хватки. Не знам дали моето тефтерче един ден ще остане за дъщерите ми и дали те ще го пазят. Но някак много ми се иска, наред със снимките и думите ми, да остана в живота им на големи жени един ден и с вкусовете, с които съм се опитвала да наситя детството им. Защото „мамо, твоята баница е най-баницата на целия свят“ е най-голямото признание, което съм получавала за обективно скромните си готварски способности.

„Тетрадка за рецепти и спомени“ е пътешествие в приятелството, във вкусовете, които то носи и споделя, в женския свят и неговите малки, добри вълшебства. Тази книга е преживяване, което си подаряваш всеки път, когато разгърнеш страниците ѝ. Днес, например, смятам да си попиказвам по домашному малко с дюлите и да ги събера с телешкото. За утре съм си оставила да се разходя из Франция с една лучена супа и крем брюле. За неделя ще бъде срещата с бисквитения сладкиш и прашните спомени от детството ми, в което той толкова ми напомня сладкия салам от тефтерчето на мама. В тези мои лични пътешествия никога няма да съм сама. Около мен ще са всичките уникални жени, чиито имена стоят като красиви названия на вкусотии в мамините и моите готварски тетрадки. С техните сърца, души и кухни, които мултиплицирам, докато готвя рецептите ми.

Благодаря на Катерина Евро и нейния женски екип, че ми напомниха за това огромно богатство! И че ми дадоха усещането за още три нови приятелки, с които да си бъбря през „Тетрадка за рецепти и спомени“!