Телевизионни лабораторни мишки

Експеримент! Така десетки пъти се самоопредели от екрана новото риалити по Нова тв „Женени от пръв поглед“. Защото, нали… да не си помислите, че е нещо друго. И защото, като ще е експеримент, хеле пък социален, някак всичко е позволено. Дори тоталната, изведена до лабораторност просташка манипулативност, която има самочувствието да се нарича „мачмейкърство“. Съвсем съзнателно и внимателно изгледах вторнишката двучасова емоционална бутафория на личния си телевизор и се опитах някак да подредя мислите си в нещо като аргументирано изказване. Предлагам го такова, каквото се получи – може би малко по-експресивно, отколкото повелява журналистическата хладнокръвност, но пък откровено.

Проблемът с формАта

Формат е другата модерна телевизионна дума, която ни се наложи да научим в последните десетина години. След „БИГ Брадър“ телевизиите ни се надпреварват да изравят всякакви режисирани и манипулирани телевизионни игрички и да ги инсталират по екраните ни. То не са състезания за оцеляване в джунгли, то не са звезди на остров или в пустинята, то не са готвачи, таланти, екс фактори, гласове, академии, капки вода и какво ли не друго! Цялата система от подобни формати набъбва непрекъснато и от нея се отделят като вируси нови и нови варианти на надничане в чуждото гърне. Този тип институционализирано воайорство се превърна в норма – не само, че вече няма нищо притеснително в това да гледаш нечии кирливи ризи, ами няма никакъв проблем и да се изтъпаниш и да си пльоснеш на показ своите. Някакви такива ценности като свян, достойнство, деликатност, като самодисциплина и самоуважение взеха да изглеждат толкова старовремски, че чак не можем да се сетим за какво изобщо някога някой им се е възхищавал и ги е следвал.

Все си мислех, че да, човек може да предизвика личните си, човешки качества, може да представи таланта си, може да се опита дори да се конфронтира с други характери, но няма да дръзне да подложи на какъвто и да е формат едно от най-важните неща в живота си – избора на човек до себе си. При това да превърне този уж „професионален“ избор в шоу за другите. Така де, трябва все пак да си си дал сметка, че твоето показно търсене на любов ще бъде съпреживявано от хора по пантофи, които лениво се протягат по домашните си дивани и шумно коментират „Тоя е чисто луд“ и „Я па тая, не се ли види на какво прилича…“, докато предъвкват салатата си и се почесват по слабините. И не знам наистина колко трябва да си отчаян, за да си подариш живота на някакъв телевизионен екип, който от своя страна да го тикне в ръцете на „специалисти“, а те пък да го разхождат като парче от пъзел из деветдесетте минути телевизионно време (деветдесет, защото рекламите са толкова много и толкова начесто, че ти иде да ритнеш телевизора). Всъщност може би основният мотив на кандидатите за женене по телевизор не е толкова да си намерят половинката, колкото да имат своите няколко минути слава, знам ли. Но при положение, че само да поискаш, можеш да имаш главна роля в някоя съдба на кръстопът или „истинска история“, не изглежда логично това да е личната ти причина да те сватосват публично. Факт е обаче, че народът е готов да се включи в подобни миши експерименти, след като дори избраните кандидати от това т.нар любовно риалити, не изглеждат нито слабоумни, нито пък болезнено нарцистични. Всички те, сигурна съм, са напълно наясно за всички начини, по които днес можеш да си намериш гадже. При това нито един от избраните да бъдат сляпо оженени не го е закъсал чак толкова по тънката част – та те са на възраст от 26 до 34 години, какво толкова им е на живот и смърт да се бракосъчетават?!

Проблемът с фОрмата

Както и да е, ясно е, че не винаги виновни са само тези, които дават зелника, но и тези, които го ядат. Като си си решил, че ще си гърнето, дето публично ще му търсят похлупак, си знаеш, че обстойно ще надничат в съдържанието ти и следва да си готов на тази саможертва. Така че няма какво да ги съдя всичките там момчета и момичета, приели да бъдат участници в това предаване, пардон, в този експеримент. Да видим обаче какво стои от другата, телевизионната страна.

Самото риалити си има водеща. Тя, очевидно, трябва да изглежда сериозна и да излъчва интелигентност, сакън да не си помислим сега, че става дума за някакво си несериозно шоу. Избраната Евелина Павлова „мачва“, както е подходящо да се каже тук, на тази идея – брюнетка с очила, забодена на някакъв бъбрив декор (може би дори снимка за фон, защото тя така и не мръдва от позицията си да седне поне на креслото отзад), която прилича повече на учителка по психология от гимназията, отколкото на жена с опит в историите на сърцето. Присъствието й е толкова далеч от самите сюжети, че се чудиш изобщо дали лично е виждала някои от героите или е гледала монтираните видеа час преди да запише анонсите. Това, понеже и като зрители вече сме с доста телевизионен опит, ужасно си личи и откровено дразни. А и тя самата е толкова назидателна, че чак мъничко страх те хваща.

Експериментът си има и жури. Единственото известно име в него е това на сексолога Румен Бостанджиев. Само дето фактът, че е сексолог, никъде не му свърши работа, защото за секс изобщо не стана дума. Ходеше, милият човек, по домовете на кандидатите, говореше за някакви личностни качества, ама не попита за едно от най-основните неща в една връзка – секса. Останалите членове на журито – някаква млада психотерапевтка и консултант и семейство сватовници, упс… мачмейкъри – свършиха точно същото.

Създаването на профил на мераклиите за любов всъщност се състоеше в обстойно следване на спортните им занимания, посещение в домовете им и срещи с приятелите или роднините им, най-вече когато трябваше да се съобщи новината, че ще има сватба. Не разбрахме изобщо как журито обсъжда характерите, как определя особеностите на кандидатите, по какви принципи търси съвпадение, какви въпроси задава на едната и на другата страна, какви са аргументите точно еди кой си мъж да се обвърже с еди коя си жена. И като в любовна програма от осемдесетте всичко е стерилно – никакви плътски теми! Поканили сме си цял сексолог, ама той не пита барем за една сексуална фантазия, за една любима поза, за едно нормално физическо предпочитание.

Семейството мачмейкъри, за чиято професия и опит нищичко не разбрахме, също стои като бизнес двойка с агенция за запознанства отпреди трийсет години. Попълват някакви въпросници, правят общи изводи, ама откъде това знание и това самочувствие, ние не знаем. Точно така и с младата професионална съветница по семейните въпроси. Да оставим настрана физическата й младост, която сама по себе си отнема доверие в опитността й – то и като професионалист не разбрахме с какво е заслужила да забърква в семейни коктейли хорските съдби. То пък и едно забъркване! Цялата работа на журито се състоеше в разместване на портретни снимки на една бяла дъска. За повече научна тежест дъската беше поставена в класическа университетска амфитеатрална аула, но ефектът щеше да е същият и ако „специалистите“ се събираха в коридор или на площад.

Така в крайна сметка за два телевизионни часа предаването се представи, съмнително легитимира журито си, разкри един по един кандидатите си, показа на няколко пъти пърхащи в булчински рокли женички и потупващи се по раменете приятелчета и взе, че и показа първата си сватба. Последното, чисто телевизионно, беше и най-интересната част, макар че нагнетяването на напрежението у зрителя беше твърде бутафорно – сто пъти видяхме зачервения Атанас (с тежка съдба, малко жилище и леко селски вид) с лапи да си потрива лицето от притеснение и подскачащата Антония (с трудно семейно положение, но приятно позитивна), която диша дълбоко и приплясква с ръце току пред ритуалната зала.

Проблемът с ценностите

Телевизията вече прилича на отчаяна застаряваща проститутка, която е готова на всякакви унижения само и само да има работа. В този смисъл е ясно, че предавания като „Женени от пръв поглед“ ще са добре дошли. И че никой няма да си даде сметка за безотговорното разместване на ценности в името на шоуто. Защото хайде някой да ми обясни кому е нужно тия двама несретни хора да се запознават на сватбата си? Кому е нужно изобщо да сключват брак, без дори да са си помирисвали дъха? И на кого, ако не на шоуто „експеримент“ служи тази административна подробност, която в края на краищата представлява един договор между двама души? Не съм точният човек, който да прокламира ценностите на брака като институция, но чак пък да го използваш като отправна точка, вместо като логичен край, е някак социално безотговорно.

Другото, което ме кара да се бунтувам, е именно експериментаторската претенция. Дайте сега да видим какво ще стане, ако оженим Гошко от Айтос за Пенка от Годеч и после им гледаме семейния сеир за около месец! Ще се изпокарат ли? Той ще й хареса ли манджите? А тя ще е доволна ли от уменията му да поправя развалени електрически уреди? Ще го дразни ли гласът й? Ще й бъде ли възможно да понесе хъркането му?… Все такива едни съществени въпроси, на които ние, зрителите, ще си дадем отговор, настанявайки се невидимо в домовете им, под завивките им, зад чиниите им.

И какъв ще бъде следващият експеримент, след като се наситим на този? Може би „Родили дете от непознат“? Формат, в който екип от експерти ще събира двойки според ДНК-то им и ще ги кара да правят деца в ефир? Или пък „Убийство с непознати“? Чудесно ще е – трябва да убиеш някого, но до последния момент не знаеш кого, а журито ти „мачва“ идеалната жертва и ти определя метода на убийство… По тази логика могат да се народят още купища нови риалити формати и социални експерименти, които да донесат милиони печалби на телевизиите и да ни обогатят като личности. Само си пуснете въображението: „Нацист за един ден“, „Да си осиновиш ромче за едно лято“, „Мислят си, че могат да крадат“, „България търси мутант“, „Кошмари в клиниката“, „Самоуки лекари“…

Благодаря за телевизионния фалш! Моето шоу е друго – „Отказали да гледат от пръв поглед“.