Телевизионно жълто

Българските телевизии имат алергия към българската култура. Ама такава с потръпване, изчервяване и сърбежи до непоносимост. Установила съм го по съвсем емпиричен път – след инатливо прескачане по каналите в търсене поне на едно място, където ще става дума не за килограмите, менюто, сексуалния живот или новия дом на еди кой си, а за книгата, ролята, изложбата или концерта му.

Пробвам се вече няколко месеца да попадна на такова телевизионно пространство, тъй като по принцип качеството на телевизията вече достатъчно сполучливо ме е отстранило от нея и телевизионните ми забежки са малко или повече в полето на чуждите канали. Благодарение на тези системни мои лични срещи с дистанционното на телевизора, в крайна сметка стигнах до няколко извода за програмирането, целите, политиката и вкусовете на онова голямо, ефирно и изнервено нещо, наречено българска телевизия.

За българските телевизии културата е вредна

Тя е нещо като вирус, който магически сваля рейтинга. А го сваля, защото “никой не се интересува от изкуство и култура“, твърди телевизията. „Какво я интересува баба ти Пена от село Войнягово кой какво е нарисувал и къде го е изложил?! И за какво му е на средния кюстендилец да гледа за премиера в Народния, като него живо си го интересува само колко кубика силикон си е сложила папарашката принцеса Николета Лозанова?“, аргументира се телевизията и хич не те и чака да й излизаш с аргументи.

Ами не е така! Всеки поработил макар и малко в полето на тази особено завладяваща магия, каквато е телевизионната, знае, че не темата, а разказът прави историята. И че е съвсем естествено да ти цъкнат копчето, когато подредиш двама страдащи от логорея интелектуалци на диван, започнеш да си упражняваш словесните умения в задаването на безсмислено витиевати въпроси и редуваш две камери – близък план на единия, близък на другия и общ.

За българските телевизии културата е скучна

Ми скучна ще е, като се опитваш да приковеш един осемнайсетгодишен, динамичен човек пред екрана да те гледа, а си му подготвил група синодални старци, които принципно си говорят за изкуство тихо, неразбираемо и с тъга. При това става дума само и единствено за българско изкуство, нищо че в много голямата си част то се намира някъде в осемдесетте години на миналия век. А тези, които по някакъв начин са съизмерими с културните процеси и изкуството по света, или отдавна не са в страната, или влизат само в новините, заради провокациите си (което си е просто отразяване на първо ниво) или трябва да получат признание навън, за да се сетят да ги поканят и в някое българско телевизионно студио. И пак да ги турят на дивана, разбира се, да не мислите, че някой ще се замисли да си играе с телевизионни методи да ви прави репортажа интересен и секси.

В българските телевизии за изкуство се говори в клишета

Всъщност мога със затворени очи да напиша сценарий за едно типично видео на културна тематика. Да кажем, че става дума за представяне на нова книга. На фона на тиха музичка (пиано или флейта нещо…) камерата ни въвежда в книжарница/зала/фоайе, където се случва премиерата. Блърнати (замъглени) са всички възможни лога наоколо, като Девин, Кока Кола или Мол София. На столчета седят хора на видима възраст от петдесет нагоре. Обикновено всички са с палта, шапки и шалове. Камерата дава близък план на лицата им – лелки с очила, чичковци, четящи нещо. Така вече зрителят е въведен в атмосферата и можем да видим и самата книга. Ръката на невидимия репортер я прелиства. Отзад тече дикторски текст, в който се обяснява какво-що.

Ако книгата е с поезия (което е супер рядко и означава, че или поетът е на преклонна възраст, или е на умиране), текстът е романтичен. Може дори да прозвучат няколко реда от произволно избран стих, изразително изрецитирани. След като сме видели книгата, време е да видим и автора. Първо през окото на камерата го забелязваме да разговаря с гостите на премиерата си, а след това го чуваме да каже едно-две екзистенциални клиширани изречения от типа на „За мен поезията е като ритъма на сърцето“ и „Сега не е време за поезия…“. Следва отово гласът зад кадър на репортера, който ни убеждава, че не, точно сега е времето за поезия, защото по законите на телевизионната журналистика войс оувърът ти е добре да има връзка със синхрона. Кой рабрал, разбрал.

Сега е моментът за смяна на гледната точка и във видеото се появява и критикът, поканен да похвали книгата на премиерата. Говори на академичен български език, с интонация като за опело и с думи, за които ти трябва речник на литературните термини. Затова репортерът го оставя да каже едно изречение, примерно „Тази книга представя една коренно различна поетична парадигма, която вписва лирическия герой в полето на стихоплетната документалистика.“ Ъъъъ… А?!

Намесва се отново дикторският глас, за да сведе височайшата оценка до нивото на разбиране на аудиторията. Следват аплодисментите на хората с палтата и шапките в залата, няколко кадъра, в които подаряват цветя на автора, две-три известни лица, посетили представянето. За финал по-амбициозните репортерки правят леки заключителни поетични слова. По-опитните такива оставят отново авторът да каже нещо или да изрецитира някое „куплетче“.

Тук, ако не сте заспали пред екрана, значи или току-що сте изпили кана кафе, или сте голям почитател на автора, или сред публиката сте забелязали баба си, която, вследствие на деменция, непрекъснато се губи из столичните улици и молове.

В българските телевизии има геноцид за изкуството

Колкото и добър продуцент и редактор да си, отвориш ли си устата да предложиш някаква тема, свързана с културата, веднага ти набиват канчето. Затова, ако ще каниш Асен Блатечки в студио, за новата му роля (хеле пък ако е театрална) изобщо не може да става дума. За зрителите трябва да представиш гостуването му по възможно най-жълтия начин – „Грижи ли се сексимволът Блатечки за новородения си син и на какъв етап са отношенията му с красивата Диляна Попова“ примерно. Пък после, когато обилно се поговори за бебето, пелените, бившата и настоящата жена, моторите, фенките и каквото там още се знае за Блатечки, може и мимоходом да се спомене за театралната му роля. Няма значение, че всъщност точно на сцена той е наистина забележителен. И няма лошо да се говори за цялата тая жълтория, стига обаче да има някакво друго телевизионно място, поне едно-единствено място, където да видя този артист да говори за ролята си, за работата си, да влезе в диалог с режисьора или автора, да ми разкаже за трудностите си. Да го направи така, както го правят, докато репетират – с чувство за хумор и ирония, с обикновени думи и техни си, вътрешни спорове, които те карат да мислиш.

Да, всъщност „мислиш“ е ключова дума. За българските телевизии е важно да не мислиш. Ако изобщо смяташ да разсъждаваш много-много, ще трябва да погледаш сутрешни блокове, защото единствено там става дума за някакви реални процеси в държавата, пък макар и несвързани с културата и изкуството. Но пък българските сутрешни блокове са такава неистова тегоба, че след като си си ги причинил за седмица, имаш нужда от добър психотерапевт, който да ти върне вярата в доброто и мотивацията да прекрачиш изобщо прага на вратата си и да излезеш. Иначе направо някъде към осем и половина сутринта вече ти идва да се самоубиеш. Това обаче е една друга тема…

Българските телевизии и българските творци са в развод

То е ясно, че кръгът се затваря. Телевизията иска да покаже белите гащи на твореца, вместо изкуството му, а пък творецът, щото си пази гащите, не вярва на телевизията и я унижава дори, когато намеренията й са да не му пипа гащите.

Преди време трябваше да правя репортаж за нов спектакъл в столичен театър. Стоях дискретно и тихо с една камера и микрофон в гримьорната, където предупредените отдавна актьори трябваше да поразкажат малко за героите си. Още с влизането си единият от тях, достолепен, известен и прекрасен актьор, ме посочи с пръст и каза „Тоя микрофон да си го пребереш, ясно ли ти е?!“… И не беше шега. Е, прибрах го тоя микрофон и репортажът не се случи, нищо, че изобщо нямах намерение да снимам сюжета за белите гащи.

Така, благодарение на постоянната геноцидна политика на българските телевизии по отношение на културата, досегът на изкуството с най-влиятелната медия отново се възпали. Отношенията помежду им напомнят тези на хората в развод – още имат общи неща за решаване и някакъв навик да се срещат, но говорят на различни езици и с омраза очакват един от друг различни неща.

За тази изродена комуникация виновниците са много. Но най-вече отговорни за бездуховната телевизионна среда са тези, които вярват, че щом министър-председателят ни е чел само „Винету“, а избраните за шефове на културната комисия в парламента не са стъпвали в театър от трийсет години или пък културният им критерий се сформира на базата на шоу програми в туристически ризорти, тази сфера не е важна.

Ами, алоу, ние с гайдите, да мреме ли?