Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Телевизията – интимна среща с клането и разрухата

Да гледаш болката на другите, Сюзан ЗОНТАГ

Сюзан Зонтаг (1933─2004) - Телевизията – интимна среща с клането и разрухата

Сюзан Зонтаг (1933─2004)

Провокираща интерпретация на визуалното разбиране за войната, насилието и страданието в съвременното общество предлага в последната си книга „Да гледаш болката на другите“ Сюзан Зонтаг. Трудът й излиза 2003 г., година по-късно тя умира. Една от основните цели на авторката е да намери отговор на въпроса, поставен от Вирджиния Улф в книгата й „Три гвинеи“: „Как може да бъде избегната войната?“

da_gledash_bolkata_na_drygite_cover-a

Зонтаг писателка проследява представянето на жестокостта в изкуството и фотографията. Започва с творчеството на Гоя, преминава през Американската гражданска война, линчовете на чернокожи, нацистките лагери на смъртта, и достига до близкото минало – Босна, Руанда, Израел, Палестина, атентатите в Ню Йорк… Авторката защитава тезата, че има реалности, които нито една снимка не може да възпроизведе, и ако не си преживял нещата, представени на фотографиите, не можеш да почувстваш истинското им значение. Зонтаг поставя въпроса как ни влияе страданието на другите и привикваме ли с жестокостта.

Сюзан Зонтаг (1933─2004) е прочута интелектуалка и писателка. Получава образованието си в престижни университети ─ Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Творческите й интереси обхващат художествената литература, есеистиката, философията, литературната критика, културологията. В многобройните си романи, разкази, есета и театрални сценарии Зонтаг развенчава табута и стереотипи, които се оказват устойчиви за различни времена и култури.

Предлагаме ви откъс от „Да гледаш болката на другите“:

Да наблюдаваш бедствия, сполетели някоя друга страна, е по същество модерно преживяване – общият резултат от продължаващите вече век и половина усилия на едни професионални и тясно специализирани туристи, известни под името „журналисти“. Войните днес са и зрелища и звуци от всекидневната. Информацията за случващото се другаде, която наричаме „новини“, включва конфликти и насилие. „Ако е с кървища, значи е водеща!“ – гласи изпитаното правило на таблоидите и 24-часовите новинарски емисии и на всяко ново чуждо нещастие, попаднало в полезрението ни, ние реагираме със състрадание или пренебрежение, нездрав интерес или пък одобрение.

Как да реагираме на неспирния и все по-обилен информационен поток за войната и нейните безчислени агонии? В края на ХІХ в. този въпрос вече стои на дневен ред. През 1899 г. Гюстав Мойние, първият президент на Международния комитет на Червения кръст, пише следното:

Сега ние знаем какво се случва всеки ден по целия свят… На практика вестникарските описания поставят агонизиращите по бойните полета пред очите на читателя и писъците им отекват в неговите уши.

Мойние има предвид воюващи и от двете страни, та нали Червеният кръст е основан с тази цел – да облекчава страданията им, без да заема ничия страна. Убийствената мощ на армиите вече е достигнала нови висоти с оръжията, въведени скоро след Кримската война (1854–1856), например многозарядните пушки и картечниците. Вярно е, че агонията на бойното поле е станала по-осезателна отвсякога за онези, които само четат за нея в пресата, но през 1899 г. е било пресилено да твърдиш, че знаеш „какво се случва всеки ден по целия свят“. Дори и днес, когато страданията от несекващите войни атакуват очите и ушите ни още в мига, в който се случат, подобно твърдение ще е силно преувеличено. Всъщност това, което новинарските емисии наричат „свят“ – „Вие ни давате 22 минути, а ние ви даваме света!“, както гласи заставката на една популярна нюйоркска радиостанция (WINS) – е едно доста малко място (за разлика от реалния), не само географски, но и тематично, а онова, което според някои си струва да знаем за него, се поднася сбито и настоятелно.

Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.

В първите по-важни войни, за които разполагаме и с фотографски свидетелства – Кримската и Гражданската война в Щатите, а и всяка друга преди Първата световна, самото сражение не попада в обхвата на камерата. Както и във военните фотографии, публикувани в периода между 1914 и 1918 г. (почти всичките анонимни), те са издържани – доколкото представят нещо от ужаса и разрушението – в стилистиката на епоса и обикновено са описание на последствията – купищата трупове и лунните пейзажи, оставяни от бойните действия, опустошените френски села, споходени от войната. Фотографският „мониторинг“ на войната (във вида, в който го познаваме) е трябвало да изчака още няколко години, за да се появят и по-радикални нововъведения в професионалнато оборудване, например леките и удобни фотоапарати от типа на „Лайка“, използващи 35 мм филм, който може да се експонира трийсет и шест пъти, преди да се презареди камерата. Благодарение на тях снимки вече може да се правят в самия разгар на битката и да се показват – стига военната цензура да разреши – жертвите сред цивилното население, както и изнурени, неопрятни воини в едър план.

Испанската гражданска война (1936–1939) е първият въоръжен конфликт, надлежно документиран (или „медийно отразен“) в съвременния смисъл на думата – с професионални фотографи на предната линия, както и в бомбардираните градове, чиято работа веднага се публикува в пресата – не само испанската, но и в чужбина. Войната, която Америка води във Виетнам – първата, следена всекидневно от телевизионните камери – предлага и нещо ново на семейната аудитория – една нова, „телеинтимна“ среща със смъртта и разрухата.

От тогава битките и кланетата, филмирани на място, се превръщат в рутинна съставка на несекващия поток на домашните развлечения, предлагани на малкия екран. За да приковеш вниманието на аудиторията, заливана постоянно с драми от целия свят, в точно определен конфликт е необходимо всекидневно излъчване (и преизлъчване) на кадри, свързани със самия конфликт. Когато хората не са се сблъсквали с реалността на войната, знанията им за нея вече се базират на такива изображения.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах