Тенеси Уилямс, или колко е важно да бъдеш оценен

Тенеси Уилямс става известен със „Стъклената менажерия“, а шедьоврите му „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“ му донасят „Пулицър“. Въпреки това, той е бил обладан от неувереност, разкриват непубликувани досега негови писма, отбелязва „Гардиън“.

Липсата на увереност се проявява непрекъснато в кореспонденция на Тенеси Уилямс до близките му приятели, покриваща 25 години от живота му до смъртта му през 1983-а. Писмата са до издателя Джеймс Лавлин и редактора Робърт Макгрегър. През 1964-а Уилямс пише за своето „себепрезрение“, добавяйки:

„Трябва да призная, че имам съмнения и страхове“.

„Знаеш колко много се нуждая от одобрение на работата ми“, пише авторът осем години по-късно.

Въпреки успешните си пиеси, които биват адаптирани и за голям екран – и то със звезди като Елизабет Тейлър, Марлон Брандо и Пол Нюман, смъртта на любовния партньор на Уилямс – Франк Мерло – го насочва към алкохола и дрогата. През 1969-а той споделя:

„Събуждам се в късните часове от лоши сънища… Колко ужасно съм злоупотребявал със себе си и таланта си през годините… след смъртта на Франки“.

В писмо от 60-те той казва, че е „уморен от писането и писането е уморено от него“, а десет години по-късно:

„Писането едва не ме унищожи“

и

„Аз бях писател през почти целия си живот… но това не означава почти нищо“.

Писмата между Тенеси Уилямс и издателя му Джеймс Лавлин хвърлят нова светлина върху живота и творчеството на автора.

„Нито едно от остроумните, закачливи, сериозни и сърцераздирателни писма от този том от последните 25 години на тяхното приятелство от 1958-а до 1983-а не са били публикувани досега. Историята, която ни разкриват, е как творческият живот на Уилямс процъфтява, докато комерсиалният му успех гасне, как той остава фокусиран върху писането от 1963-а до 1983-а, въпреки борбата си с наркотиците, алкохола и депресията – казва Томас Кийт, един от редакторите на книгата. – Тази история е в драматичен контраст с всеизвестните разкази за това как той е бил просто човек, толкова завладян от наркотиците и алкохола, че едва е бил способен да функционира. Собственият глас на Уилямс, заедно с възгледа на Лавлин за него, предлагат по-сложно и богато разбиране какъв е бил драматургът, след като успешните му пиеси са вече зад гърба му.“

Приятелството между двамата е опора за Уилямс в най-трудните му мигове – те се подкрепят взаимно, въпреки че и двамата са диагностицирани с ментални заболявания. Лавлин страда от биполярно разтройство, а Уилямс от депресия, но въпреки това драматургът окуражава Лавлин, че „тези тъмни дни ще отминат, въпреки че в момента нещата изглеждат черни“.

„В тези писма се припомня на читателите, че Уилямс не просто не спира да пише до самия край на живота си, но и че по-малко познатите му работи, пиесите от по-късния етап на живота му, пиесите с едно действие и провалите му пред критиката са също част от правилата на писането“, казва Кийт.

Личната кореспонденция на Тенеси Уилямс излиза в книга на 13 април със заглавие „Късметът на приятелството“.