Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Тенорът, който дойде от Венецуела заради Кабаиванска и остана

Винаги ще се връщам в България, казва оперният певец Рейналдо Дроз само след година живот у нас

„Не мога да кажа, че животът ми тук е бил труден. Живея добре в България“, казва Рейналдо Дроз. Снимка: Личен архив/Фейсбук - Тенорът, който дойде от Венецуела заради Кабаиванска и остана

„Не мога да кажа, че животът ми тук е бил труден. Живея добре в България“, казва Рейналдо Дроз. Снимка: Личен архив/Фейсбук

Българските оперни певци обикновено възприемат родните сцени като първо стъпало в бъдещата си кариера по големите международни концертни зали, но един венецуелец вижда в нашата публика всичко, което родината му не може да предостави. А Рейналдо Дроз не е творец без възможности пред себе си – завършва музикалната консерватория в Каракас, канят го за събития във Валенсия, Флорида, Колумбия… Късметът го застига през 2017 г. с 4-годишна стипендия за майсторския клас на Райна Кабаиванска в Музикалния институт „Веки-Тонели” в Модена, Италия.

Тенорът живее постоянно в София от около година, работи със Софийската опера, но често гастролира и във Варненската. Макар да не владее достатъчно добре езика, за да говорим на български и небрежно да споменава, че неведнъж е бил обект на предразсъдъци и расизъм, Дроз все пак смята страната ни за свой дом и обещава, че „винаги ще се връща тук“, независимо къде го отведе кариерата му в бъдеще.

Най-скорошното му „завръщане“ е утре, на 11 октомври, когато тенорът ще бъде част от концерта „Опера Д’Аморе” в зала 1 на НДК. Събитието е вдъхновено от мащабния концерт със същото име, който се проведе в края на миналата година в „Арена Армеец”, но този път ще протече без участието на Хосе Карерас.

Когато пристигнал в България за пръв път през 2017 г., културният шок не се оказал проблем за певеца – венецуелците и българите явно имат повече общи черти, отколкото подозираме. Голяма част от чуждестранните ученици на Кабаиванска през годините също пеят в зала „България“, на сцената на Софийската опера и други, но изявите им остават само и единствено гастрол. Дроз също идва в България заради маестрата, но причините да остане са повече, а една от тях звучи особено трогателно:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Работата ми в Операта на първо място, както и многото приятели, които успях да създам по време на майсторския клас – споделя той. – Да си призная честно, и храната. Аз идвам от латинска държава, където се яде много месо. В Италия залагат повече на въглехидратите, така че в годините прекарани в Италия малко страдах. Когато пристигнах тук – кебапче, кюфте…

Дроз не винаги е знаел, че ще обикаля оперните сцени по света. Музикалният му път започва като поппевец.

„Винаги съм имал мотивация да се занимавам с опера – уточнява тенорът, макар и първата му среща със стила да е „доста късно“ – на 17 години. – Преди това баба ми беше голям почитател на Пласидо Доминго, Алфредо Краус, Алфредо Садел, един от най-добрите венецуелски оперни певци и заради нея познавах музиката им. Когато бях на 12 години, тя ми подари една китара и научих няколко песни, за да ѝ се отблагодаря. Но освен това ми носеше удоволствие да ги изпълнявам. По-късно, когато бях на 17 години, слушах на живо „La cantata criolla“, едно от най-важните оркестрови и хорови произведения на Венецуела, невероятно преживяване с хор от стотина души, огромен оркестър и двама солисти, чийто глас се извисява над всичко почти без усилие. За мен това беше зашеметяващо и тогава моментално се влюбих в оперното пеене.“

Дроз с един от музикалните си идоли – Райна Кабаиванска. Снимка: Личен архив/Фейсбук

Официалното му преориентиране към операта отнема няколко години и Дроз започва да се занимава с оперно пеене, когато е на 26 и „доста възрастен спрямо стандартите“, както сам осъзнава. Но дори и когато е далеч от родната Венецуела, където все още се намира семейството му, България не му се струва безкрайно чужда заради „качеството на хората и обичаите“:

„Честно казано, често правя паралели между родината си и Балканите като цяло, в частност с България. Установил съм, че сме близки в обичаите си и споделяме много суеверия. Приличаме си и по матриархалното ядро в основата на всяко семейство и може би по начина, по който се държим като цяло. И двете култури ценят много семейството и са построени предимно от хората от средната класа, от работливите. Не се различаваме много и в поставените си цели – да имаш къща, кола, щастливо семейство. Мисля, че единственото, което ни разделя, е езикът и един голям океан.“

И докато океанът е преодолим, българският – не толкова. Засега му стига, колкото да си поръча в ресторант и да върши дребни ежедневни задачи, но оправдава това с „натоварения си работен график, който не ми позволява да се фокусирам върху езика“. Може би ще се изненада, щом разбере, че множество българи са в неговото положение и също игнорират езика, макар и без да разполагат с оправданието на заетия си график. А и засега впечатленията на Дроз от страната ни са позитивни:

„Не мога да твърдя, че животът ми тук е бил труден. Предполагам, че на много чужденци им е трудно, заради езика и заради различната култура. Но от това, което аз съм видял, българите се радват да общуват с чужденци, повечето от тях знаят английски. Разбира се, има някои хора, които просто не харесват чужденци, но това се среща във всички краища на света. Аз съм късметлия с моите приятели, които ми помагат да устроя живота си тук. Живея добре тук в България.“

Към темата за предразсъдъците на сънародниците ни пристъпя внимателно:

„Подобни хора са навсякъде, но предпочитам да не им обръщам внимание. Да, знам че съществуват, опитвам да не заставам на пътя им и дотам.“

Освен това, изтъквам, вероятно смята за плюс, че работи в сфера с хора с по-висока култура.

„Ще се изненадате – отговаря Дроз с усмивка. – Светът на операта е много състезателен, има малко театри и много певци. Чужденците тук се възприемат добре за един, два, три концерта – чудесно, супер е да гостуват. Но когато вече живееш в чуждата държава и се опитваш да се прехранваш с таланта си, някои се възмущават.“

Година по-късно певецът смело твърди, че възприема България като свой дом.

„Надявам се да пътувам много в света и ако късметът е на моя страна, искам да се развивам международно, но винаги ще се връщам тук. За мен Венецуела и България са равни, но аз не разбирам много национализма. Нещата, които ти липсват от една страна, не са географските положения, а хората, улиците и животът ти от времето, когато си бил там. А за мен животът, който имахме преди във Венецуела, вече няма как да се върне. Остават само семейството ми и приятелите, като голяма част от тях емигрираха заради политическата ситуация. Когато се връщам там, го правя от любов към семейството ми и от носталгично чувство, но започвам да се чувствам като чужденец в собствената си държава.“

Откакто е постоянен жител на столицата, центърът на София е бил свидетел на множество протести на различна тематика. Като чужденец, Дроз има трезв поглед случващото се:

„Много е трудно да разбера какво се случва в България в политически план, защото всеки има своите принадлежности, а аз се информирам почти изцяло от кръга ми познати – отговаря той, попитан дали знае защо българите протестират. – Но от това, което разбирам, хората не са особено доволни от политическата партия ПП, връзката им със САЩ, не одобряват икономическите им решения, както и позицията срещу Русия заради инвазията в Украйна. Знам, че има и много недоволство сред хората на изкуството, които не одобряват министъра на културата [бившият министър на културата Атанас Атанасов – бел. ред.], смятат, че не е достатъчно сериозен. Това знам за протестите.“

В отговор на въпроса защо протестират венецуелците, се открива и следващата прилика със страната ни:

„Заради диктатурата. Не е разрешено да се нарича така официално. На хартия страната живее в демокрация, но всъщност един режим я управлява от 24 години. Опитват се да наложат социализъм в XXI век и качеството на живота драстично се влоши. Преди много години например минималната дневна надница бе 2,50 евро, много по-ниско от България [от април тази година най-ниската почасова надница в България е 4,29 лв.- бел. ред.]. Така че имаме пълното право да протестираме. Има много недоволство, много насилие и много страдание в момента. Разбира се, има много привилегировани хора и те живеят в хубавата част на страната, но огромното мнозинство живее в крайна бедност.“

Учудващо обаче тенорът не изброява това сред причините да напусне страната си:

„Аз имам щастието да съм роден в добре устроено семейство, но във Венецуела няма стремеж към изкуството, към което аз съм се ориентирал. Дори и страната да беше по-добре, аз все пак щях да предпочета да работя в чужбина.“

Добре информиран за актуалните събития у нас и във Венецуела, Дроз не смята, че хората на изкуството трябва да бъдат притискани да са социално и политически ангажирани.

„Мисля, че ако човек вярва, че това е правилно и иска да използва гласа си, за да промени нещо към добро – да, всеки е добре дошъл в битката. Но като творци всичко, което можем да предложим на нашата публика, е изкуството ни. Политиката е част от личния живот.“

Това разделение може би е постижимо на Запад, където културата е самодостатъчна, но у нас изкуството се финансира от държавата.

„Това е задачата за хората от политическата страна на изкуството, представителите на различни гилдии, министрите… – не се съгласява тенорът. – Изпълнителят, който получава минимална надница и има постоянен договор, няма работа да си печели политически врагове, тъй като работата му е да пее.“

Следвайки тази логика, две от най-големите имена на руската сцена – диригентът Валери Гергиев и сопраното Анна Нетребко – нямат проблем да заявят политическите си пристрастия и в частност подкрепата си за президента Путин, независимо, че в последните месеци това ги лиши от ангажименти на западните сцени.

„Имам смесени чувства по въпроса – казва Дроз за санкциите срещу двамата, наложени във връзка с войната в Украйна. – Името на Валери Гергиев носи политически заряд и е част от руската пропаганда. Нетребко от своя страна е имала връзки с правителството на Русия, но не може да се каже, че изпълнява задачите му. Аз също съм пял пред управляващи във Венецуела, получавал съм държавни награди, но това не ме превръща в приятел на правителството. Аз съм просто венецуелски артист, който по стечение на обстоятелствата твори по времето на това правителство. Ситуацията би била различна, ако получавах пари директно от властта.

Нетребко далеч не е безпристрастна. Макар и открито да се обяви против войната и да заяви, че не е получавала финансиране от администрацията на Путин, певицата е не по-малко остро пропагандно оръжие от Гергиев. През 2012 г. тя бе сред популярните личности, които се обявиха в подкрепа на президентската кампания на Путин, а в странно интервю дори заяви, че би се радвала да бъде негова любовница.

„Ако санкциите ѝ бяха наложени тогава, когато се е случило всичко това, тогава – да, те имат смисъл. Но не мисля, че тя подкрепя войната където и да било по света. Затова смятам, че е малко нечестно да бъде поставяна под общ знаменател с останалите. В крайна сметка тя е просто един много привилегирован артист с важна позиция в света на изкуството, но не използва това, за да пропагандира насилие.“

Идолите на Дроз са далеч от политиката:

„Много се възхищавам на Лучано Павароти, Райна Кабаиванска, харесвам пеенето на Роберто Аланя, а от Венецуела бих избрал Алфредо Садел.“

Тенорът съвсем не се ограничава само до операта, а музикалният му избор в свободното време изненадва:

„Обичам метъл музика, преди окончателно да се посветя на операта дълги години свирих на китара в метъл група. Обичам „Металика“ и всичко други хевиметъл банди. Естествено, харесвам и джаз, Франк Синатра, Луис Мигел. Изобщо харесвам всички творци, които използват таланта си – бил той гласа им, или инструмент – и го издигат до нива на перфекционизъм.

За мен има музика, направена с любов, и музика за пари. Естествено има хубава музика, създадена за пари, но по-голямата част е като от конвейер. Тя няма никаква артистична стойност.“

Това е едно от най-често срещаните обвинения против попмузиката, но макар да не се занимава с нея професионално, Дроз остава неин защитник:

„През август например имах концерт във Варна, където изпълнявахме болеро, танго, защото това все още е част от мен, това е моят десерт. Но в операта влагам много повече емоция, тя е основното ястие.“

Рейналдо Дроз с Диана Василева в „Дон Паскуале“ на Софийската опера. Снимка: Личен архив/Фейсбук

Публиката също оценява музиката, правена с любов, уверява се самият Дроз. Най-емоционалната среща на тенора с публиката е в края на миналата година, когато внезапно е поканен да участва в големия концерт „Опера Д’аморе“ в зала „Арена Армеец“. Публиката е от 6 хил. души, невъзможна бройка за която и да е оперна сцена у нас.

„Операта е част от театъра, трудно е да се прави в арени и други подобни зали. Организаторите искаха да докажат, че това е възможно и превърнаха събитието в истински спектакъл, който съвсем скоро ще направи турне. Този стил – представянето на операта в популярен контекст, не ми е съвсем непознат, и друг път съм пял пред многобройна публика, но пренасянето на това изкуство пред толкова много хора беше страшно вълнуващо. Почувствах се много свързан с публиката и беше много емоционално, споделях сцената с велики певци като Хосе Карерас, една жива легенда. Така че това със сигурност бе най-емоционалният ми концерт“.

За „Опера Д’аморе“ се предвижда турне, разкрива Дроз, но малцина са организаторите, които биха рискували с подобни мащаби, особено насред променения от Ковид пейзаж.

„Има още много работа за правене, артистичният свят загуби много хора и пари от пандемията и в момента се гради отново. След като нещо такова се случи, хората предпочитат нещо сигурно, ще поискат гастрол на най-големите звезди, които ще привлекат повече хора и повече пари. Много малко хора са готови да заложат на нови творци като мен. Но се старая и се надявам, че всичко ще се завърне към нормалното и дори ще бъде по-добре от преди.“

До края на годината тенорът ще има концерт с италианския джаз пианист Фабрицио Моката във Варна, предстои му гастрол в Кувейт, а през декември ще пее в „Риголето“ в Софийската опера.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах