Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Теодор Ушев: Отказвам да продавам произведенията си

Художник, който не се занимава с политика, не е художник, твърди авторът на „Сляпата Вайша“

„На българската култура ѝ трябваше шокова терапия, за да излезе от фосилизацията“, твърди Теодор Ушев. Снимки: Емил Л. Георгиев  - Теодор Ушев: Отказвам да продавам произведенията си

„На българската култура ѝ трябваше шокова терапия, за да излезе от фосилизацията“, твърди Теодор Ушев. Снимки: Емил Л. Георгиев

– Знаете, че съвременното изкуство у нас има ограничена публика, може би сте ходили в Музея на съвременно изкуство в София, който не е музей, защото няма колекция?

– Ходих – и когато отидох, лампите бяха загасени, защото нямаше никой.

– Вероятно пестят ток и когато дойде посетител, палят осветлението. Притеснява ли ви това покрай предстоящата Ви изложба?

– Като непоправим оптимист, аз смятам, че тук публика има – и то немалко. До каква степен тя е образована, е друга тема. Иначе мисля, че в България публиката е нито повече, нито по-малко, отколкото в други страни. Но да, в някои други страни може би публиката е доста по-информирана, начетена, знае какво се случва… Проблемът тук е, че се случват много малко интересни неща. Българската култура е доста ретроградна, доста зациклила във времето и това е един от големите ѝ проблеми. Не влиза и много чуждо изкуство, което да е актуално. Съвременното изкуство на днешния ден не съществува, не се показва, за съжаление не се и прави. Това е проблемът. Защо – е голям въпрос, по който можем да си говорим часове.

– Вероятно имате предположение?

– Често си мисля какво щеше да стане, ако след така наречената промяна от 1989 г., въпреки че промяна нямаше… Какво щеше да стане, ако след мимикрията на промяна, държавното финансиране на културата беше спряно примерно за пет или десет години? Ако всички тези хора, които са около културата, само за да се облагодетелстват, бяха изчезнали? Може би това щеше да има ефект на шокова терапия и българската култура щеше да се отърве от фосилизацията, която тотално я сковава в момента.

– Тази инсталация е временно отклонение, Вие продължавате с анимацията, нали?

– Никога няма да спра да правя анимация.

– Какво бъдеще има ръчно рисуваната анимация (въпреки успеха на филма „Да обичаш Ван Гог“), освен като елитарно изкуство?

– Елитарното изкуство е положително нещо. То фактически дърпа масовото и комерсиалното изкуство напред. Нека не се лъжем – колкото повече високо изкуство има, колкото по-добро, по-интересно и по-авангардно е то, толкова по-високо ще е средното ниво на популярното изкуство. Това е принцип, който съществува навсякъде.

– Но не навсякъде го признават – тук министър на културата оценяваше театралните спектакли според продадените билети…

– Този министър на културата, за когото намеквате, смятам да не го коментирам, защото не си заслужава. Но елитарното изкуство е много важно и в този смисъл ръчно рисуваната анимация предизвиква промени и налага тенденции. Това е нейната роля. Хората, които правят комерсиални продукти, винаги се обръщат, гледат, вдъхновяват се от авторска анимация, а понякога и директно крадат от нея.

– Как се отнасяте към анимациите на „Дисни“, „Пиксар“ и останалите големи студиа?

– Те са перфекно занаятчийски направени и в момента спасяват финансово цялата индустрия на Холивуд. Като изключим, че често налагат лош вкус и пошла естетика, единственото лошо нещо в тях е, че са направени така, че да се харесат на всички деца и на техните родители. Това, което предизвиква един хамбургер от голяма верига за бързо хранене на Вашия стомах, същото предизвиква и един филм на „Дисни“ в съзнанието на Вашето дете. Разбира се, че на него ще му хареса, разбира се, че ще му вкусно, въпросът е доколко ще му е полезно. Ясно е, че култура и вкус се възпитават и образоват. Никой не се ражда с добър вкус. В същината на човека е той да харесва пошли, кичозни, лъскави, лесносмилаеми неща – така наречените забавления. Всичко, което тръгва оттам нататък, е въпрос на образование и възпитание. И тук е най-големият проблем: специално за България възпитанието и образованието в сферата на културата просто отсъстват. За мен винаги най-основното нещо в училищата е обучението по музика, обучението по изобразително изкуство, обучението по творческо писане, свободният анализ на литература, а не надъханото националистично наливане в главите, което прави така, че децата намразват четенето, вместо да ги накара да го обикнат. Виждаме докъде води това.

– На какъв етап е работата по екранизацията на „Пумпал“ – последния роман на Владислав Тодоров?

– Сценарият е направен, написахме го заедно с автора. Спечелихме финансиране, но се оказа, че между конкурса и евентуалното получаване на финансирането има едно огромно време и много „ако“, и много бюрокрация, и много бумащина, за което аз не бях подготвен. Но събираме финансиране от различни държави, имаме творчески екип. Държа да кажа, че сценарият няма много общо с книгата.

– Когато я четох, ми се стори невъзможна за екранизиране.

– Възможна е. Виждам я и ще бъде много интересен и амбициозен проект. Естествено, амбициозните проекти искат и добро финансиране, но аз съм оптимист, засега отзивите са положителни и смятам, че ще го направим. Снимането ще бъде догодина, есента.

„В ултрапопулистките държави отново стана модерно да се извежда на преден план „истинския обикновен човек“ – стара максима още от времето на фашизма, тоталитаризма и така нататък. Простият, неук човек е в центъра на тези общества. Оттам идва маргинализирането на интелектуалците, които се капсулират в себе си.“

– Не знам дали знаете, но първата екранизация по Владислав Тодоров – „Дзифт“, през 2009 г. изкара 255 хил. лв. – най-добрият резултат за български филм след промените до този момент. Но 5 години по-късно боксофисът на „Цветът на хамелеона“ (по „Цинкограф“) бе само 10 хил. лв., въпреки добрите отзиви. Питам, защото у нас добрите филми рядко са касови – и обратното.

– Да бъдем честни – аритметично погледнато е невъзможно филм, произведен в България, на български език, да спечели пари. Хората навън много рядко гледат филми на чужди езици, ситуацията е много трудна… Дори да го продадеш във всички страни по света – това, което накрая остава за продуцента, е един голям геврек. Самата идея за касовост и масовост автоматично отпада. Естествено, когато правиш произведение на изкуството – и не само кино – идеята е не да го гледате само ти и семейството ти, а да стигне до максимален брой хора. Тук вече имат значение много неща, на първо място маркетингът. От значение е и добрият избор на време. Дали си уцелил ваксата, е много важен принцип в изкуството и това е казано още през 70-те години от Сюзан Зонтаг: „Единственото нещо, което е важно за едно произведение на изкуството, е да уцели времето си“ – да излезе в точния момент, в който ще има резонанс с публиката. За съжаление, в киното това е много трудно постижимо, защото филмите се правят дълго време и струват доста пари. Но смятам, че е възможно.

– Вие сте сред малцината творци у нас, които изказват открито политическите си възгледи и несъгласия публично в социалните мрежи. Защо голяма част от колегите ви от творческата интелигенция се притесняват да го правят?

– Ще перифразирам хърватския художник Младен Стилинович, който беше казал: „Творец, който не говори английски, не е творец“. Аз ще кажа, че художник, който не се занимава с политика, не е художник. Такава е ситуацията в момента и то по много лесно обясними причини. С настъпването на популистките антилиберални и изолационистки настроения и влияния в почти всички страни по света, антиинтелектуалният дискурс стана изключително популярен. В ултрапопулистките държави отново стана модерно да се извежда на преден план „истинския обикновен човек“ – стара максима още от времето на фашизма, тоталитаризма и така нататък. Простият, неук човек е в центъра на тези общества. Оттам идва маргинализирането на интелектуалците, които се капсулират в себе си. То е, защото или са страхливи и нямат увереност в себе си, или се превръщат в така наречените „надменни комуникатори“. Което е също толкова лошо. В редките случаи, когато му се даде думата, такъв интелектуалец започва да говори на толкова високопарен език, че абсолютно никой не го разбира, дори и самият той себе си. Истината е, че ако искаш да комуникираш и да бъдеш разбран, трябва да говориш на достъпен език.

– Накрая да ви попитам промени ли номинацията за „Оскар“ живота Ви? Преобладават ли положителните промени?

– Ама, разбира се. Всичко, което се случва в моя живот, е положително – дори и лошото. Проектите ми се случват по-лесно, имам два пъти повече работа. Единственото, което ми тежи, без да казвам, че е отрицателно, е това, че ми се наложи да давам много интервюта, което не ми е любима дейност. Преди оскарите това беше най-тежката част. От пресслужбата ме чакаха сутрин в 5 и до 10 ч. обикаляхме всички сутрешни блокове, радиа, преса… Това беше причината близо половин година на не давам никакви интервюта след това. И сега нямаше да го направя, ако не беше инсталацията. Все пак хората трябва да научат, за да дойдат да я видят.

– Когато направите филма „Пумпал“, ще се наложи отново да давате интервюта…

– Да, това е част от договора с дявола, който всеки артист сключва в един момент.

Предишна страница 1 2

Bookshop 728×90