Теодор Ушев: Писна ми българското участие на оскарите да бъде почетно

Може би са прави десните, че културата трябва да се остави без финансиране за 5 години, да се види кой оцелява, казва режисьорът аниматор

„България е единствената страна от бившия социалистически лагер, която никога не е била номинирана за „Оскар”, казва Теодор Ушев. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Теодор Ушев: Писна ми българското участие на оскарите да бъде почетно

„България е единствената страна от бившия социалистически лагер, която никога не е била номинирана за „Оскар”, казва Теодор Ушев. Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Споровете по теми в културата имат свойството да се раждат внезапно, да ускоряват бързо и да се разрастват до теми, много по-значими от първоначалния повод. През седмицата станахме свидетели на публичен спор между хората в комисията, която трябваше да избере българския филм за номинация на оскарите. Тази тема е чувствителна, защото след появата на Мария Бакалова сред номинираните, желанието на българските кинаджии и на българското общество да видят сънародник със златната статуетка в Долби тиътър стана още по-силно.

Присъствието на Теодор Ушев, аниматор, номиниран за „Оскар“, българин, който работи в Канада и по целия свят, в комисията на Националния филмов център (НФЦ), която избира кое българско заглавие ще бъде предложено, обещаваше промяна. И тя дойде – благодарение на него започна публичен дебат по темата, който може да се окаже ключов в бъдеще.

Вижте още: ТЕОДОР УШЕВ: БЪЛГАРИЯ ПОСИЧА ФИЛМИТЕ С ШАНС ЗА „ОСКАР“

С Теодор Ушев разговаряме за това, от което има нужда българското кино днес, за възможностите и надеждите, за начините, по които можем и трябва да бъдем представени пред света.

– Осмелихте се да говорите публично какво се случва зад кулисите, това породи реакции, нарекоха публичния спор между членовете на комисията „скандал“. Този дебат обаче може да се окаже едно от полезните събития в киносредите. Все пак първо да ви попитам – защо думите ви предизвикаха такава реакция и защо не бяхте разбран?

– И сам не мога да си отговоря. Не мислех, че ще предизвикам такава реакция, защото нещата, които казвам, не са от вчера. Във въпросната комисия попаднах по покана на НФЦ. Първоначално идеята беше да участвам през Зуум, но си смених самолетния билет, за да присъствам лично, защото форматът, избран от Националния филмов център, предполагаше филмите да се определят чрез дискусия, а не чрез тайно гласуване. Отидох, събраха ни анкетните карти, в които всеки предварително бе написал личното си мнение кой е филмът, който трябва да представлява България на оскарите. От четирите предложени филма бяха останали два. Започнахме една интересна дискусия, която обаче не доведе доникъде. Присъстваха 5 от 7 души.

Според мен, щом става дума за дискусия, ако някой отсъства, той трябва да бъде заменен веднага с друг. Бил съм поне в 30 журита, включително два пъти при определяне на кандидат за „Оскар“ в Канада. Винаги това е принципът – ако е казано, че решението се взима чрез дискусия, човекът, който е възпрепятстван, се заменя с друг. Няма незаменими хора, постовете в комисията не са пожизнено гарантирани.

Дискусията беше много смислена и спокойна, но в един момент председателят на журито проф. Божидар Манов стана, облече си палтото и каза:

„Обличам го по две причини: първо, защото ми е студено, и второ, имам часове в университета. Закривам заседанието. Ето, подпишете се, резултатът след гласуване е 4:3 в полза на „Страх“.

В първия момент помислих, че си прави майтап, защото бяха минали само час и десет минути от началото на дискусията. В един момент, докато говорехме, усетих, че Светла Ганева започна да се колебае, дори каза изрично в един момент, че би могла да помисли, и се надявах, че ще промени първоначалното си решение. Аз съм бил в много такива журита и понякога успявам да изманипулирам останалите. Интересно ми е да го правя. Помислих си, че може да успея да спечеля Светла. Но при това положение, с рязкото прекратяване, не ми остана никакво време. Така предварително написаните гласове се оказаха и последно решение.

Определено нося вина за това, че не реагирах веднага, но беше твърде неочаквано. Не съм много опитен с тези комисии на НФЦ, те нямат нищо общо с онова, което съм преживял в Канада, нито в други страни. Там дискусиите продължават с часове, понякога цели нощи, докато всеки си изложи доводите, докато се огледа всичко.

ПРОФ. БОЖИДАР МАНОВ: „СТРАХ“ Е НАЙ-АНТИРАСИСТКИЯТ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ

– С какви аргументи се надявахте да убедите комисията?

– Веднага искам да кажа, че въобще не оспорвам художествените качества на филма, който е избран. Той си има добрите качества, „Страх“ е прекрасно заснет, със страхотна игра на Светлана Янчева, може би дори е по-добър като кино от „Жените наистина плачат“. Но филмът на Милева и Казакова има други достойнства – той е много честен, неговите авторки доста добре го промотират и за тях се шуми в момента, освен това в него играе Мария Бакалова. Цялата тази комбинация в момента е много вървежна, ще направи добро впечатление на членовете на Академията и ще представи България в различна светлина.

– Възраженията ви са маркетингови, а не естетически?

– Да, длъжен съм да мисля за това. Защото оскарите не са фестивал, това е гала, шоу. Печели кино, което е по-атрактивно и шумно. Покрай това се промъкват и стойностни и добри филми, но идеята на това състезание е да бъде пъстро, цветно, забавно. Естетическата част не е всичко.

Много се ядосвам понякога, че за повечето български режисьори филмът е завършен, когато е монтиран и озвучен. Истината е, че филмът е завършен, едва когато е свършена цялата работа по представяне, по дистрибуция, промотиране. Когато филмът се е въртял по кината и е намерил публиката си. Ето, „Страх“ повече от година след завършването си още не е прожектиран в киносалони. Това е в разрез с изискванията на Академията. За да кандидатства за „Оскар“, филмът трябва да е бил пуснат след 1 януари 2021 г. и да е имал поне една седмица прожекция до ноември. Първата комерсиална прожекция на „Страх“ е била в Летния театър в Созопол през септември 2020 г. Не бих тръгнал да правя мръсно на колегите и да обяснявам, че е нелегитимно, но фактически има проблем с дистрибуцията. По-тъжното е, че авторите му не са се постарали филмът им да бъде показан. Как тези хора ще направят кампания в Лос Анджелис, като не са направили кампания в България?

– Маркетинговият проблем на българското кино явно е сериозен. Да поговорим за естетиката. Кой от четирите филма, между които трябваше да избирате, е най-добър естетически според вас?

– Моят любим филм от всички четири беше „Февруари“ на Камен Калев и го казах пред комисията, но смятам, че този филм няма никакви шансове в надпреварата за „Оскар“, въпреки че също е бил в Кан като „Жените наистина плачат“. Този филм е много специфичен, не е за широка публика, той е много фестивален, точи се мудно, има съзерцателен, поетичен, филмов език. Такъв филм би имал шанс, ако Камен Калев е направил поне 5-6 като него и е спечелил няколко пъти „Златна палма“.

– Какво мислите за „Засукан свят“ на Мариус Куркински?

– Въобще нямах намерение да го обсъждам. Не се е получил, въобще не е филм, който заслужава да се дискутира.

– Не се ли притеснявате, че ще засегнете някого с категоричната си позиция и с гласуването си?

– Аз познавам хора със съществени роли и в четирите филма, и те са ми приятели. Затова гласът ми не се определяше от това кой ми е приятел. При всички положения трима от тях щяха да бъдат обидени и аз го знаех от самото начало, но не ми пукаше. Смятам, че така трябва да бъде. В тези неща не трябва да има приятелства, съглашения и завери.

– Очевидно взимате сериозно каузата „България на оскарите“?

– Съгласих се да участвам в тази комисия, защото ми писна българското участие на оскарите да бъде почетно всяка година. България е единствената страна от бившия социалистически лагер, която никога не е била номинирана за „Оскар”. Всички останали са били номинирани, дори братята македонци, които отнесоха две номинации в една година. Мъчно ми е заради това.

Сега е моментът, защото в Академията вече сме двама българи, които могат да гласуват – аз и Мария Бакалова. Вероятно не е много известно, но хората, които гласуват на първия етап за определяне на шорт листата, не са много, достатъчни са между 5 и 12 гласа. И ето ни мен и Мария, и с малко лобиране, гласовете за българския филм могат да стигнат до десетина.

– Освен лоби и добър маркетинг, какво още му трябва на българското кино?

– Да бъде честно и да не закъснява. Направи ми впечатление, че досега абсолютно всички филми са предлагани с една година закъснение. Филмът трябва да тръгне към оскарите, когато е на гребена на вълната. Животът на един филм е един-два месеца, в които може някой да пише за теб във „Варайъти“ или в „Индиуайър“. Изпуснеш ли момента, когато птичката ти е кацнала на рамото, тя отлита.

– Излиза, че проблемите в българското кино наистина са поколенчески, защото тази мудност е характерна за едно по-предишно поколение, което още е водещо в българското кино?

– Бях шокиран, когато разбрах, че съм бил обявил уважаваната от мен Светла Ганева за „стара“. Никога не съм употребявал тази дума. Говорех за поколенчески разлики, не за това кои са стари и кои са млади. Като манталитет понякога по-младите са по-стари. Институционална задача е да се увеличи скоростта, с която се развиват нещата в българското кино, защото до момента всичко е много бавно – и с въпросните комисии, и с решаването за оскарите. Дори вече сме закъснели с определянето на филма. Аз от месец и половина получавам покани за гледане на филми от Академията. Кампанията вече е в разгара си, а ние тепърва определяме филма. Сигурно ще отнеме 2-3 месеца за организация.

– Това може би е заради късното приемане на Правилника към Закона за киноиндустрията, заради което късно се формираха комисиите?

– Не познавам закона, но съм чувал, че е абсолютно неработещ. Неработещ е дори за тези, които са лобирали за него. Аз го дадох на моя канадски продуцент, той го прочете и заяви, че този закон не работи, и дори и да иска да снима в България, няма да може. Законът е направен за две-три конкретни продуцентски компании, но се оказа, че и те не могат да работят по него. Българските кинодейци е трябвало да се съберат, да го обсъдят – да не го решават в последния момент. Разбрах, че изискванията за съставяне на комисия са такива, че никога няма да могат да намерят членове, които да отговарят на буквите на закона. Примерно режисьорите трябвало да имат два филма, спечелили награди някъде, което е много трудно в България. А и отгоре на всичко да се съгласят да четат 130 сценария за кратко време и да не участват със свой проект.

Четох какво е писал проф. Халачев, който изпратил писмо до Съюза на филмовите дейци относно моя пост във Фейсбук. (Защо до СБФД – не знам, аз не съм член на съюза.) Много ми хареса една негова фраза – „изтерзаната българска кинообщност“. Съвсем прав е. Кинообщността наистина е изтерзана, но не от някой друг, а от самата себе си – с това непрекъснато боричкане, кланове, фамилии, групировки, които постоянно се прегрупират. А през последните 2-3 месеца се дори се е получило някакво прегрупиране на клановете.

– Имате ли някаква идея как може да бъдат променени нещата, поне за да се гарантира честен избор?

– Чух няколко души, които казаха, че филмът, спечелил „Златна роза“ трябва да бъде пращан директно за „Оскар“, без друга селекция. Това ще бъде най-голямата грешка. Чувал съм страшни неща за този фестивал. Разказвали са ми как точно там се случва посичането на млади таланти и на филми, които са имали успех в чужбина. Това не работи добре за индустрията, по никакъв начин. Когато на националния фестивал на българското кино се случват позорни неща, това със сигурност не обещава нищо добро за киното.

Милева и Казакова след успеха си в Кан са били абсолютно посечени на „Златна роза“. Критиците са ставали и са излизали по време на тяхната пресконференция. Никой режисьор не заслужава това, дори да е най-големият изрод, защото всеки филм струва на авторите си между 2 и 5 години труд, много лични лишения и много борба.

– Защо според вас българите не обичат да гледат българско кино?

– В нито една държава хората не обичат да гледат местното си кино. Сякаш им е омръзнало. Ето, румънците не са се затичали да гледат тяхната прехвалена „Нова вълна“. Аз съм бил на премиера на Корнелио Порумбую – с червен килим и всичко, – на която имаше 20 души. В Канада е абсолютно същата история. Това с негледането на националното кино не е само наша национална черта. Навсякъде е така. Освен във Франция. Французите си гледат националното кино и си го обичат. Така са и американците, и руснаците.

Но знаете ли, мисля, че българите все пак си гледат киното. Бях на една прожекция на „Голата истина за група Жигули“ и салонът беше пълен. Това беше сръчно направен и смешен филм. Виктор Божинов явно е добър майстор на жанровите филми и се очертава като най-сръчния български режисьор. Разбира се, комедиите и романтичните истории привличат повече публика, а арт хаус филмите, които ходят по фестивали, няма да се радват на такъв успех.

– А с филми като „Голата истина за група „Жигули“, които, както казвате, са добре направени, можем ли да излезем на външния кинопазар?

– Не. Такива фирми са направени само за националния пазар. Не само тук, но и във Франция и Испания например. Много малко от касовите национални филми успяват да изскочат извън пределите на страната. Но в това няма нищо лошо. Те не са правени, за да се показват навън, те са за вътрешна употреба. Вътрешни блокбастъри. Те си приличат във всички страни. Но тези филми не представят страната навън, често са неразбираеми за чуждите зрители, никой не ги купува и никой няма да ги гледа, освен българската диаспора в съответните страни. Но българите навън, доколкото знам, си ги теглят нелегално.

– Изкушавате ме да попитам – вие български режисьор ли сте?

– Не знам. Аз съм български режисьор, живеещ в Канада. Правя интернационално кино с български привкус. Моите филми не са много канадски и това до известна степен ми пречи, но и ми помага, тъй като са по-различни.

– Като човек, който наблюдава нещата и в България, и по света, какво мислите за взаимовръзката между политика и култура, особено в днешната предизборна ситуация?

– Надявам се в парламента да влязат повече хора като Ицо Хазарта, Васил Гюров и Манол Пейков – те могат да изкарат културата на дневен ред. Вярвам, че има шанс да се намери нужната доза съгласие между всички политически сили, да се чукнат по главата и да се съгласят, че без допълнителен бюджет за култура, без подкрепа за културата и образованието, тази страна няма как да изскочи от дупката, в която се намира. Защото съдебната реформа може и да я направят, може и да не, винаги ще се намери някой пореден Гешев. С икономическата реформа е същото – колкото повече реформират, толкова по-лошо става. А икономиката най-добре върви, когато не я пипат.

Интересното е, че в културата е същото. Виждам, че областите, в които държавата има най-малко намеса, вървят най-добре и се продават най-добре навън. Говоря основно за пластичните и изобразителните изкуства. Държавата не дава никакви пари за художниците. Те са оставени да се оправят сами и успяват. Другото, за което не са отделени пари, е литературата, но както знаем Георги Господинов и Капка Касабова издават в престижни издателства и също се оправят доста добре. А киното и театъра, в които се наливат милиони, не са видими никъде, освен по „Раковска“. Може би са прави десните, че културата трябва да се остави без никакво финансиране в продължение на 5 години, да се види кой оцелява и кой е най-приспособим, но тогава целият театър ще стане чалга. Не знам кое е за предпочитане. Трябва да се намерят механизми, които да подкрепят по-стабилно това, което е доказало, че може да се продава навън. Говоря за литературата и изобразителното изкуство.

Важно е да се финансира добре и киното, особено кино, правено от хора идеалисти, честни и със свежа енергия, комуникативни, които успяват да се продават на външния пазар. Това са дейни хора, които трябва да получават пари от държавата, без дори да им се обсъждат проектите, за да правят филм след филм. Така се учи кино – с правене на филми един след друг.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах