За четвърт век надеждите ни се стопиха, споделя Теодора Димова в най-новата си книга с есета. Наречена е „Ороци“ – на „ороците“, които преподават днешните политици от телевизионния екран; на „ороците“ по български език от обявите по стените; както и на „ороците“, които получихме срещу надеждите си за светло бъдеще.
„Болезнено е да виждаш страната си контролирана и съсипана от лукави, тесногръди, откровено глупави и алчни управници“, казва писателката.
Поканихме Теодора Димова пред „Въпросите на Площада“, за да поговорим за мястото на българските творци в световната арт география, за политиката в културата и за изкуството, което ни вдъхновява, остава във времето и за онова, чието премахване се превръща в събитие.
– В крак ли е с времето българското изкуство?
– Да, категорично. Няма защо да имаме комплекси. В България има и истинско изкуство, макар то да не е така експонирано по медиите, както чалгата.
– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?
– Разбира се. В българската литература има поне една дузина писатели и поети на световно равнище.
– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?
– Безспорно на първо място Вазов, не случайно е наречен Патриарх на българската литература. Едно изумително явление, избуяло в такъв ръст веднага след Освобождението. И още Захари Стоянов, Димитър Димов. Трудно е да се изброят само трима.
– А кои са недооценените?
– Кой знае колко таланти са загинали неоценени през комунизма, когато всичко беше вкарано в идеологическа рамка.
– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?
– Самото съществуване на този въпрос е тъжен факт. Защото прави връзката между лоби и успех. А творецът е самотен бегач да дълги или къси разстояния. Той има собствен път за извървяване. Ако пътят му се харесва на читателите – прекрасно. Но ако не се харесва – не означава, че той не трябва да го следва. Напротив, писателят трябва да накара читателите да сменят пътя си, а не той да тръгва по техния път. Което е трудна и неблагодарна работа. Не, работа не е точната дума. Което е трудно и неблагодарно призвание. Но е същността на литературата. Част от призванието на твореца е да задава критерий.
– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.
– Истинските културните събития в повечето случаи се случват някак незабелязано на пръв поглед. Не се раждат в медиен шум, в гръм и крясък. Това, което направи Мирослав Боршош с НДК, е истинско културно събитие. Решението за демонтирането на паметника пред НДК също е събитие. Премиерите на хубави книги са хубави събития. Добрите театрални постановки са очаквани и радостни събития. Надявам се в Пловдив като културна столица на Европа да се случат хубави културни събития, дано програмата да не се приплъзне по комерсиалното.
– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?
– За мен лично това е появата на една съвсем тъничка книжка на отец Вирджил Георгиу, казва се „От 25-ия час до вечния час”. Той е румънски свещеник, поет и писател. Също така появата на няколко сайта на културна тематика, които мултиплицират ежедневно значими културни събития.
– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?
– Аз работя изцяло с издателство „Сиела”, затова няма как да не го спомена. Но ще посоча още издателствата „Рива”, „Изток-Запад”, „Колибри”, „ Жанет 45”, „Омофор”, Фондация „Комунитас”.
– Будител ли е днешният интелектуалец?
– По принцип едното се припокрива с другото. Трудно е да бъде наречен интелектуалец някой, който не е будител.
– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?
– Такъв въпрос звучи дори малко гротескно. Трудно е да бъде наречен класик някой още жив творец. Задължително е нужна оценката на времето. Знаем много случаи на живи класици, които след смъртта им са забравени. Знаем и много случаи на недооценени приживе творци, които едва след десетилетия се канонизират.
– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?
– По отношение на живите класици – в никакъв случай! Но по отношение на културата, на истинската, стойностната, сериозната култура – задължително! Не само специална държавна политика, но приоритет в държавната политика.
– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?
– Когато голямо количество хора не престават да се вълнуват с десетилетия наред от една и съща книга, например. Човечеството не е измислило и едва ли ще измисли по-добър критерий от времето. Не са по-добър критерий нито Нобеловата награда, нито големите тиражи.
– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?
– Битки има не само между млади и стари, но между млади и млади и стари и стари. Това не е само сега, имало го е и при предишните поколения. Това е някак естествено. Аз лично никога не отвръщам на удари.
– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?
– Предразсъдъци също винаги е имало. Суетата е предразсъдък, защото изкривява уродливо нещата. Свръхамбицията е предразсъдък. Изживяхме един масов предразсъдък, че свободата на словото ще роди повече таланти, което, уви, не се случи. Друг масов предразсъдък днес е самоцелната модерност, която се изражда в претенциозност и маниерност.
– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?
– Темата за християнската вяра. Счита се, че е вярата е нещо ненужно на модерния човек. Това е закономерен резултат от декоративното разбиране на вярата, приемането на вярата като нещо външно, като декор от стара пиеса.
– Избягват ли хората на изкуството да коментират явления и пороци в политиката?
– Мога да отговоря за себе си, че не избягвам да коментирам актуални проблеми от политиката, от обществения живот. Когато имам оформено мнение за нещо, се стремя да не го затаявам в себе си. Не се отнасям надменно и не се гнуся от политиката, не считам, че е мръсна работа, въпреки че много политици я омърсяват.
– Съществува ли травма в българската култура?
– Възродителният процес над българските турци, едно от последните престъпления на комунизма е такава травма – аз имам пиеса на тази тема, която не е поставяна. В нашата литература няма почти нищо написано на тази травмираща тема. За цялата ни съвременна култура това е тема табу.
– Защо културата е последна грижа на държавата?
– Това е проблем в манталитета на цялата ни политическа класа от години наред. Говори се само за икономика, всичко се вижда само през призмата на икономиката. Това вече е трайно наложен мироглед и за политиците, и за журналистите, а те го наложиха на цялото общество. За жалост голяма част от творците на културата също са подвластни на този порочен манталитет.
– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“
– Дядо Славейков е казал, че сме мърша. Аз нямам неговото дръзновение да изрека такава крайна присъда, макар че в някои моменти на тежко разочарование си повтарям тези Славейкови думи. Може би бих довършила така: „Не сме народ, но робско племе”. Голяма част от нашия политически и бизнес елит се изживяват като робовладелци.
Още от и за Теодора Димова в „Площад Славейков“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение