Тери Гилиъм: Колкото и да си интелигентен, добре е и да си малко глупав

Новият филм на Тери Гилиъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ се посреща с противоречиви реакции. И все пак изглежда публиката и критиката са достигнали до някакъв консенсус за качеството му със сравнително малка разлика в оценките си – зрителите му дават рейтинг 6,8 от 10, а критиците 56 от 100. Продукцията бе с премиера на кинофестивала в Кан, а сега режисьорът е в Мексико за премиера в Лос Кабос.

В интервю за „Варайъти“ Гилиъм говори за добрите и лошите страни на филмовата критика и оценява реакциите след новия си филм, чакан 25 години. Гилиъм първо набляга на това, че той никога не е бил „режисьорът на критиката“.

„Всеки мой филм винаги разделя повече критиката, отколкото публиката – споделя бившият член на „Монти Пайтън“. – Дори на първите прожекции на „Бразилия“ половината зрители напуснаха залата. Днес обаче, когато показваме „Бразилия“, това е класика и прочие глупости. Не ме изненадва. Знам, че филмите ми въздействат само на някои хора, които гледат на света по определен начин. Те се качват заедно с мен и преживяват цялото пътуване.“

Вижте още: ПРЕВЪЗХОДЕН ХАОС, ПО ДЯВОЛИТЕ!

Гилиъм казва, че няма нищо против критиците, които не разбират филма му, стига единствено мнението им да е оригинално и добре аргументирано.

„Нямам нищо против лошите ревюта, когато става дума за филм, който аз съм направил. Но когато понякога чета ревюта, те просто пропускат филма и не знам за какво говорят – обяснява Гилиъм. – Това са тези „копирай и постави“ ревюта, които никак не харесвам. Толкова са много, че веднъж щом някой ти направи ревю, у останалите се появява тази мързеливост или пък невъзможност да изразят ясна мисъл за това, което пишат. Затова просто копират и поставят това, което вече съществува.“

И докато ревютата са по-скоро лоши, реакциите на зрителите са в повечето случаи емоционални.

„Срещнах се с двамата водещи експерти по Сервантес и двамата ми казаха: „Ти го направи, наистина си уловил духа на Сервантес“ – разказва режисьорът. – Тогава си казах: по дяволите, щастлив съм!“

В ролята на Дон Кихот влиза Джонатан Прайс, а Санчо Панса е поверен на Адам Драйвър. Изборът на Гилиъм за актьор за помощника на Дон Кихот не се радваше на одобрение. Режисьорът обаче твърди, че това е най-доброто изпълнение, което Драйвър е имал досега, а целта е била зрителят еднакво да симпатизира както на Дон Кихот, така и на Санчо Панса.

„Ето защо тези икони съществуват – обяснява той. – Единият е мечтател, фантазьор, който непрекъснато разбира реалността погрешно, а другият е мъж, здраво стъпил на земята, който е по-простичък. Умовете на всички ни имат както от Дон Кихот, така и от Санчо.“

Но кои са наистина почитателите на Гилиъм, хората, които разбират киното му и продължават да пълнят залите филм след филм?

„Хората с добро визуално въображение реагират по принцип. Също така и музикантите… знам, че креативните хора почти 100% харесват това, което правя – смята режисьорът. – И децата също. Осебено за този филм знам, че го разбраха.“

Според Гилиъм, човек трябва да може да остави интелекта си, за да прегърне глупостта. Това е нещо, което той е научил отдавна, от другата страна на океана.

„Ние („Монти Пайтън“) бяхме много умни, но също и много глупави – коментира той, смеейки се бурно на своето прозрение. – Това беше много трудно за интелектуалците, на тях не им харесваше. За тях човек трябва да е сериозен. А аз съм много сериозен в това, което правя, също както и останалите в „Монти Пайтън“ – но бих оставил сериозността веднага, ако стане смешно.“

От времето си в „Монти Пайтън“ като актьор и режисьор, през леките фантастични занимания като „Бандити във времето“ до по-тъмните и дълбоки филми като номинирания за „Оскар“ през 1968 г. „Бразилия“ или „Страх и омраза в Лас Вегас“ на Хънтър Томпсън, работата на Гилиъм винаги черпи от абсурда и сюрреалистичните традиции, формирали движенията в последния век. „Човекът, който уби Дон Кихот“ не прави изключение, отбелязва „Варайъти“.

„Сцената с брадатите жени – добавя Гилиъм. – Хората си мислят, че това е от „Монти Пайтън“… А всъщност Сервантес го е написал. Бум!“