Тери Пратчет: Герои хич не харесвам. Вечно те разочароват тия тъпанари

На български за първи път излиза сборникът с есета „Клавиатурна грешка“ на създателя на Света на Диска

Тери Пратчет разсъждава за книжарниците, драконите, писмата от феновете, сандвичите, инструментите на занаята и гнева към кола маската. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Тери Пратчет: Герои хич не харесвам. Вечно те разочароват тия тъпанари

Тери Пратчет разсъждава за книжарниците, драконите, писмата от феновете, сандвичите, инструментите на занаята и гнева към кола маската. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Истинското лице на „приветливия мъж с брада и шапка“ разкрива сборникът с нехудожествени произведения на Тери Пратчет „Клавиатурна грешка“, който излиза за първи път на български – с предговор от приятеля и колега на автора Нийл Геймън.

Есетата проследяват цялата писателска кариера на Пратчет, от първия фенфикшън до създаването на любимата поредица на поколения за Света на Диска. В него срещаме както любими герои като Смърт, леля Ог и обитателите на Невидимия университет, така и непознати като баба Пратчет (а също и някои много особени размисли за любовния живот на Гандалф).

Тери Пратчет разсъждава за книжарниците, драконите, писмата от феновете, сандвичите, инструментите на занаята и гнева към кола маската. За учебните дни, разранените колене, първата работа, тамяна, роботите християни и любимите книги, без да споменаваме орангутана. За болестта на Алцхаймер, кампаниите, противоречията и правото на достоен завършек.

И най-вече за опитите да направиш много неща малко по-добри – дали на бялата страница, или в живота отвън, на улицата…

Америка за България

С неуморно чувство за хумор Тери Пратчет – любител на шапки, книги и орангутани – говори за призванието си на писател и за каузите, изградили го като човек. И ни припомня, че понякога бесът и чувството за справедливост могат да те спасят дори и от лапите на смъртта.

Предлагаме ви едно от есетата в „Клавиатурна грешка“ („Сиела“), предоставено от издателите специално на „Площад Славейков“.

Елфите са били гадни копелета

Програмна брошура на „Хилкон“, ноември 1992 г.

Препрочетох това дванайсет години по-късно и си помислих: бре, сигурно съм имал страшно тежък ден, дали вярвам още в това?

И отговорът е да, и това „да“ притежава дадена стойност. През 1992 бумът на жанра фентъзи, започнал в средата на осемдесетте, тъкмо го бе издигнал на гребена на вълната. От фентъзи нямаше място къде да мръднеш – и местно, и вносно. Голяма част от него бе добро, но имаше и много кофти фентъ­зи – не задължително кофти написано, но кофти в смисъл, че нищо ново не привнасяше в купона. Спомням си един брой на спи­сание „Локус“, в който се обсъждаха или рекламираха три раз­лични заглавия, включващи Господар на мрака в ролята на врага (не, никое от тях не беше „Властелинът на пръстените“). Оле­ле, майко. Тях, Господарите на мрака, трябва да ги издават на дажби. Книжните щандове по конвенциите преливаха от фен­тъзи. Кориците досущ си приличаха. Сред тях имаше и добри книги, ама как да ги познаеш? Купища еднорози, дракони, мисии, елфи… Героичното фентъзи се хранеше само от себе си.

Кофти за жанра фентъзи, добре за мен – това бе среда, богата на мишени.

Както и да е, така беше тогава… Сега ми е много по-спокойно. Си­гурно ще е добра идея да страня известно време от „Дисни уърлд“.

Наричат ме автор на фентъзи, но започвам да мразя това опреде­ление. Защо? Защото онова, което може да бъде страшно добро, често е страшно зле. Защото там съществува толкова много боклук, толкова много опулено преклонение пред митове, от които ти изтръп­ва мозъкът, толкова безсмислено рециклиране на древни цикли, тол­кова безмозъчно бягство от действителността.

Не съм против рециклирането. Това го правят годишните време­на. Както и пантомимата, както и приказките за феи. Преразказът на често разказвани сюжети е почтено изкуство – но трябва да присъст­ва и някакъв опит за придаване на текстура и самобитност. „Междузвездни войни“ беше образцовият сюжет за героично фентъзи, с ше­метни обрати тъкмо в нужната доза, та да му придадат допълнител­на острота. „Робокоп“ преразказваше древно сказание на нов глас и беше чудесен. „Робокоп 2“ беше свръхскъп боклук, защото хората не разбираха какво са им поднесли.

За беда за боклуците все още има пазар. През уикенда си взех една написана неотдавна фентъзи книга и там един герой казваше за друг: „Изстъпление у него ще избликне“. Господи Боже! И тази фраза бе част от цяла страница подобно кърточелюстно псевдоархаично по­вествование. „Негли“, „верувам“… Това е езикът, който употребяваме, за да превърнем фентъзито от висока проба в треторазрядна роман­тична литература. „Тамо възвишава се дворецът на краля, бащицата мой“. Това не е фентъзи, това е само Толкин, притоплян чак докато магията се изпари.

Тия пухкави дракони и благородни елфи ме вкарват в депресия. Елфите никога не са били благородни. Били са свирепи копелета. И герои хич не харесвам. Да им нямаш вяра на тия тъпанари. Вечно те разочароват. Не вярвам в естественото благородство на кралете, защото голям процент от тях в нашата история са се оказали луднали за власт идиоти. И много ясно, че не вярвам и в мъдростта на магьосниците. Ра­ботил съм със съвременните им еквиваленти и знам какво приказвам.

Фентъзито трябва да представя познатото в нова светлина – това се опитвам да правя аз в Света на Диска. Това е начин да погледнеш какво става тук и сега, а не там и тогава. Фентъзито е изначалната литература, от която е произлязло всичко останало – и точно затова свивам юмруци от яд, та ми побеляват кокалчетата, когато критици, дето си изсмукват всичко от пръстите, я отхвърлят като „жанров отпадък“. И в най-добри­те си образци тя действително е бягство от действителността.

Но смисълът на бягството е, че трябва да избягаш не само отня­къде, а и нанякъде. Трябва да отидеш някъде, където си струва, и да се върнеш по-добър след всичко преживяно. Прекалено много от онова, което наричат „фентъзи“, си е само не съдържаща нищо полезно за­хар, живот, на който са му изрязани коричките.

Пиша това във Флорида, домът на фентъзито – и онова за гледа­не, и онова за шмъркане. Доста шантави работи имат тука – пример­но, тук си имат студиа на Дисни/МГМ и на Юнивърсъл.

И ето кое им е шантавото. Това не са истински студиа. Е, да, тук снимат по някой филм, но това е второстепенно. Те не са построени като студиа. Построени са… ами, като тематични увеселителни парко­ве. Тези фалшиви фасади, тези изкусно декорирани открити площад­ки, тези улици с фалшива перспектива – те не са изградени с никаква друга цел, освен да изглеждат като нещо, което на свой ред е било построено така, че да прилича на нещо. Построено, за да изглежда като нещо, което не е истинско.

Кой да ти го измисли това?

Тук, в Америка – и в Англия, но до по-малка степен – можеш да четеш вестникарски статии и да купуваш предмети, набедени за книги, които подхождат към героите, играни от телевизионни звезди, като към истински хора! Странен е станал светът. Вече не можеш да отличиш реалността от фантазията. Смятате, че майтап си правя ли? На рафтовете в супермаркета има „вестници“ като „Сън“, „Миднайт глоуб“, „Уийкли Уърлд Нюз“. Типична уводна статия: Елвис е наме­рен жив в НЛО, извлечено с драга от Бермудския триъгълник. И тия дивотии хората ги четат. Та това дори не е добра научна фантастика. И те имат право да гласуват, също като вас.

Всичките тези работи са „бягство“ – атракциите в Дисниленд, ел­фите, тъпите статии. Те доникъде не стигат. Най-добро е онова, което те отвежда някъде. Отвежда те на ново място, от което да видиш све­та. Интересът към фентъзи в детството ми породи у мен интерес към книгите изобщо и в книгите по астрономия и палеонтология аз открих дълбоко удивление, което не можа да надмине дори и Средната земя.

Нека не просто се махаме оттук. Хайде да отидем някъде друга­де. И ако по пътя постъпчем и някой елф, за да успеем, още по-добре.

OPERA OPEN