Тези хора ги познаваме

През последната година гледах основно хубави български филми. Доскоро словосъчетанието „българско кино“ събуждаше присмех, беше синоним на нещо некачествено, на компромис с изкуството. Вече не е така. Киното у нас става все по-добро. И макар тази тенденция да е още крехка и несигурна, публиката вече е настроена да очаква добри преживявания пред екрана в компанията на родните кинотворци.

„Клас 90“, новият филм на продуцентска къща „Мирамар“ с режисьор Бойко Боянов, е добър български филм. Разказ за едно поколение, на днешните 50-годишни, хората, които навлязоха в зрялата си възраст заедно с началото на Прехода. Забравеното, притихналото поколение, което изнесе на плещите си целия товар на трудните времена.

Да разкажеш за годините след соца, а и за самия соц, без дидактика и размахване на пръсти дълго изглеждаше непосилна задача за българските творци. Явно вече сме се отдалечили достатъчно от 80-те и 90-те, за да можем да ги погледнем през призмата на самоиронията, както се случва във филма на Боянов.

Сюжетът е непретенциозен – съученици се събират трийсетина години след завършването. Не са се виждали десетилетия, но носталгията по младостта е жива. И както при повечето хора, именно на прага на зрелостта са се оформили конфликтите, травмите и решенията, които са определили бъдещето им.

Авторите – сценаристите Станислав Тодоров – Роги и Бойко Боянов – внимателно са изградили типажната структура. Гимназиалните години са добре разработена парадигма, училищните роли са разпределени в съзнанието на всеки, преминал през тях. Има зубрачи, мечтатели, спортисти, натегачи… Има хора с мечти и хора с амбиции и точно в най-младите години става ясна разликата между тях.

Това е и основният конфликт във филма – сблъсъкът между мечтите и амбициите, преосмислен след житейските компромиси. Драмата е родена от непозволена любов – между млада учителка и нейния ученик, които вече са възрастни хора, а времето практически е изличило разликата между тях. Но в тази забранена връзка са намесени и всички останали, оказали се предатели по избор или по принуда.

Впечатляващо добър е изборът на актьори, които да се впишат в пъзела на типажите. Юлиан Вергов е красавецът на класа, влюбен споделено в учителката си (Стефка Янорова), избягал гузно в Германия след началото на прехода, за да остави зад гърба си както любовта, така и наследството от баща си, висш служител на Държавна сигурност. Най-добрият му приятел от училище Добри (Роберт Янакиев) обаче заема неговото място в семейството като съпруг на сестра му и любимец на тъста си. Става политик – обобщен образ на цялата политическа класа у нас през последните години, въплъщение на амбицията, която прегазва всичко, включително приятелства и семейства. И макар на пръв поглед този драматургичен конфликт да звучи като клише, режисьорът е успял да надскочи обичайното, без да го прави невероятно. Забавно е, че в образа на Добри влиза именно Робърт Янакиев, който беше политик от първите линии дълго време. Този втори ироничен пласт неизбежно става част от подтекста на филмовия разказ. Биляна Петринска е блестяща в ролята на бившата зубрачка Корнелия, подлагана на подигравки в училище, но превърнала се в претенциозна и самотна бизнесдама. Любо Нейков играе Гюлето – играе възрастната версия на шишкото на класа, женен за простодушната веселячка Стефка (Людмила Митева). Тази двойка продължава линията на семейни образи, превърнала се в постоянен тип още от „Вилна зона“, където Катя Паскалева и Ицко Финци зададоха основните ú характеристики.

Едно от големите достойнства на филма е естественият, жив и много адекватен диалог. Изцяло отсъства така втръсналото „рецитиране“, което винаги е било голям проблем на българското кино. Може би точно съчетанието между добре подбраните типови актьори, драматургичната естественост и ненатрапчивия конфликт води до ефекта „виждам себе си, чувам приятелите си“.

„Клас 90“ няма претенцията да открива нови пространства и да създава нови тенденции. Той е добро обобщение на цяла една епоха както в изкуството у нас, така и в обществото. Тегли чертата, посочва смешното и трагичното, без да ги натрапва, без да натяга емоциите, с огромна доза ирония и с малко жал.

Хората на екрана са ни познати – това сме ние, нашите приятели, нашето поколение. И макар актьорите в голямата си част да са изградили свое амплоа, този път те го използват по най-добрия начин. И това е най-доброто постижение на този филм – той не се опитва да надскочи зрителите си.