Тези, които харесвам, си тръгват

По повод едно негово остро изказване бях му писал, че прибързаността му издава „палачорщина“. На което той отговори: „Палачорин“ ми казваше баба ми от Попово. Благодаря ти. Означава пакостник. И аз съм си такъв.“

За пръв път срещнах името на Краси Дамянов в началото на деветдесетте. Бях млад студент, бях влюбен в прозата на Виктор Пасков, а когато в „Балада за Георг Хених“ прочетох, че е посветена на някой си Красимир Дамянов, си рекох кой ли ще е пък този и намерих неговия „Дяволски нокът“. Прочетох я на един дъх. Близостта между Пасков и Дамянов беше явна. Тази образност, това разказване, този жив, млад, пъргав език, дошъл Бог знае откъде, но със сигурност не от Съюза на българските писатели… Познавах отнякъде този език. Не го бях срещал преди това, а го познавах. Опитах да издиря двамата автори – оказа се, че единият бил уж оперен певец, а другия май строителен инженер, Виктор бил във Франция, а Краси живеел в Испания. Очевидно, казвах си, тези, които харесвам, си тръгват оттук. Напуснах страната с първа възможност и постепенно забравих и за двамата.

Fastforward: Петнайсетина година по-късно съм в България, лято е, разбирам, че току що е излязъл романа „Дневникът на една пеперуда“ на Красимир Дамянов, първата му книга от 20 години. Отидох на представянето й в книжарница „Хеликон“ срещу Руската църква, запознах се с него – никак не очаквах да е такъв висок, дангалачест, да ръкомаха толкова.

Оттогава започнахме да си пишем. От първите редове стана ясно, че това ще е общуване, каквото не бях имал преди това.

Сега отварям пощенската си кутия, опитвайки да намеря един точно определен имейл от него и сякаш за пръв път оценявам количеството кореспонденция, която сме имали. Няма български писател, с когото да съм обменял толкова много – възгледи, мечти, емоции, сънища, житейски път, тъги, много, много страници. Всеки имейл от него е дестилиран жизнен опит. Той се разкриваше. Аз не криех нищо. Всичко, което съм писал, след като се запознахме – разкази, пиеси – е било споделяно с него. Критиката му – изключително интуитивна, без значение дали съм се съобразявал с нея или не – ми е била полезна. Понякога сурова, понякога съвсем не в целта, но, по дяволите – винаги добронамерена! Беше спечелил безвизов режим в отношенията си с мен и го ползваше без каквито и да е задръжки.

Обичаше да говори за структурата на писането. Беше се вманиачил в търсене на „златното сечение“ в което и да е произведение, дори го преподаваше на един семинар за творческо писане, обясняваше числото Фибоначи, търсеше пропорции там, където ги няма, опитваше да изчисли разказите на другите и да архитектурира своите, смесваше интуиция с рацио, опитваше да строи неща от думи, тъй както е строил мостове, когато е бил инженер. Говореше с ръцете си – тези големи, немирни ръце, които не се плашеха от работа. Боже, как работеше! До последните ни разговори по скайп се ядосваше, не от това, че умира, а че не му стига времето да работи.
Всяко негово писмо, виждам сега или започва, или завършва с покана да се видим – или в Барселона, или в България, или в Америка. Аз все не успявах. И малко време прекарахме заедно. Чудя се дали е било достатъчно? Защото положението с Краси е малко като с якото вино, което и двамата така обичаме – хем ти идва в повече, хем не ти стига.

Често, чувството му за такт, съвсем по детски му изневеряваше.

Имаше нещо наивно в него, нещо по детски дразнещо. Винаги бе някакъв такъв… накокошинен. Погледът му – подострен като молив. Като че някой всеки момент ще го опровергае в нещо.

Говореше неуморно, сладко, заразително. С отчетлив глас, какъвто просто не бях чувал друг да говори, с красив български език, над диалект и географска принадлежност, хем с мелодията от центъра на София, а хем приеман без резерви, където и да съм бил с него – Варна, Делиормана, Созопол… Мелодията, с която добрите писатели пишат.

Веднъж, в Младост, на път за не помня къде, в неговата кола, баничарката (той шофира), сме се разпалили нещо, унесли сме се и – хоп – минаваме на червено. Зад нас се залепя полицейски автомобил, което, разбира се ни притеснява и, докато Краси гледа в огледалото за задно виждане минаваме втори светофар на червено. Полицейската кола пуска буркана, което още повече изнервя Краси, и докато отбие и спре – хоп – минахме трети ярко червен светофар.

Полицаят идва, видимо ядосан, и казва, какво правите вие бе, вие минавате на ТРИ червени светофара пред очите ми. Какво правим? Краси започва едни пледоарии, едни просби. Полицаят се чуди какво да ни прави, а Краси започва с едни доводи защо трябва да ни бъде простено. Откопчава колана и излиза навън и се продължава с едно говорене. Аз ги гледам в огледалото и се чудя къде ще отиде тази работа. Накрая полицая, очевидно за пръв път попадайки на сладкодумец от такъв калибър, повдига рамене, клати глава, връща документите на Краси и ни оставя на мира.

Е, признах те за писател – викам му – да минеш три пъти на червено и да се отървеш с едното говорене. Пакостник. И пак смях.
Сега отварям кореспонденцията си с него и виждам как във всяко едно от писмата му има нещо практическо – съвет, житейска ситуация… И винаги хумор, винаги.

С никой български писател не съм споделял толкова много – сега си давам сметка, че Краси знаеше всичко за професионалния ми и личен живот. Не само знаеше. Той помагаше. Активно. И когато се озовах на едно от дъната си, пак той помогна. Той и жена му, Саша.

Днес, ровейки в кореспонденцията ни, виждам, че това, в което докрай останахме на различни мнения е било ясно изразено още в един от първите наши имейли:

АЗ: „За мен е важно КАК е написано нещо.“

ТОЙ: Повярвай, но за мен наистина няма значение КАК е написано едно нещо. А КАКВО е написано. Мисля че ДЖЕК ЛОНДОН Е ЕДИН ОТ НАЙ-зле пишещите, НО И НАЙ-ВЕЛИКИ АВТОРИ, ДА НЕ ГОВОРИМ ЗА ДОСТОЕВСКИ.“

Във всяко негово писмо имаше някакъв съвет – сякаш идващ отдругаде: „Човек работи и за занаята! Помни това, а то е състезанието със себе си!“

Нещо съвсем конкретно, чисто редакторско:

Краси: „Имаш две тежки и префърцунени реплики отбелязани с жълто, които нищо не ни казват.“

За последен път видях на живо Краси в края на май 2014. Той обичаше 24-ти май и винаги се връщаше в България за него. С група приятели тръгвахме към морето и му се обадих, беше казал, че има някаква работа към Попово. Появи се с една дълга желязна пръчка и бяла капела. За какво ти е това желязо? – питам го. Щял да ходи да търси гроба на баба си, каза. И понеже гробищата били обрасли и занемарени щяло да се наложи да боде земята с това нещо, да търси кости. И се смяхме много, имитирайки как Краси крачи из буренясалите гробища и перфорира земята. Всички се смяхме, а той най-много. Дали е предчувствал наближаващото? Дали е знаел?

Оставихме го на гробищата и се разбрахме да дойде в градския музей, където го чакахме. След два часа се появи – усмихнат, щастлив. Бил намерил гроба, сега щял да организира да се почисти, да се прави паметник, нещо такова. Ние продължавахме към морето, той трябваше да се връща в Испания.

Прегърнахме се за довиждане, разбрахме се да се видим в Барселона. И се разделихме в напечения център на град Попово. И сега го виждам, с бялата капела, с големите си, жилести ръце, с бързата жива усмивка – големият „палачорин“.

Почивай в мир, приятелю!

Бел. ред. – текстът е публикуван в „Литературен вестник“ през месец януари. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Срещи и размени с Красимир Дамянов“.