Тихи възмущения сред публиката в Кан

„Клети създания“ бе един от изненадващите кинохитове на изминалия награден сезон и по-малко от година след премиерата му режисьорът Йоргос Лантимос представи новия си филм „Видове доброта“ в Кан. Премиерата бе на 17 май под бурни овации, които невинаги са показателни за успеха на заглавието след първата прожекция.

Новото предложение от Лантимос разсея съмненията, че ще поеме в нова творческа посока – той отново връща атмосферата на експерименталния театър в киното, характерна за „Омарът“ и „Убийството на свещения елен“.

Все пак „Видове доброта“ има нещо общо с „Клети създания“ – играят Ема Стоун и Уилям Дефо. Новият филм е триптих – Стоун, Дефо, Джеси Племънс и Хонг Чау формират основния състав и участват във всяка една от трите части с различни по големина роли на хора, които се опитват по свой начин да си върнат контрола върху живота. В първия разказ Племънс е Робърт, успешен бизнесмен, който дължи целия си живот до най-малкия детайл на работодателя си (Дефо). Шефът му е обсебен от него и контролира всичко от колата, която кара, до честотата, с която прави секс със съпругата си. Робърт не изглежда да има против, но все пак поставя границата, когато от него се иска да извърши убийство.

Във втората част Племънс е Даниел, полицай, чийто живот се преобръща след изчезването на жена му (Стоун). Развръзката все пак е щастлива, но той не е съвсем убеден, че всичко е по старому и дори подозира, че съпругата му е била заменена с двойник. Съмненията му ще доведат до крайности.

Третият сюжет представя Стоун и Племънс като Емили и Андрю, мисионери на странен секскулт, воден от персонажите на Дефо и Чау. Членовете му отказват да пият вода, освен ако не е била осветена от потта на двамата водачи, редуват се да спят с гурутата си и трябва да преминат потенциално смъртоносен ритуал на пречистване, ако се подозира, че са били интимни с човек извън организацията.

„Видове доброта“ е безконтролен полет на въображението на Лантимос. От време на време режисьорът подхвърля теми като взаимодействието между властта и контрола, но посланията може и да останат неразбрани от широката публика, става ясно от първите рецензии на филма. Въпреки подозренията, критиците очевидно одобряват упражнението по стил и първоначалните отзиви са позитивни.

„Резултатът е елегантен и преобладаващо стилен, но може би няма изобилие от съдържание, което да върви със стила – заключава Питър Брадшоу в „Гардиън“. – „Видове доброта“ се усеща по-тежък и дълъг от очакваното, сякаш се стреми към смислена развръзка, която липсва. И все пак липсата и загубата сигурно са целият смисъл.“

„Видове доброта“ е твърде насечен и маниерен, за да бъде обезпокоителен или забавен, или и двете, отбелязва Стефани Закарек в „Тайм“. Черният хумор е един от приятните моменти в продукцията, но тъкмо когато зрителят започне да му се наслаждава, режисьорът стига до ненужно преувеличение.

„Дори актьорският състав не е в състояние да спаси „Видове доброта“ – допълва тя. – Дефо, Стоун и Племънс са блестящи актьори, затова и лесно влизат в атмосферата на Лантимос. Човек вижда тяхната отдаденост, но това не е същото като да бъдат вдъхновени. Единственото нещо, което трябва да признаете, е, че той на практика е изобретил свой собствен жанр – нека го наречем Кино на подсмихващите се неприятности. Никой друг не прави филми като него. И слава Богу.“

Едно от простите удоволствия на фестивала в Кан е човек да хвърли официалното облекло и да се върне в удобните си ежедневни дрехи. Тъкмо така се чувства Лантимос, преминавайки от „Клети създания“ към „Видове доброта“, смята Ричард Лоусън във „Венити Феър“.

„Тихите възмущения сред публиката по време на прожекцията показват, че не всички са щастливи, че Лантимос се връща към по-зловещи истории. Аз със сигурност не мога да кажа, че предпочитам този тил пред по-извисените му работи. Но все пак има някакъв заряд да гледаш как талантлив режисьор си играе, успокоявайки се след шест години усъвършенстване. Може би някой ден ще намери път по средата, така че да задоволи и двете страни на артистичния си интерес – и в по-широк смисъл ще се хареса на публиката. Или просто от време на време ще прави по „един за мен“, какъвто е случаят с „Видове доброта“, и отново ще отблъсне публиката си, за да получи малко отдих.“

Има една черта на „Видове доброта“, която със сигурност ще се хареса на зрителите и това е, че в нито един момент от наратива публиката не може да предположи какво ще се случи нататък, пише Питър Дебрюж във „Варайъти“.

„Този дълъг и попарващ оригинален филм е абсурдистка закачка със съвременното общество и вдъхновява толкова, колкото и обърква. В нито един момент не е скучен и все пак иска специален вид търпение от зрителите си, мнозина от които ще се заинтригуват, само за да видят Стоун и Племънс извън зоната им на комфорт.“