Тихичък, самотен литератор, хвърлен от кон: Толстой

Бурната кореспонденция на Лев Толстой излиза в сборник на изд. „Лист“ (откъс)

Лев Николаевич Толстой (1828 - 1910) - Тихичък, самотен литератор, хвърлен от кон: Толстой

Лев Николаевич Толстой (1828 - 1910)

„Но да Ви разкажа какъв сюрприз ми се случи: конят ми ме хвърли на земята и ми счупи ръката, и когато след припадъка се събудих, си рекох, че аз съм литератор. И то тихичък, самотен литератор“, обяснява в свое писмо Лев Толстой, включено в книгата „За писането“, която скоро ще се появи по книжарниците с логото на издателство „Лист“.

Руският писател обсъжда разказите и романите си, обявява дуел на Тургенев и се отказва от него, кара се с редакторите си, а после се извинява. В бурната му кореспонденция откриваме откъси от живота му, които не само ни помагат да познаваме по-добре Толстой, но са и ключ към неговата литература.

Това е втората книга в поредица на „Лист“, в която прочути писатели обсъждат майсторството на писането в писма до свои близки и познати. Първата книга в серията е кореспонденцията на Антон П. Чехов. Преводът и подборът са на Петрана Пасева. Художникът Костадин Кокаланов създава дизайна на книгата, след като основно изследва подписа на Лев Толстой.

Вижте още: ЧЕХОВ ДО БРАТ СИ: КОЙ БИ МОГЪЛ ДА ПРЕДПОЛОЖИ, ЧЕ ОТ НУЖНИКА ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ТАКЪВ ГЕНИЙ?

Следговорът е от Иван Ланджев, чийто докторат е върху литературата на големия руски писател.

„А простотата е най-необходимото условие за прекрасното. Простото и естественото могат и да не се получат хубаво, но сложното и изкуственото никога не могат да бъдат хубави“, убеден е той.

Предлагаме ви едно от писмата на Толстой от сборника „За писането“.

До В. П. Боткин

27 юни/ 9 юли 1857 г., Люцерн

Скъпи Василий Петрович!

Аз съм ужасно зает, а работата – не зная дали ползотворна, или не – кипи*; не мога обаче да се сдържа да не Ви съобщя нещичко от онова, за което ми се ще да си поприказваме. Първо, както вече Ви казах, много неща в чужбина за мен са така нови и така ме поразяват, че бегло ги нахвърлям, за да бъда в състояние по-късно да ги възстановя на спокойствие. Ако нямате нищо против, позволете ми да пиша за тях в писмата до Вас. Вие знаете моето убеждение в необходимостта от въображаем читател. Вие сте моят любим въображаем читател. Да пиша на Вас за мен е тъй лесно, както да мисля; знам, че всяка моя мисъл, всяко мое впечатление се възприемат от Вас по-чисто, по-ясно и по-дълбоко, отколкото са изразени от мен самия. Знам, че условията за това да бъдеш писател са други, но Бог да ми е на помощ – аз не съм писател. Докато пиша, искам само едно – друг човек, и то близък на сърцето ми човек, да се зарадва или разсърди на същото, на което се радвам и сърдя аз, да заплаче със същите сълзи, с които плача аз. Не познавам потребността да говориш на целия свят, но познавам болката от самотното удоволствие и страдание. И като образец на тези бъдещи писма Ви изпращам това от 7-и от Люцерн.

Писмото не е това, а друго, което засега още не е готово**.

Каква прелест е Люцерн и с какво желание винаги идвам тук – просто чудо! Живея в пансиона Даман на брега на езерото; но не в самия пансион, а в мансарда от две стаи съвсем близо до него. Къщичката, в която живея, е насред градина и е потънала в кайсии и лозници; долу живее пазачът, горе – аз. В пруста висят хамути, а по-нататък под навеса бълбука изворче. Под прозорците – неокосена трева и отрупани с плод ябълкови дръвчета с подпорки, а малко по-далеч – езерото и планините. Тишина, спокойствие, самота. Прислужва ми бабичка с увиснала гуша, с жълтеникави посивели коси и с най-добродушната сбръчкана муцунка на света. Глуха е като тетрев и говори на някакъв ужасен patois***, тъй че не мога да разбера и дума; стара, уродлива, вечно мие, носи вода и върши тежка работа; при все това непрестанно се смее, и то с такъв детски, звънък и весел смях, че двата ѝ жълти зъба, които се оголват при този смях, дори ти стават мили. Вчера се прибирах в квартирата и първият човек, когото срещнах, беше миловидната 17-годишна дъщеря на хазайката с бяла блузка; тя тичаше по зелените пътеки заедно с друга хубавица и подскачаше като котенце, а вторият беше моята мила старица, която миеше пода. Попитах я къде е хазайката. Тя не ме чу и ми каза нещо, което не разбрах. Усмихнах се, а тя сложи ръце на кръста си и започна да се смее; и то така заразително, че аз също прихнах. И вече щом се срещнем, достатъчно е да се погледнем в очите, за да започнем да се смеем; и то с такъв един чудесен, летен смях.

Нерядко, когато се уморя от писането, нарочно отивам при нея, за да се посмеем, след това отново сядам да пиша, а тя отива да мие и двамата оставаме много доволни. Снощи седнах в първата малка стаичка, която превърнах в салон, запалих свещица и не можах да се нарадвам на моята обител. Два стола, кресло, маса и шкаф – всичко това просто, селско и ужасно мило. Небоядисан под с раздалечени дъски и малко прозорче с бяла завеска, в което се навират лозови листа с мустаци, които, осветени от пламъка на свещта, ти изглеждат като глави, щом неочаквано и косо погледнеш към тях. От прозореца виждаш черни стройни тополи, а зад тях блещука тихото езеро, обляно в лунна светлина; от него се носят далечни звуци на духова музика. Възхитително! Тъй възхитително, че ще остана тук още дълго.

Знаете ли какво, скъпи приятелю, елате при мен след първия курс на лечение. Как бихме си живели ние тук и ще се върнем заедно. Ще чакам Вашия отговор. Писмото за „Люцерн” ще Ви изпратя, след като го завърша. Елате наистина, аз бездруго ще отида и до Холандия по Рейн, така че може да пътуваме заедно****; впрочем съгласен съм на всичко, стига да бъда с Вас. Довиждане.

Ваш гр. Л. Толстой


* По това време Толстой пише няколко произведения едновременно: „Казаци“, „Алберт“ и „Люцерн“.

** Тази фраза е вмъкната между редовете на писмото, очевидно след като то е било написано вместо обещаното, което от своя страна представлява първия вариант на разказа „Люцерн“.

*** Местно наречие /фр./.

**** Толстой възнамерява да пътува за Остенде, където в това време се намира А. А. Толстая. Планът обаче се проваля и той се вижда с Боткин в Петербург през март 1859 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах